14.04.2021 г., 7:48 ч.

 Различни Взаимоотношения (книга 1, част 2) - 9.2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
582 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

Когато вратата се затвори от външната страна, Глухарьов тръсна глава и въздъхна шумно.

 

- Има дни, в които адски много си мразя работата... – измърмори той и отпи от чая.

 

Съдейки по количеството в чашата, май го беше направил преди тия двамата да нахълтат вътре. Да, дразнещо е когато не те оставят и чая да си допиеш. Ама от друга страна, такава му беше работата. След малко се обърна към мен:

 

- Какво става? Чух те да викаш отвън.

- Отвън имаше цяла тълпа – щяха жива да ме изядат, ако не се бях развикала – обясних аз. - Какво е това стълпотворение тука? Не можем да се разминем и всички нас чакат. Други следователи на смяна няма ли? Само пред нашия кабинет трийсет души! Че и двама обрани чужденци! И малолетни обирджии в кафеза! Днес да няма конгрес на джепчиите? – изрецитирах аз каквото ми беше на сърце.

 

Моят партньор вдигна ръка, да ми направи знак да млъкна. Явно днес шумът му идваше в повече. Донякъде го разбирах.

 

- Не - поклати глава Глухарьов и потри очи, – просто са обрали цял автобус. Затова има толкова много хора. Раздай им, моля те, хартия, че да си пишат жалбите, докато чакат.

- Как така автобус? – учудих се аз.

- Ами така, влязъл джебчия и пребъркал всички, дори контролата – въздъхна Глухарьов и ми посочи един топ хартия и наръч химикалки, които се търкаляха по бюрото му. – Хайде, отивай! Аз после ще приема всички жалби.

 

Чак ми беше жал за него – кошмар още от сутринта – затова послушно нарамих един топ бланки и грабнах наръч химикалки от бюрото му. Излязох навън и хората ме наобиколиха.

 

- Такааа, всеки си взима лист хартия и химикалка и започва да пише – започнах аз със следователския тон на Глухарьов като се надявах да свърши работа. – Как се казва, къде живее, всичките данни както си е редът... – хората започнаха един по един да идват и да си взимат листове и химикалки. - Какво са му взели, в колко часа, в кой номер автобус, между коя и коя спирка, кога е забелязал, че му липсват нещата. Пишете си и не пречите на колегите, ясно?

- Ама ние, как така, другарко следовател? Няма ли и вътре да влезем, при началника? – обади се един дядо.

 

Да, винаги има някой, който не е съгласен. Защо обаче почти винаги е пенсионер? Да не би да им слагат микрочип някакъв? Другите започнаха да мърморят. На ти сега.

 

- Така дядо - отговорих аз, – началникът е зает и сега има работа. Докато чакате си напишете жалбите, после всички ще ги приемем. Просто в момента ни е много натоварено, влезте ни в положението.

 

Тълпата се умълча – едни почнаха да пишат на коляно, други на стената или на седалките на столовете в коридора. Оставих другите листи и химикалки на един стол, в случай че потрябват. Така е по-добре. Май ми се получаваше. Оставаше само да се оправя с посолството и щяхме почти да сме отикали нещата. А още не бях успяла да си взема служебното оръжие. Глухарьов щеше да ми трие сол на главата по тоя въпрос, но по-късно.

 

Затова се насочих към кабинета на Зимина. Все пак ако ще има такава среща, би трябвало да е при нея. Нали е началник, по-добре ще стои пред посолството, или когото там пратят тук. Пред нейния кабинет също имаше хора, които реагираха много зле като ме видяха. Все едно ги пререждам. Въпреки униформата. Усетих как ей сега някой ще се изпречи пред мен въоръжен с чадър или друго подобно. Затова почуках на вратата и направих това, което обикновено правеше Глухарьов в подобни случаи:

 

- Викали сте ме, другарю подполковник! – измърморих аз в процепа и побързах да се вмъкна в кабинета.

