в памет на българската култура
Забил съм нос в масата.
Имитирам, че съм жив.
Форма на съхранение, на откъсване от света.
Опит да не чувам, да не виждам.
Като щраус!
Из главата ми се въртят опак мисли, изрази, нещо, като „не пей ми се, не смей ми се”. Кой ли пък го е рекъл това? Около мен е някаква странна тишина, дори и радиоточката, това перпетуум мобиле, не ми прави впечатление. От едното влиза, от другото излиза…
Ами! Я... стой!
Музика! Странна!
Наострям уши!
Звуци, силни, ясни, като че ли наши, български! Миг, два, минута, още не съм се събудил. От кого ли е? Нещо познато, а не мога да загрея. Изпреварват ме. Заговорват за някого… За един от големите, по-точно за един от изключителните ни музиканти. Още не съм в ред! Говорят за един от големите ни композитори.
За Димитър Ненов!
Заслушвам се, а мозъкът ми превърта лентата обратно. Връща ме назад десетина, петнайсет, двайсет години.
Имах един приятел. Архитект! Обикаляше от град на град, обираше паяжините и праха на архивите. Ровеше планове, събираше снимки, изрезки от писания, изслушваше спомени. Търсеше нещо!
Търсеше Димитър Ненов!
Неговите сгради. Търсеше Архитекта! Търсеше Твореца! Избърсваше праха от Него. Искаше да ни го върне, защото той не е само на музикантите. Моите почитания към тях, че не го забравиха. Не е и само наш. Май не знаем, че изобщо е бил наш. Той е на Бьлгария!
Той е страница от човешката култура.
Музиката продължава. Вълшебство от звуци. Апатията се изпарява. Наелектризирам се! Неусетно ме напуска срамът, че съм българин. Комплексът от малоценност се стопява! Изчезва в магията от звуци.
Човек, рано или късно, си отива. В историята остава само с това, което е направил. Музика, картина, книга, сграда… Няма значение какво е. Важното е да вълнува, да е изкуство, да изважда от летаргия, да те прави горд, че и ние нещо сме дали на света.
Та ходеше моят приятел, като апостол, да събира. Един ден дойде при мен. Добрал се беше до данни, че в града ни има сгради, строени по проекти на Димитър Ненов, но все още несигурни, непълни. Само за една от тях нямаше съмнение. Часове, месеци на анализиране, съпоставяне! Не искаше да публикува нищо и при най-малкото съмнение.
А тя изящна!
Като я гледам, неусетно пред очите ми застава образът на оная малка детска скулптура, от Андрей Николов, известна, като "дух и материя. Вътре, сред кръга от стройните, изопнати като струни коринтски колони, отляти от чугун, имам усещането, че само да ги докосна и ще звъннат.
Търсеше и откри три. Избърса от тях праха и ги върна на времето, с името на автора им.
Минаха години. Много ли, малко ли? Годините не се измерват само с дните в тях, а може би с поразиите, които правим в тях.
Настъпиха години на масово обезличаване. Години, в които да се зовеш българин, не винаги беше първа радост. Като вирусна епидемия нахлу посредствеността. Започна масово обезличаване на българската култура. Чалгата вилнееше...
... та по онова чумаво време, една от трите сгради, оная изящната, биде купена от достойни и културни люде, от новите, от елита. И решиха те да внесат своята лепта в новата ни култура. Решиха да прекроят сградата по свой терк и вкус. И поканиха те, "достоен” архитект, изявен, прочут, с култура, като тяхната, за да могат да се разбират без преводач. Запретна той ръкави и изтипоса проект за чудо и приказ!
По него прекроиха сградата!
Господи, ако душите от оня свят виждат какво става тук след тях, грехът е Твой!
Преди време, по пазарите и кьошетата, пъргави цигани разиграваха една игра, която се наричаше "тука има, тука нема"
Не, че нема!
Има, ама друго!
А онова, което го няма, е Димитър Ненов!
Слушам!
Звуците се леят като водопад и без да искам се усещам, че съм там, в кръга, сред колоните. Акорд! Ясен! Силен! Разтърсващ! Гневен!
Следва нежно, тъжно, като че ли жално проскърцване.
Стон или въздишка?
Последен удар! Край!
Край! Видяха му сметката.
Няма го!
... а оня, “достойният”, известният, прочутият, без съвест и срам, вече е запретнал ръкави и прекроява следващата реликва, по свой терк и подобие. Ще изтрие още една личност, ще остави още една пошлост.
„... и Господ от свода небесен, през облаци прах и дим, гледа на всичко отгоре, тих и невъзмутим..”
Като че ли беше от дядо Вазов.
Иване, брате, обезобразиха ни!
Като дойда при тебе, няма да се познаем!
Срам ме е!
Опитам се да махна праха, с който ви покриват.
От тук, брате, не мога.
Много е прашно, много е мръсно!
Иване, брате!
И аз ще си отида от тоя свят, обезличен, прекроен по нечии терк и по нечие подобие, тъй че може и да не се познаем кога дойда там. Затова кажи на Димитра, кога нова душа дойде, да засвири.
По музиката му ще го позная.
Тя още не е омаскарена.
А ти, сигурно си до него.
девети кръг на Ада
... след публикуването на този реквием беше организирано национално честване на архитекта, композитора, музиканта Димитър Ненов
© Иван Стефанов Всички права запазени