- Ще ми обясниш ли какво става тук? – започна Глухарьов като едва ме дочака да затворя вратата. – Цял месец слушам това „ще ти обясня по-късно“ и ми писна. Писна ми да се чувствам като пълен идиот! Дължиш ми обяснение!

Не очаквах подобен изблик, но той беше прав. Трябваше да спра да го държа в неведение. В крайна сметка, рано или късно щеше да научи. 

- Прав си Серьожа – започнах аз и му показах с жест да седне, – дължа ти обяснение и е крайно време да го получиш. Отлагах твърде дълго, защото не ми е приятно да говоря за това, но вече няма за кога. Сядай, ще ти разкажа.

Той седна на един стол и кръстоса крак върху крак. Това беше една от любимите му следователски пози – сякаш се опитваше да покаже, че нищо не може да го впечатли или да го стресне. 

- Слушам те – каза ми със следователския си тон и аз се почувствах като на разпит. 

Какво пък, трябваше да се започне някак си.

- Историята е дълга, Серьожа... – започнах аз колебливо.
- Нищо, нищо – рече той и ми се усмихна с оная, хищната усмивка. – Ти разказвай. Имаме време.
И аз започнах да разказвам. За това как влязох в Патрула. За най-страшния ден в живота си. За деня, когато едва не умрях... 

Беше хубав пролетен ден. Това рядко може да се каже за бетонната джунгла на Москва, но точно в този ден по небето плуваха пухкави бели облачета вместо смог, въздухът беше свеж и миришеше на пролет и на тревички, а не на пушек или изгорели газове. Слънцето припичаше подканящо и нямаше изгледи да вали.

Тогава се бях върнала от училище рано, бях хвърлила чантата на един стол и си бях взела малко пари от касичката. Имах си мои пари, давани по празници и рождени дни, които си пазех за разни покупки. Доставяше ми удоволствие да си купувам разни неща сама, без да моля нашите да ми дадат джобни. Имах силна интуиция, така че не се забърквах в глупости като другите момичета. 

Облякох по-красиви дрехи – новичко червено късо яке, любимите си лилави джинси и една хубава риза – взех си дамската чанта, като не забравих да преместя там портмонето и телефона, накичих се с разни бижута (в училище ни се караха, ако прекаляваме с накитите) и излязох. Сама – нямах почти никакви приятели в училище, но това не ми тежеше много. Някак си усещах, че съм различна от тях по някакъв начин и това, че страняха от мен не ми се виждаше странно. Така че идеята да отида на пазар сама ми се виждаше напълно приемлива.

Реших да се пошляя около Кремъл – нещо в архитектурата там ми се виждаше много интересно и ме привличаше. Винаги съм си падала по историята, така че обичах да зяпам стари сгради. Там обаче магазините не ми бяха по джоба – все пак разполагах с рубли, а не с долари – затова реших да се разходя из по-тесните и леко глухи улички в ранния следобед. 

Имаше интересни неща, даже премерих няколко дрехи и си купих поредния пръстен. С аметист, с много интересна плетеница от сребърни нишки по края. Виждаше ми се, че има нещо магическо в него и много ми хареса как ми стои, така че веднага си го сложих. Не ми вървеше много на дрехите, но не ми пукаше. Важното беше, че ми харесва и толкова. Майка ми пак щеше да се мръщи, че съм се върнала с поредната дрънкулка, но пък за мен това нямаше особено значение. Парите си бяха мои, бяха ми ги дали да си ги харча, както намеря за добре. Следователно можех да си купя, каквото си реша с тях. 

Така се мотах няколко часа – заглеждайки витрините, спирайки се тук-там да разгледам. От време на време се заглеждах и в хората. Кой е намръщен, кой е щастлив. Обичах да си измислям причини за настроенията им. Общо-взето, забавлявах се. Бях осемнайсетгодишна човешка девойка, която си нямаше представа какво й предстои. 

Имах силна интуиция, но никой, дори и Висш маг, не би могъл да предвиди онова, което се случи. На една улица – поредната уличка с магазини, по която минавах през този следобед – видях млад мъж. Беше висок, строен, русокос. Много ми хареса. Аз, нали бях само на 18, се зазяпах по него. Какво пък толкова? Може да не бях невероятна красавица, но пък хващах окото с тия дрехи. Затова си позволих да го разгледам. 

Той също ме забеляза, но когато ме погледна в очите, изтръпнах. Неговите бяха пронизващо, ледено сини. Стоеше от другата страна на улицата, на отсрещния тротоар и ме гледаше. 

