Реквием за една греховна любов

                                       Глава четвърта

                      Париж беше пленил Емилия. Ярко осветените булеварди, хилядите  уютни кафенета, кварталните бистра, луксозните ресторанти , гарнирани с много музика и прекрасни вина, това беше Париж. Когато посетиха музея в старата парижка гара и съзерцаваха платната на най-прочутите импресионисти, дъхът им спираше пред всяка картина. Кейовете на Сена с десетките букинисти, както и корабчетата с туристите ги караха да забравят реалността. Живееха като в необикновен сън и страхът да не се събудят в болницата,  ги караше да преживяват всичко много по-дълбока. Дните бяха скучни  за Еми, вярно, разхождаше се по Големите булеварди, които бяха съвсем близо до хотела, стигна даже до улица Риволи, разглеждаше бутиците за супер луксозни стоки, разхождаше се под колонадите на тази прочута  улица, но липсата на Борис ù тежеше. Вечер, когато световно известният професор се превръщаше в палав, чаровен приятел и прекрасен гид, градът придобиваше съвсем друг облик. Разхождаха се в парка на двореца Тюйлери,  слушаха концерт на Сезариа Евора в прочутата зала „Олимпия”, ходиха  на дегустация на сирена в известния в цял свят магазин на ул. Амстердам номер 8. Особено силно почувстваха духа на Париж, когато отидоха в кабаре „Монокъла” на Монпарнас. Истинско старо парижко кабаре, известно още в края на деветнадесетия век. Където никой не знаеше кой е мъж и коя е жена, където певец,  облечен в фрак и акомпаниран от малък оркестър, възрастни жени, облечени в бутафорни адмиралски униформи,  пееше песента „задника на сестра ми” и твърдеше, че била от репертоара на Шарл Азнавур. Пиха шампанско, танцуваха  под звуците на оркестъра и  когато се прибраха в хотела, над Сена се развиделяваше.

Само една-единствена вечер Борис изостави Еми сама, защото не можеше да откаже поканата на съученика си и колега  Аведис, с когото бяха учили в един клас цели  пет  години.

                   Когато се завърнаха в София, тя един ден преди него, отново трябваше да се крият, да бъдат максимално дискретни и да се гледат като чужди, което ставаше все по-трудно при съвместната им работа.  Прекараното време в Париж им се струваше като нереален сън.

          Ежедневието ги погълна и рутината  се опитваше да заличи следите от това необикновено приключение, продължило цели  осем дни. Както казва Хемингуей, „Париж е безкраен  празник, който остава завинаги в теб”.

          Течеше третият месец от бременността ù. Емилия още не беше решила какво да прави. Съзнаваше отговорността и  затрудненията, които щеше да има  при положение, че роди тази рожба на една необикновена любов. Но  решението беше изключително трудно. Да се откажеш от собствената си рожба, плод на твоята първа любов, не беше лесна работа. Емилия мислеше денем и нощем. Беше загубила сън, апетит и душевно равновесие. Претегляше „за” и „против”, разиграваше варианти и нищо не излизаше.  Борис мълчеше, беше я оставил сама да реши. Той беше казал какво може да даде и не беше малко. Даже много, но не достатъчно за бъдещето на едно дете. Емилия не му се сърдеше, нямаше това право. Той я обичаше, любовта му беше безгранична, дълбока и всеотдайна, но не искаше да наранява невинни хора. И беше навярно прав. А не нараняваше ли нея и нейното дете? На този въпрос Еми не намираше правилен отговор. Не можеше да сподели с никой, не можеше да се посъветва с приятел или приятелка. За родителите си не можеше и да мисли. Това щеше да ги убие. Тогава? Имаше ли приемлив изход? Изход, който да не причини болка никому, никого да не направи нещастен? 

          Отпуската ù свършваше само след ден. Трябваше да се върне  в болницата, да работи до Борис, да вижда тъгата в очите му. Защото беше сигурна, че той преживяваше тежко положението, в което  се намираше тя. Но какво можеше да направи той? Можеше да се разведе и  да създаде ново семейство върху развалините на старото, би казал някой. Да, можеше, но това щеше да преобърне живота на много хора. Печеливши нямаше да има.

          Емилия имаше още две седмици на разположение. „Ще изчакам”, си каза тя и в понеделник се яви на работа. Беше спокойна, колегите я посрещнаха с радост. Бяха я обикнали. Професорът също ù каза „добре дошла”, нито дума повече. Усмихна се тъжно и се затвори в кабинета си.

