- Искате ли чай, Сергей? – попита Хесер привидно дружелюбно.
Глухарьов поклати глава. Грешен отговор. Бяха ни въвели без пропуски, по бързата процедура, така че вече седяхме в кабинета на Хесер от няколко минути, но той едва сега ни обърна внимание. И по истински източен маниер първо ни предложи чай. Много лошо. Когато шефът кани на чай, явно дълго ще се говори. А много рядко тези дълги разговори са приятни.
- Аз няма да откажа, Хесер, благодаря – отвърнах аз и отпих от подадената ми чаша.
- Такива ми ти работи – отговори Хесер, докато се настаняваше на бюрото си. – Дочух, че вчера е имало известни проблеми с нашата сътрудничка. Носят се слухове за известна агресия...
- Вината е изцяло моя, Борис Игнатиевич – отговори Глухарьов преди да успея да си отворя устата. – Аз разчетох ситуацията погрешно и проявих ненужна агресия. Тя само се защити, за което не носи никаква вина. Ако трябва да накажете някого, нека това бъда аз – гласът му звучеше стабилно и равно, все едно дава рапорт на висшестоящ.
Не можех да му позволя да ме покрие за моя грешка. В крайна сметка, аз го бях нападнала, пък макар и неволно. Неговата агресия и моето нападение бяха напълно несъизмерими. За Висш да загуби самоконтрол е непростимо. От нашия така наречен екип, аз бях тази, която носи по-голяма отговорност, защото един Различен винаги е трябва да е по-отговорен от един човек (поне така ни казват в курса на Патрула).. Затова не можех да си позволя той да поеме вината. Освен това Сергей представа си нямаше как може да наказва шефът.
- Благодаря ти, че се опита да ме защитиш, Сергей, но това не е точно така – казах аз и го сръгах в ребрата, за да млъкне, преди да е изръсил нещо още по-лошо. – Истината е, че аз загубих конкрол над защитните си амулети.
Прецених неговата агресия като заплаха от много по-висока степен и без да искам го ударих с един от тях.
- Така, така... – отвърна Хесер и повдигна вежди. – Друго имаш ли да ми кажеш?
Мразех маниера му на червен комисар. Мълчах, естествено, това не беше въпрос.
- И кой амулет именно? – реши да уточни той, макар че можех да се закълна, че много добре знае всички подробности от събитието.
- Аметистовия пръстен – отговорих честно аз.
Хесер усеща когато го лъжат. Всяка съпротива е безмислена.
- За щастие не го ударих с пълната сила – допълних в своя защита.
- Ако беше, сега нямаше изобщо да водим този разговор – заключи шефът и ме погледна сурово. – Самоконтролът е основно качество на една Висша Различна. Това че си Дива и не си минала през обучението на Патрула определено си личи, Наташа.
- Пределно ми е ясно, Хесер. Но както сам отбеляза, не съм минала през въпросното обучение и от време на време ми се налага да се уча в крачка.
Мразех да ми навират грешките в очите, но шефът беше прав. За това ме беше най-много яд.
- Днес, гледам, си сменила амулетите – продължи Хесер, след като огледа ръцете ми.
Беше прав, естествено.
- Да – кимнах и погледнах масивния пръстен с лунен камък, който се мъдреше на дясната ми ръка. – Реших, че е по-добре да ги сменя.
- Наистина имаш нужда от повечко доверие в околните и смекчаване на характера. –
Глухарьов тъкмо си отвори устата да каже нещо, когато шефът вдигна ръка.
- Знам какво ще кажете, Сергей, и Ви уверявам, че не е нужно. Виждам, че ще работите доста добре като екип, щом като взаимно се покривате пред началството. А сега се измитайте от кабинета ми, и двамата!
Аз не чаках втора покана да се отърва от конското и станах, а Глухарьов мълчаливо ме последва. Излязохме от сградата без да кажем и дума. Глухарьов мълчеше и аз не смеех да гъкна, кой знае защо. Иначе в главата ми бръмчаха безброй въпроси. Машинално се насочих към метрото, когато той ме дръпна.
- Накъде си тръгнала? – потита и кимна към колата си. – Пеша ли ще се връщаш в отдела?
Аз само поклатих глава и седнах на седалката до шофьора. Глухарьов запали двигателя и ме погледна преди да тръгне. Стори ми се, че там, в очите му, се мерна съжаление. За части от секундата.
Пътувахме в мълчание. Човекът шофираше, аз гледах да не преча – московското движение е пълен кошмар, само аз му трябвам на главата. По някое време паркира пред един супермаркет и ми каза да почакам. Кимнах машинално. Да прави каквото иска. Глухарьов се върна само след минути, явно беше прередил опашката, с един плик и го тръсна в скута ми. Надникнах – вътре беше пълно с бутилки бира.
- Ама, какво...? – започнах аз.
Той затвори плика с думите:
- Не тук. В униформа сме – и подкара колата.
© Бистра Стоименова All rights reserved.