 

Да видим кой можеше да възрази на това. Естествено никой. Бях открила, че е достатъчно да споменеш който и да е чин в изречение и това мигом затваря устата на повечето цивилни. И аз бях така преди да дойда тук, но човек се учи бързо. Добре де, аз не съм човек, ама пак се уча бързо.

 

Ирина Сергеевна тъкмо си пиеше кафето. Странно, всеки път щом влезех в кабинета й, а това се случваше твърде рядко през последните дни, все нямах време да разгледам цветята. А толкова обичам цветята. Нейните, както се полага, бяха доста добре гледани и видимо здрави. Така е то – като има жена в кабинета. В кабинета на Глухарьов единственото добре поддържано нещо е запасът от водка за спешни случаи. Която, впрочем, се ползваше от половината отдел, при това в работно време.

 

- Какво има Наташа, защо такива официалности? – попита тя след като ми направи знак да седна.

 

Не чаках втора покана и се настаних на дългата маса пред бюрото й. Все пак трябваше да се говори с нея и предпочитах да не седя наказана права, докато я моля за услуга.

 

- Отвън е лудница и пред твоя кабинет също – обясних аз. – Ако не беше тая фраза, жива щяха да ме изядат. Вече бяха навирили чадърите. Да няма някаква извънредна ситуация?

- От Глухарьов ли научи репликата? – попита усмихнато тя. – Иначе, добре дошла в отдела! През повечето дни е така. Такава ни е работата.

- Деветдесет процента от поведението си, докато съм на смяна, съм го научила от него – уточних аз. – Виж, има двама англичани по-надолу по коридора. Обрали са ги, или нещо подобно. Искат да пишат жалба, но няма как на английски. Трябва да се викне човек от посолството. Да превежда.

- И ти предположи, че е по-добре да ги поема аз? – вдигна вежди тя.

- Ами, ние имаме цял автобус обрани и още доста работа. Плюс, че имаме много голям проблем с едно разследване на Патрула, ама ще ти обясним двамата по-късно. Изобщо мазало е. Та си мислех, че...

- Че може да ми прехвърлиш тези двамата – довърши тя вместо мен. Аз кимнах, нямаше защо да я лъжа. – Добре, но Глухарьов ми е длъжник.

- Той да се оправя – отговорих аз. – Да ти ги пращам ли?

- Не, като дойде техният човек, тогава. Ще звънна в посолството. Вие се оправете с другата лудница.

 

Тъкмо станах да си ходя и Ирина Сергеевна се присети:

 

- Забравих да те питам, как върви съвместната ви работа с Глухарьов?

- Той би трябвало всичко да ти казва, така че аз няма да се повтарям – отговорих аз с усмивка. Тя се изкикоти. Явно близостта им много й харесваше.

 

Беше повече от ясно, че Глухарьов няма почти никакви тайни от нея. Виждах ги как се гледат. Той, понеже ясно ми го показа още в ден първи от съвместната ни работа, беше готов да мине през огън и вода за нея. Два-три пъти бях нахълтвала в кабинета му без да почукам (и въпреки заключената врата, по навик влизам на първия слой на Сумрака) и ги бях заварвала да се целуват. След което Глухарьов неминуемо си отнасяше бой по главата с някоя близкостояща папка. По този повод пък аз отнасях мъмрене и предупреждение да чукам преди да вляза следващия път. Знаех, че са любовници, то впрочем целият отдел знаеше, но Глухарьов я държеше далеч от мен. Доста комично се опитваха да държат целия отдел в неведение. Въпреки, че теоретично би трябвало да работя и с нея, моят партньор-човек май се опитваше да я предпази от мен. Или пък от интригите на Светлината и Мрака, знам ли. Бях убедена обаче, че за всяко мое действие, Ирина Сергеевна получава надлежен доклад на края на деня. Не че ме дразнеше, все пак Хесер беше разрешил, но въпреки това е досадно да знаеш, че някой те наблюдава постоянно.

