В гората беше тихо. Нямаше дори вятър, който да разклати клоните на дърветата, така че размислите на Алфред не бяха нарушени дори от шепота на листата. Дърветата растяха близо едно до друго и в сумрака на отиващия си ден хвърляха зловещи сенки върху покритата с кафяви листи земя. Небето беше обагрено в кървавочервения цвят на залеза, цвят, който хората виждат само, когато в душите им тегне болката от смъртта. Алфред стоеше пред каменната пирамида, която обозначаваше гроба на неговия "Втори номер" - прекрасния човек и неповторимия мерач на „Смелий” – един от най-мощните земни бойни кораби, спечелил стотици битки в тази безсмислена война между две цивилизации, война, чието начало никой не помнеше и чийто край никой не виждаше.
       Алфред си мислеше за загиналия. Последните му думи към него бяха упрек за неточната стрелба. Упрек безсмислен, защото Петър беше най-добрия в занаята и стреляше не по-зле от друг път, но противникът този път беше опитен, не позволяваше на Алфред да заеме точна позиция и той изнервен се нахвърли върху мерача. Нахвърли се върху него, за да задуши болката от собственото си безсилие и това беше последната несправедливост, която той извърши спрямо умрелия. Но не и първата. Алфред си мислеше за това - защо пред мъртвите винаги се чувстваме гузни и си спомняме само лошите неща, които сме им направили?...
       „Може би, защото вече никога не можем да им сторим добрина, с която да се реваншираме” – помисли си той.
       „Даже мисълта за живот след смърта не е утеха, защо ли? Сигурно защото не сме сигурни в съществуването на отвъден живот. Дали и в древните времена, когато религията е налагала вяра в подобни неща хората са се чувствали така? Сигурно и тогава е било така.”
       Щурманът се приближи на две крачки и тихо каза:
       - Капитане...
       - Кажи.
       - Капитане, трябва да тръгваме.Тук не е безопасно.
       „Да приятелю. Даже нямам време да те оплача. Такъв е животът – винаги бързаме за някъде и дори мъката не може да промени това, особено при нас -военните, особено по време на война.”
       - Прав си. Нямаме право да рискуваме. Да тръгваме.
       Капитанът и щурманът с бързи, но неуверени крачки тръгнаха към кораба, кацнал на една поляна стотина метра навътре в хората. Появи се лек вятър и листата на дърветата зашумяха. Сякаш гората проплака. Слънцето се скри напълно зад хоризонта и нощта ги обви в черното си одеяло.
       - Той беше прекрасен човек, изведнъж каза щурманът.
       „Да, ето един прекрасен човек лежи там под купчината камъни и даже семейството му няма да може да дойде да го оплаче. Кой ще ги пусне тук - на предната линия, където корабите пристигат след хиляди сложни маневри, за да скрият местоположението на Земята? Кой ще рискува да пусне две цивилни лица?...Никой.”
       - Все пак бяхме длъжни да останем още малко, каза Алфред. – Поне аз бях длъжен. Той ми спаси живота.
       „Да, аз го нагрубих и въпреки това той се хвърли и ме защити с тялото си. До последния миг мислеше за другите. Никога не кроеше заговори, никога не питаше "Защо?"...Щом трябва, трябва. Така го и подлъгах да дойдем тук – просто го помолих и той дойде, дойде без задни мисли, без да крои планове за кариера, а не като мен. Повлякох го най - егоистично на смърт заради собствените си стремежи и желания, заради собственото си отмъщение.”
       - Може би да, виновно отговори щурманът.
       - Не, ти беше прав . Войната на признава личните желания и задължения.
       „И все пак трябваше да остана, трябваше да остана да лежа вместо него в черната земя. Но защо чак сега признавам пред себе си вината? Нима не знаех, че без да го помоля той никога нямаше да остави жена си и детето си, за да дойде тук? Сигурно съм знаел. Със сигурност съм го знаел. Тези мисли не са нови, но за първи път ги казвам, макар и наум само пред себе си. Но защо се залъгвах така преди, а сега, когато съм длъжен да удавя мъката и да продължа изпълнението на мисията, не мога? Защото пред смърта истината е единствената възможна мисъл. Защото смърта те кара да се замислиш и да бъдеш честен пред себе си, да бъдеш справедлив към умрелия и да признаеш собствените си грешки. Защото смърта не признава лъжите...
       Наближиха кораба. Пред отворения люк бяха застанали двама щурмоваци, които, докато козируваха, с учудване забелязаха две сълзи да се търкулват по суровото лице на техния капитан. Железният Алфред плачеше и тези сълзи, пролети от човек, който никога не показваше чувствата си, бяха единственото признание, което Алфред направи пред света за вината си пред мъртвия.