- Здравейте, Валерий Михайлович - реагира Глухарьов и двамата се ръкуваха, – какво Ви носи при нас? – попита свойски моят партньор.

Трябваше да му призная самообладанието. Като видях инквизитора, застинах на място – не от ужас, по-скоро от изненада. Все пак не очаквах да му видя очите преди Трибунала. Ако зависеше от мен, и тогава не исках да ги виждам. Глухарьов обаче постъпи по-умно от мен – така излизаше, че просто въпросният е познат на следователите. Хората наоколо щяха да се намръщят, че влиза с връзки, да помърморят малко, но иначе нищо сериозно. И всички щяха да са доволни накрая. Валерий Михайлович схвана намека и отговори уклончиво: 

- Здравейте, Сегрей Викторович. Идвам при вас по нашето дело. 

Тук вероятно хората вече са почнали да се мръщят, но аз нямах време да се огледам. Защото Валерий Михайлович наруши Договора, по-скоро едно от безбройните му допълнения, като ми изпрати мислите си. При това въпреки огромното количество ментални защити, които имам. „Трябва да говорим насаме, веднага.“ гласеше посланието. Инквизиторски номера. 

- Серьожа, ти се заеми с хората, да не чакат – махнах с ръка аз към останалите тъжители пред кабинета. Някои от тях ми се усмихнаха за великодушието. – А аз ще обърна внимание на Валерий Михайлович. 

Глухарьов кимна и тръгна да отключва кабинета. 

- Виж дали стаята за разпити е свободна и влезте там. Кабинетът ще ми трябва – промърмори той през рамо, докато се мъчеше да се пребори със старата ключалка.
- Нямаш грижи! - махнах с ръка аз и тръгнах към дежурния да взема ключа от стаята за разпити. 

Валерий Михайлович чинно ме изчака да взема ключа и да отключа. След това кавалерски ме пусна да мина първа. Стаята за разпити е едно от най-мрачните места в отдела – как иначе, като именно тук трябва да се стресират закононарушителите. Там е мрачно, почти сумрак, защото само една крушка виси на кабел от тавана. Точно като по филмите. Има и маса и два стола – порядъчно стари, издрани и мръсни. Изобщо цялата стая е мръсна. По думите на Глухарьов, мръсната стая стресира повече. Нашата стая в Патрула, Нощния де, е чиста като операционна, но мога да гарантирам, че там е далеч по-страшно от тук. Но хората и Различните се страхуват от различни неща. Дори най-слабият Различен може да извлече сила от струпана купчина боклук – тя просто все още носи силата на онзи, който я е изхвърлил. Докато хората изпитват панически страх от хаоса (или боклука).

Перфектното място за разговор между Инквизитор и подсъдим. Въпреки че аз трябваше да се явя на Трибунала заради чужда вина, изпитвах съмнения как точно ще извъртят нещата Сивите мантии. С Валерий Михайлович не започнахме добре, така че не очаквах милост или снизхождение от него. Въпреки това, днес той приличаше по-скоро на добронамерен човечец, който води дело за отдавна завладяната от недобросъвестни съседи вила, отколкото на блюстител на реда и закона на Различните. Интересна трансформация. При това без грам илюзии – всичко чеше истинско.

По навик седнах на мястото на следователя (бях присъствала на всичко на всичко три разпита), а Валерий зае стола срещу мен без коментари. Погледнах към вратата и забелязах, че Инквизиторът вече е сложил пашкул за невнимание и изолация. Още инквизиторски номера. Значи разговорът щеше да е поверителен. Щом като маските падат, нека падат веднага. 

- Защо сте тук, Валерий? – имах право по ранг да го наричам само по първо име. – Мислех, че няма да се видим до Трибунала. 
- Аз също, Наташа – отговори ми той със същия тон. – Но ми докладваха, че има още един случай. 
- Има. Нападение над Различна от инкуб. Същият е убил три момичета преди нея. Не знаем колко точно други е насилил. Надявам се, че няма да се опитате да ми лепнете и Трибунал за изнасилнане? – ехидно се осведомих аз.