„Ти ще умреш.“ Чух думите му в главата си и реших, че полудявам. Всеки нормален човек на мое място би хукнал презглава да бяга, или би се развикал, но аз стоях на едно място и го гледах. „Не си познал“ помислих си аз и реших, че ако наистина не си въобразявам, веднага ще позвъня в милицията. Уличката беше странно глуха – въпреки че магазините бяха хубави и относително евтини (нещо странно за Москва). Не се мяркаше жив човек, още по-странно за три следобед. Дори беше станало странно тихо. Все пак реших, че ако се налага ще се развикам и ще се шмугна в първия попаднал ми магазин. Там все щеше да има кой да ми помогне.

Мъжът пресече улицата и застана на десетина метра от мен. „Ти ще умреш, Светла!“ чух гласа му в главата си.

- Не се казвам Светла! – отговорих на глас и отстъпих крачка назад. – Объркали сте се! 

Той не отговори, но изведнъж всичко посивя. Все едно някой беше намалил цветовете до нула. Шумовете изчезнаха и все едно на света съществувахме само аз и онзи мъж. От ръцете му полетяха някакви жълти заряди. Тръснах глава, мислех, че сънувам. Ощипах се, но се оказа, че не е лъжа. Зарядите летяха към мен, а аз седях и гледах като глупачка. Вдигнах ръце пред лицето си и се опитах да отстъпя встрани. Зарядите се удариха в някаква стена и изчезнаха. 

„Щитът на Мага няма да ти помогне, Светла.“ Чух отново гласа му в главата си. 

- Аз не съм Светла, идиот такъв! – креснах истерично и усетих, че имам сили да отвърна. 

Не знам как точно, но протегнах ръце и си представих, че загребвам брашно от две големи купи от двете си страни. Затворих очи и започнах да събирам от въображаемото брашно. Когато ръцете ми започнаха да пулсират, запратих брашното към противника си и отворих очи. Около него се виеха истински светкавици. Той беше отстъпил няколко крачки назад, а голяма рана разсичаше половината му лице.

„Добър опит, Светла, но ти така и така ще умреш.“ Отново чух гласа му в главата си.

- Ако аз умра, и ти ще умреш с мен! – чух се да казвам баналната фраза от фентъзи филмите. 

Не съм гледала много такива, но все пак реших да не се давам без бой. Нямах точна представа какво се случва, но искрено се надявах да съм припаднала и това да е просто халюцинация. Онзи ми отговори с нещо, което не виждах. Все едно някой беше изсипал върху ми тонове тежести. Усещах как ще се смачкам, докато се опитвах да го избутам назад. Винаги съм мразила тази игра. Онзи беше много силен и бързо ми стана ясно, че ако не направя нещо, той може наистина да ме убие. 

С последни сили събрах всичко, до което можах да се докопам, все едно събирах сила от самото си същество, и запратих всичко по него. Все едно изстрелвах огън от ръцете си, всичко ме болеше. Всичко около мен беше светло, много светло. Изведнъж натискът отслабна, а светлината ме заслепи. Усетих, че залитам и падам.

„Ще умреш, Светла.“ Това беше последното нещо, което ми мина през ум, после светът наистина започна да избледнява. Май наистина умирах. После усетих нещо, като слабо гъделичкане.

- Остани с мен, остани с мен! Хайде! – някой ме викаше от някъде. Чувах го много от далеч. 

Постепенно започнах да усещам, а гъделичкането се превърна в затопляне. Започнах да идвам на себе си, но виждах много размазано. Някой се беше надвесил над мен. После ме взе на ръце и ме прегърна. А след това всичко потъна в мрак. 

- Когато отново дойдох в съзнание, бях в лечебницата на Патрула. Хесер и Завулон сами ми обясниха какво се е случило – продължих с разказа си аз. 
- А какво се случило всъщност? – вдигна вежди Глухарьов. – Някакъв откачен се е опитал да те убие. 
- Не точно. Слушай. 

Оказа се, че аз самата съм рядък феномен – Универсален маг, никога изцяло Светла, но не и напълно Тъмна. Винаги по малко от двете. Хесер и Завулон ми обясниха, че Универсалните магове се срещат много рядко, а маг от подобен ранг, оказа се, че съм Висша, не се е раждал през последните сто и петдесет години. След онова, което ми се беше случило и това обяснение, нещата малко по малко започнаха да си идват на мястото. И онова, което от време на време чувах, и нещата, които виждах понякога. Затова не се стреснах много от това. Идеята ми харесваше. 

Когато попитах какво се е случило с мен, и двамата Велики се намръщиха и се спогледаха. После Хесер внимателно ми обясни, че съм била нападната от маг-Огледало, който е трябвало да ме убие, но не е успял именно защото съм Универсална. Магът-огледало е Различен с еднаква склонност към Светлината и Мрака, който не е иницииран. Би могъл да стане Универсален, но това така и не се е случило. Би могъл да стане и Светъл, или пък Тъмен, но това също не се е случило, защото не е избрал страна. Затова, когато му скимне, Сумракът сам го инициира и го използва като оръжие за да въстанови равновесието. Той няма врагове и се издига до равнището на онзи, срещу когото се сражава. Не може да бъде победен. Единственият начин да оцелееш, е да те лиши от способности. И за известно време да си почти като човек. Но само почти.