 

Все още не ми беше ясно защо, когато ме раниха, се оказах в дома на Глухарьов, а не в нейния – нали все пак съм жена, някак си не върви за мен да се грижи непознат мъж. Така и не го попитах, защото се случиха твърде много неща от тогава, но все пак трябваше да има някакво обяснение на нещата. Все пак тя беше жена и би било по-логично тя да се занимава с мен. От друга страна обаче, знаех, че има малък син и го гледа сама (тази информация я имах от Хесер, странно защо) та вероятно е преценила, че ще е лоша идея да ме води там. Още повече, че бях в полусъзнание през повечето време. Каквато и да беше причината, явно е била основателна.

 

Единственото, което изобщо не можех да си обясня е, защо тези двамата още не бяха женени. Бяха хубава двойка, вярно, той беше малко по-млад от нея, но нищо фатално. Обаче някак си не вървеше да го питам в прав текст защо не й предлага брак. Щеше да е доста грубо.

 

- Все пак, искам да чуя какво мислиш ти? – повтори въпроса си тя.

Звучеше ми някак странно, какво ли беше станало?

- С него се сработихме добре, другарко подполковник – отговорих аз стил рапорт. Тя се намръщи.

- Нямах това предвид. Как се сработваш с останалите в отдела?

- С останалите в отдела или с Карпов в частност? – контрирах аз.

 

Знаеше се, че те двамата не се понасят много, макар че не им личеше особено. Но се носеха страхотни слухове из отдела. Май беше свързано с това кой е станал шеф на районното. Оттогава били в нещо като студена война.

 

- С Карпов – потвърди тя без да се стеснява.

- С него сме в относително добри отношения. Но не знам защо точно. Не съм направила кой знае какво – отговорих аз. – Не разбирам накъде биеш.

- Внимавай с него, Наташа – отговори ми тя и остави кафето на бюрото си.

- Ирина, мен вашите интриги изобщо не ме засягат. Общувам с всички, когато се налага и гледам да не си създавам излишни врагове. Не знам какво точно е станало между вас, но вие сте колеги. Глупаво е да си подливате вода едни на други.

- Нима това го няма при вас? – вдигна вежди тя.

- Няма го. Различните са винаги от една и съща страна на барикадата. Там няма място за лицемерие, защото другите веднага го виждат. А подливането на вода води директно до Трибунал.

- А ти какво си, тогава? – изтърси тя и на момента се намръщих. – Ти не си ли по средата?

- Да, но аз съм изключението, което само потвърждава правилото. Виж, Ира, не мисля, че сега е моментът за разяснения на тема Светлина и Мрак. С Карпов ще се държа както намеря за добре. Спокойно, не предпочитам нито един от вас, но няма да позволя да ме въвлечете в игричките си. Аз ще тръгвам, с твое позволение.

 

Не дочаках да ме освободи. Просто се врътнах и излязох. Защо хората трябваше да се държат така?! Мразя интригите. Ама че глупост! Аз съм Различна, човешките интриги изобщо не ме засягат и няма да позволя на една човешка жена да ми определя с кого да общувам и с кого не. Едно махване на ръката и тя и Карпов щяха да се превърнат в послушни марионетки. За Висш маг това е детска игра. Друг е въпросът дали е морално да го правя. Като цяло обаче, това предупреждение, което разчитах като „внимателно определи на чия страна си“ ме подразни.

 

Щеше ми се да ги сдобря, но ако проблемът наистина беше в поста на началник, не можех да направя нищо. Поне щях да се опитам да им преча да се избият, докато съм тук. Мен лично ме притесняваха съвсем други неща. По-скоро някой, когото ни бяха натресли. Нямах нищо против Олег, технически, но предпочитах да не ми се пречка в краката. Нямаше как и на него да обясня коя съм и какво правя, а всеки път когато той беше наоколо, трябваше да измислям разни кодове за да говоря с Глухарьов. Освен това не можех да пазя едновременно двама мъже, които са твърдо решени, че знаят какво се прави на терен по-добре от мен. Най-лошото беше, че вероятно беше точно така...

» следваща част...

© Бистра Стоименова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??