В гласа ми се усещаше цялата злоба, която изпитвах към него в частност (заради отношението му към бедния Коля) и към инквизиторите изобщо (заради тях самите). Валерий не реагира на провокацията.

- Не, вероятно само ще свидетелствате по този случай – незнайно защо, той се чудеше къде да си дене ръцете. – Дойдох при Вас с молба. 

Ето тук вече ме изненада. Инквизитор да моли патрулен за нещо. Това е нещо ново. Вдигнах вежди невярващо – трябваше да има уловка.

- Не съм сигурна, че Ви разбирам. Каква молба? – инквизиторът избегна погледа ми и се втренчи в мърлявия прозорец.
- Различната, която е нападнал е моя близка – каза той с леден тон. 

Той какво, да не беше решил, че ще му се подигравам? 

- Роднина ли Ви е? – осведомих се аз. 

Неуважително е да четеш аурата на друг Различен, особено Инквизитор първо равнище, без разрешение. Валерий кимна мрачно. 

- Близка роднина ми е – каза той и нещо в гласа му го издаде, че все пак има чувства. – В известен смисъл. 

Ясно, значи беше свързан кръвно с момичето, но едва ли в този век. Тя наистина се заваше Олга Валериевна, но кой да предположи, че са роднини? Името е често срещано. Често се случва Различните да имат деца, които да не могат да влизат в Сумрака. Всъщност, случва се почти постоянно. Така че беше напълно възможно това момиче да е по-скоро внучка или правнучка на Валерий, отколкото дъщеря. Но нямаше значение – кръвта вода не става.

- Как мога да помогна аз? – попитах за да привлека вниманието му. 
Инквизиторът изучаваше решетките на прозореца. Когато ме погледна се изправих лице в лице със Светъл гняв. Светъл всепоглъщащ гняв. Инквизиторът беше бесен. Можех да предположа защо. 
- Вие ще го намерите, нали? – попита странно по човешки той. 

Такива въпроси задават почти всички тъжители в кабинета на Глухарьов. И неизменно получават един и същ клиширан отговор.

- Ще направим всичко възможно. – отговорих машинално аз и побързах да добавя: - Аз искам да кастрирам тая гад не по-малко от Вас, повярвайте ми. 

Валерий Михайлович кимна. Май бях нацелила подхода. В крайна сметка, казвах самата истина – инкубите са отвратителни създания, които живеят от човешката похот. Същото важи и за женския им еквивалент – сукубите. Но няма нищо по-унизително и отвратително за една жена, от това да бъде принудена насила да легне с някого. Затова искрено исках да кастрирам тая гад и да я завлека на Трибунала в насипно състояние. 

- Радвам се, че мога да разчитам на съдействието Ви – отговори официално той. Аз кимнах. 
- Този изрод ще бъде наказан. Ще направя всичко, което зависи от мен. 

Валерий ме погледна преценяващо. После порови в джобовете на сивото си сако и измъкна от там връх на стрела на верижка. 

- Това какво е? – попитах аз, макар че ми беше пределно ясно – беше амулет. 
- Ако имате нужда от съдействие, каквото и да е – свържете се с мен чрез това. – делово ми отговори инквизиторът и ми го подаде. 

Взех го и усетих колко много сила имаше в този връх на стрела. Можеше дори да се каже, че е древен и че някога наистина е летял в небето, изстрелян от нечия тетива. Всичко това беше направо претъпкано със сила – нещо като да носиш на врата си шишенце нитроглицерин. Явно инквизиторът много държеше на своята родственица, за да е готов на такива отстъпки. Какво пък, всички ни е грижа за тези, които обичаме. Разбирах го. Искаше ми се да му кажа, че светът е малък, но това се казва при хубав повод, какъвто настоящият определено не беше. 