А този маг-Огледало беше попаднал на мен. И по някаква причина не беше успял да ме убие. Бях го убила аз, с цената на почти цялата си жизнена сила. Щяла съм да умра заедно с него, обясни ми тогава Хесер, но случайно преминаващ Различен ме измъкнал от Сумрака и споделил силата си с мен, докато дойдат Патрулните. Той ми беше спасил живота. 

Когато попитах как така съм го убила, след като никой не може, Завулон ми обясни, че смъртта за Светлия е живот за Тъмния. Онзи ме беше взел за Светла и това донякъде ме беше спасило. Когато попитах за спасителя си, Великите поклатиха глава и си тръгнаха. 

Прекарах следващите няколко седмици в лечебницата – хем се въстановявах, хем ми провеждаха ускорен курс по Различни познания. Всичко, което другите учеха месеци наред, аз учех за дни. Обичам да уча, винаги съм обичала. Не беше особено трудно. След като се въстанових донякъде, ме пратиха в командировка в Прага, където ме изследваха като странен животински вид. След като се убедиха, че наистина съм Универсален маг Висше равнище, минах ускорен курс и по инквизиторски умения и ме зачислиха към двата московски Патрула. И към Инквизицията като нещатен сътрудник.

- Тогава не бях очарована, че никой не ми дава право на избор – завърших разказа си аз. – Все още не съм. А историята за това как съм влязла в Патрулите вече се преподава в училището на Различните. Това е прецедент. Или поне не се е случвало от много отдавна. Не исках да ти казвам, защото на теб ти стигаше и другата част от историята за Различните. Това щеше да ти дойде твърде много – казах аз и погледнах Глухарьов извинително.
- Преживяла си много. Явно дори и по вашите стандарти си особена, Различна – заигра се с думите той. – Но тази потайност е излишна. Щях да разбера. След като ви казахте за магията и всичките там заклинания... Само ми кажи, защо го кри от мен досега, а сега реши да ми го кажеш?
- Крих, защото мислех, че ще ме сметнеш за изрод – той се изхили, но аз вдигнах ръка. – Виж, нямам много приятели. В Патрулите ме сочат с пръст и по-скоро са ми бойни другари. С теб сме партньори, но ти си човек...
- Това от устата на Различен звучи малко обидно, да знаеш – обади се Глухарьов закачливо. 
- Не, нямам това предвид. Исках да бъдем приятели без тези глупости да ти мътят главата. Без да ме гледаш като бомба със закъснител.

Глухарьов стана и ме прегърна. 

- Ние сме приятели, Наташа. Няма от какво да се притесняваш – тук вече и аз го прегърнах.

Определено имах нужда да чуя това. Омръзнало ми е да ме сочат с пръст. Не съм виновна за това, което съм. Редовите Светли ме смятат за шпионин на Тъмните, слуга на Мрака. Редовите Тъмни, поне повечето, пък ме смятат за Светла, шпионин на Хесер и изобщо лицемерка. Мога да дружа, или поне да общувам както трябва, само с Висшите и първо-второ равнище на Силата. Те разбират, че светът не е само черен или бял, а че има много нюанси на сивото. Но те не са толкова много. Сред хората нещата са още по-сложни. През последния един месец имах възможността да работя с хора, които са искрени, поне донякъде, и които ме приемат такава, каквато ме виждат. Без интригите на Патрулите или Светлината и Мрака. За тях бях боен другар, колежка, която трябва да пазят, ако стане напечено. И ми харесваше. Харесваше ми да бъда просто човек за малко, да бъда част от екип. Страхувах се, че Глухарьов, който по стечение на обстоятелствата ми стана най-близък, щеше също да ме сочи с пръст след като научи истината. Не съм била никога по гръмките фрази, но от всичките си колеги от отдела, мисля, че него можех да нарека приятел. Страх ме беше, че ще го загубя. И сега почувствах облекчение, че съм се излъгала. 

Пуснах го и се усмихнах криво. 

- Казвам ти всичко това сега, защото си мисля, че ще ни е от полза при търсенето на тази твар – добавих аз и кимнах към папката ДЕЛО. 

Глухарьов я беше хвърлил на дивана още с влизането.

- Как точно ще ни помогне това? – вдигна вежди той и скръсти ръце на гърдите си.
- Ще използвам разни връзки тук-там – обясних аз. – Обаче трябва да тръгваме веднага. 

Моят партньор-човек не седна да спори. Просто се облече и ми задържа вратата да изляза. Навън вече се стъмваше.