Покоши ме егото, и попаднах в дълбините,
всякaш нищо не бе останало от мен, покори ме дълбоко мълчание. Сърцето се разтуптя и изведнъж почувствах огорчение. Попаднах в бездната, която никога не съм искал да усетя. Но ето я, и онова чувство ми каза, че винаги съм прикривал тази си моя интуиция, казвайки ми, най-накрая мамка му. Усети ли я най-накрая?!
Този ден не беше обикновен, онзи ден ми говореше. С точност не знаех какво искаше да ми каже, дали съм изгубил част от моята душевност или съм израснал, а може би и двете. Дали когато усещаш как сърцето ти се разпада и знаеш че то се къса на малки парченца, когато губиш онези парчета, дали някъде незнайно в душата ти расте дълбокото мълчание. Мъдростта!
И ето онзи човек, толкова простичко, с няколко думи ми обясни стойността на живота. Казвайки ми „Не търси познанието, а мъдростта, дете" Чувайки само този изказ, от лекия, галещ се в облаците глас. Излезе като ангел. Всъщност той обикновено говореше грубо и дълбоко, намираше се в края на 30-те му години, брадат и с дълга, почти черна коса. Но тази магия, която беше направил върху мен ме потопи и плени в девствената природа себеразбирането, извиси ме в облаците, накара ме да се почувствам наивник, но ме радваше, закриляше ме, вдетиняваше ме. Възхищението ми достигна до неограничени нива,
Онзи ден, да онзи ден , мъдростта я намирах в тишината, а не в дълбоките размишления. Осъзнах, че тя е толкова простичка и се появява почти навсякъде, Тя ти показва друг свят, нов, по красив, ясен. И когато достигнеш до едно ниво, на осъзнатост, много неща губят смисъл, първичността ти изглежда далечна. Свързвайки се с тишината, аз чувах ясно нейната музика. угорчаващо красива. Онази, която идва от сърцето, чистото сърце и преминава към ума и чисти излишността, натрупана с годините.
© Гносис All rights reserved.