Някъде прочетох, че реалността е илюзия, породена от липсата на вяра... Странно... Винаги съм мислила, че вярвам силно, но пък съм се възприемала като реалист...

Вяра... В какво всъщност вярвам? В Бог? В съдбата? Във вечната любов? В истинското неопетнено приятелство? В щастливия край? И защо се смятам за реалист? Какво толкова прави животът, вижданията и светоусещанията ми реални? Какво е илюзията? И какво е невъзможното?

Истинско ли е слънцето, което сутрин гъделичка клепачите ми? Реално ли е всъщност и самото утро – моментът, в който отварям очи, за да посрещна новия ден – толкова уникален, но и толкова приличащ на този преди него...

Коя съм аз? Истинска ли съм? Дали наистина дишам, чувствам и живея? Дали съществувам? Ами ако реалността е илюзия? Ако невъзможното е всъщност възможно... а възможното е неограничено?! Ако съм просто един сън, който ще изчезне при следващото иззвъняване на будилника... Тогава какво? Какво ще стане, ако утре се събудя и целия свят го няма? Или светът си е там, но просто аз вече не съм част от него? А дали той всъщност има нужда от мен? За какво съм му? Имам ли някакво предназначение, мисия, съдба? И как да ги търся, ако не вярвам нито във възможното, нито в невъзможното?... Но пък щом нямам вяра, значи светът, какъвто аз го познавам, ще си е там, ще си е същият... все така реален... И все така една голяма излюзия...

От друга страна защо ми е вяра, ако живея в илюзия? Или какъв е смисълът да вярвам силно в нереалното? След като така или иначе отново няма да знам истината? А какво е истина? Как да знам в какво да вярвам като дори не откривам своята истина? Има ли изобщо нещо извън нея... ако я има и нея?

*                                             *                                             *

Синкавият дим, излизащ от цигарата ми е истински... Бавно, но уверено се прокрадва в мрака и се слива с него... Той обгръща дори самия въздух... Дави го, задушава го... Като питон се увива около жертвата си... спокойно и хладнокръвно... и после се разсейва... Изчезва, но не напълно... Тежкият му мирис все още се усеща в тясната стая, очите ми все още лютят от допира с него...

Няма го наоколо – цигарата е умъртвена в пепелника – смачкана и забравена – но не и той... Съзнанието ми все още е насочено към него... Към реалността на неговата илюзия... Към мисълта, че преди секунди е бил тук, а вече не знаеш къде е... Дори започваш да се чудиш дали изобщо го е имало...

Но дълбоко в себе си усещаш, че той е там... някъде около теб... Знаеш, че те дебне... И най-здравите дробове са се докоснали до него... и най-силната психика някога се е поддала на изкушението... на това или на друго... изкушила се е, за да сгреши... Сгрешила е, за да се научи... Научила се е, за да живее... Заживяла е, за да вярва... в нещо реално или не... но винаги в нещо, което я е карало да се чувства истинска и значима...

*                                             *                                             *

Истински са дъждовните капчици по прозореца.

Те са живи! Някой ще каже, че са неодушевени – резултат от кръговрата на водата, от естествения ход на природата, нещо преходно и досадно... Но не! Те са живи! Толкова живот има в играта им по стъклото... в начина, по който се удрят в него, пързалят се и се сливат в едно... в способността им да поглъщат светлината, да я пречупват и да я разпръскват в една невероятна феерия ... а понякога дори да променят цвета и... Нима нещо толкова красиво може да бъде илюзия? Възможно ли е обаче такава съвършеност да бъде и реална? Дали ще изчезне цялата тази приказка, ако протегна ръка към нея? Ще прогоня ли вълшебството? Ами ако никога повече не го видя?

Риск?! Нима се налага? Какво ще спечеля и какво ще изгубя? Заслужава ли си да се простя завинаги с тази магическа хармония, с тази симфония на цветовете, само за да задоволя любопитството си? И когато вече знам отговорите, нужни ли ще ми бъдат те, когато вече я няма моята приказка?...

Не се ли обезмисля цялото ни съществуване без онези малки красиви неща, които ни карат да се усмихнем искрено? А колко често се усмихваме? Колко често прегръщаме любимите си хора без повод? Колко често им казваме, че ги обичаме? Кога за последно пуснахме стотинки в паничката на бездомен старец или нахранихме улично куче? Кога последно гледахме залеза? Толкова отдавна ли беше, когато чувахме птиците по дърветата и се държахме за ръце, докато вървим по улицата? Защо не помним кога лежахме по гръб в парка ... направо върху тревата? Изобщо правили ли сме го някога?

Моите дъждовни капчици са истински... Те са миниатюрните прозорчета към моя свят... Те ми напомнят за хубавото в живота и изобщо... за самия живот. Благодарение на тях аз не забравям да обръщам внимание на малките неща, на детайлите – всъщност безбройните части на мозайката, която с раждането си започваме да сглобяваме – щастието.

*                                             *                                             *

Истинска съм аз! Истинска е младостта ми, желанието ми да бъда себе си ... Истинска е морската пяна, която гали босите ми крака, докато се разхождам по плажа... Истинско е слънцето, което в моменти на отчаяние ми вдъхва надежда само с едно закачливо намигване... И плюшените играчки по леглото ми, които ми напомнят, че у мен все още живее дете... И белият лист хартия, и химикалът – моите най-съкровени изповедници... И топлият летен дъжд, който ме измива от грешките ми... И звънливият смях на хлапетата на детската площадка... и снегът, и дърветата, и  морският град... и светулката, която мъждука в нощта...

Истинска е любовта ми – трепетът по този единствен и така обичан човек, по дълбоките му очи, по безкрайното добро в душата му... копнежът по часовете, в които спя в прегръдките му; по минутите, в които целувам устните му; по дните, които прекарвам в болезнено очакване да го видя отново...  Истинска е нежността, с която ме залива и дави... погледът, в който потъвам... присъствието, което ме опиянява... ритъмът на сърцето му, който чувам, когато облегна глава на гърдите му...

Истински са приятелите ми! Безценната им подкрепа, мъдрите им съвети, безкористната им лоялност... И милото погалване на мама... и целувката за лека нощ, за която никога няма да съм твърде пораснала... и прикритата привързаност на брат ми... и грапавото облизване на кученцето ми...

Истински са мечтите, които съм успяла да сбъдна, но и тези, към които все още се стремя... Истинска е душата ми, изпълнена с множество малки тайни... Истинска е нуждата ми да живея истински живот... Истинска е вярата ми!

Реалността не е илюзия, породена от липсата на вяра... Реалността е това, което ти сам си избереш... Ти можеш да я направиш нереална! Можеш да я направиш невъзможна! Можеш да я направиш всякаква! Тя е твоето собствено отражение в пречупеното огледало на онова, което искаш да бъдеш... Реалността е всичко друго, но не и излюзия!

Реалността си ти!