Oct 20, 2009, 5:05 PM

Реквием 

  Prose » Narratives
720 0 0
6 min reading
в памет на българската култура
Забил съм нос в масата.
Имитирам, че съм жив.
Форма на съхранение, на откъсване от света.
Опит да не чувам, да не виждам.
Като щраус!
Из главата ми се въртят опак мисли, изрази, нещо, като „не пей ми се, не смей ми се”. Кой ли пък го е рекъл това? Около мен е някаква странна тишина, дори и радиоточката, това перпетуум мобиле, не ми прави впечатление. От едното влиза, от другото излиза…
Ами! Я... стой!
Музика! Странна!
Наострям уши!
Звуци, силни, ясни, като че ли наши, български! Миг, два, минута, още не съм се събудил. От кого ли е? Нещо познато, а не мога да загрея. Изпреварват ме. Заговорват за някого… За един от големите, по-точно за един от изключителните ни музиканти. Още не съм в ред! Говорят за един от големите ни композитори.
За Димитър Ненов! ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Иван Стефанов All rights reserved.

Random works
: ??:??