- Благодаря – наклоних глава аз, за да изразя нещо като кимване. – Мога ли да говоря с колегата по този въпрос, или държите да остане конфиденциално? 
- Само в краен случай – отговори ми той и ме погледна строго.

За момент отново стоях окована върху металната решетка и чаках присъдата. Тръснах глава, за да прогоня образа. Беше крайно време да го превъзмогна, още повече, че вероятно много скоро щях да се озова в същата ситуация.

- Смятате, че това е провокация? – изстрелях въпроса аз преди да се опомня. 
- Силна сте – заключи той и скръсти ръце на гърдите си. – Само че четенето на чужди мисли без позволение е...
- Наказуемо по Договора, допълнение 54, буква а – изпреварих го аз. Той кимна доволно, все едно съм си взела изпита с отличен. – Въздействието не беше целенасочено. 
- Приема се. Да, смятам че това е била провокация, целяща да ме изкара извън кожата ми – отговори той. – И почти успя. Вижте - той ме погледна и в погледа му видях тревогата на един бесен и притеснен за детето си баща, – Олечка е моя дъщеря... Ако знаех...

Противно на всички правила на Различните и на Инквизицията, че дори и на хората, Валерий, изтри сълзите от очите си и ме погледна. Вече без бариери, без превземки, както гледа съсипан баща към единствения човек, който може да му помогне. 

- Дори аз не бях забелязал, че е Различна – додаде той с хриплив глас. – Ако знаех...
- Това не би променило много неща – отговорих аз, пресегнах се през масата и сложих ръка върху неговата. – Важното е, че тя ще се оправи, че вече е Различна и че я чака светло бъдеще. 

Валерий Михайлович ме погледна със съмнение. 

- Благодаря Ви за опита да ме успокоите, но предпочитам по-скоро да работите по случая – отговори той преднамерено сурово, за да се отърси от емоциите. 
- Имате право – кимнах аз. - Днес сме заринати с работа, а по този случай трябва да се работи, докато следите са горещи. Предполагам знаете, че ще го търсим с човешки методи?
- Ние също го търсим – отговори Валерий и на немия ми въпрос додаде: - Помолих колегите да се постараят, като за приятел. 
- Не знаех, че инквизиторите имат приятели. – промърморих аз и добавих, като видях строгия му поглед: - Ами, не изглеждате като хора, които се забавляват често.
- Всеки го е грижа за близките му. И всеки, без значение дали е на пет или на петстотин години, някога е имал хора, които е обичал. – отговори ми Валерий с равен тон.

Той стана и оправи сакото си. Аз станах с него. 

- Ще си вървя – отговори неопределено той и ми подаде ръка.
- Ако вашите хора намерят нещо преди нас, звъннете да ми кажете, става ли? – попитах аз, докато се ръкувах с него. Валерий кимна. 
- Непременно – той се подсмихна. – Знам, че трябва да отчетете делото. 

Напуши ме смях, прав беше, да му се невиди. Явно работата на Инквизицията и тази в милицията си приличаха по някакъв много извратен начин – защо вечно трябва да има толкова много бумащина?! Излязохме от стаята за разпити и без да продумаме се насочихме към кабинета на дежурния. Аз мълчаливо му върнах ключа и игнорирах любопитния поглед отправен по посока на Валерий. Интересно, какво ли беше внушил на момчето? 

- Довиждане, Валерий Михайлович – ръкувах се с него официално, за пред отдела. – Да Ви изпратя? 
- Не, знам пътя, няма нужда – усмихна ми се той и тръгна да си ходи. 

Не чаках втора покана, а тръгнах обратно към кабинета на Глухарьов. Нещата определено ставаха от дебели по-дебели. Защото освен натиска от шефовете на Патрулите се прибавяше и този от регионалния дежурен от Инквизицията.