Когато вратата се затвори от външната страна, Глухарьов тръсна глава и въздъхна шумно.
- Има дни, в които адски много си мразя работата... – измърмори той и отпи от чая.
Съдейки по количеството в чашата, май го беше направил преди тия двамата да нахълтат вътре. Да, дразнещо е когато не те оставят и чая да си допиеш. Ама от друга страна, такава му беше работата. След малко се обърна към мен:
- Какво става? Чух те да викаш отвън.
- Отвън имаше цяла тълпа – щяха жива да ме изядат, ако не се бях развикала – обясних аз. - Какво е това стълпотворение тука? Не можем да се разминем и всички нас чакат. Други следователи на смяна няма ли? Само пред нашия кабинет трийсет души! Че и двама обрани чужденци! И малолетни обирджии в кафеза! Днес да няма конгрес на джепчиите? – изрецитирах аз каквото ми беше на сърце.
Моят партньор вдигна ръка, да ми направи знак да млъкна. Явно днес шумът му идваше в повече. Донякъде го разбирах.
- Не - поклати глава Глухарьов и потри очи, – просто са обрали цял автобу ...