          Както обикновено, на следващия ден се срещнаха, любиха се, разговаряха и нито дума за решението, което трябваше да вземе тя. Само на раздяла той  ù каза, ако има нужда от неговата помощ, каквато и да бъде тя, незабавно да му каже. Прегърна я като всеки път, когато се разделяха, държа я дълго в прегръдките си, целуваше я ненаситно и с мъка  си тръгна. Емилия го разбираше, възхищаваше от благородството му и честността му, макар че това не даваше решение на въпроса, който стоеше пред нея.

          Прибра се, взе един душ, вечеря на две-на три, каза че е изморена и си легна. Нямаше още 9 часа. Майка ù и баща ù се споглеждаха въпросително,  интуитивно чувстваха,  че нещо не беше в ред, но не разбираха какво.

          Можеше да го роди, а после? Кой щеше да се грижи за него? Тя не можеше да не работи. Какво обяснение  щеше да даде на родителите си? Е, все щеше да измисли нещо. Но най-страшното щеше да дойде по-късно, когато детето ù щеше да попита „къде е татко”? И него ли щеше да излъже, гледайки го в очите, и за него ли щеше да измисли някаква история? Не, това не беше по силите ù, възпитанието, което беше получила от родителите си, не го позволяваше, любовта ù към Борис също не допускаше  лъжата.

          Професор Симеонов  преживяваше  тежко дилемата на жената, която обичаше. На младини беше имал не малко любовни приключения. Тъй като беше изключително организирана личност, той  съумяваше да съчетае учението и труда с онези емоционални  моменти, които го вдъхновяваха в работата и бяха стимулатор на изключителната му работоспособност. Той умееше да се забавлява, както и да се затвори в кабинета си и  дни  наред да пише някой от многобройните си научни  трудове, без да спи, без да се храни нормално. В такива моменти съпругата му не го закачаше за нищо, слагаше на една табла сандвич и чаша кафе или чай и тихичко ги оставяше на малката  масичка в кабинета му. Влизаше безмълвно и  без да продума, безшумно излизаше. Той даже не я забелязваше, не казваше даже едно „благодаря”. Едва по-късно, когато ритъмът на живота му се нормализираше, Професорът благодареше горещо на съпругата си за положените грижи и за разбирането. Обикновено тази благодарност се изразяваше и със скъп подарък, въпреки че той не се славеше с щедрост и разточителство.

          Откакто се беше се завърнал от Франция, почти не разговаряше с домашните си, нито пък с колегите в болницата. Тук никой не се учудваше на мълчанието му, бяха свикнали. Професорът не беше словоохотлив, съумяваше с малко думи да изрази онова, за което други говореха с часове.  Професор Симеонов  беше човек на действието, а не на приказките. Гризеше го съвестта, че беше оставил Еми сама да вземе съдбоносното решение, но от друга страна си задаваше въпроса дали имаше моралното право да влияе при взимането на такова решение. На този етап предпочиташе да стои и да чака, но в никакъв случай не беше спокоен, макар че не даваше външен израз на загрижеността си.

          Беше изминала още една дълга седмица на размисъл, времето напредваше бавно, но неумолимо се приближаваше до онзи миг, след който вече нямаше да има място за варианти. Емилия можеше да си позволи да мисли още само няколко дни. Ако решеше да направи аборт, подготовката му също изискваше време, поне 3-4 дни, за да стане по най-дискретния начин и без риск за здравето ù.

          Беше неделя, не беше на работа, не можеше да се срещне и с Борис. Събота и неделя той беше със семейството си, посрещаше приятели или роднини, а по-често се затваряше в кабинета си у дома и се занимаваше с проблемите на многобройните си имоти. В такива дни той не съществуваше за нея. Тя го знаеше и това не ù тежеше.

          Сутринта, когато стана, майка ù вече шеташе в кухнята. Беше извадила разни зеленчуци от хладилника и щеше да готви постен гювеч в глинен съд, купен специално за тази цел. Това беше любимото ястие на баща ù, и майка ù го приготовляваше с голям мерак. Естествено, най-важната подправка в нейните манджи беше огромната ù любов към кулинарията.

          Емилия си направи кафе, взе вестника, който баща ù купуваше рано-рано всяка сутрин и седна на балкона, където беше сложила малка метална масичка и два стола, специално купени за целта. Още със събуждането беше си поставила за цел да вземе решение. Износване  или аборт? Друга алтернатива нямаше. Първото щеше да усложни живота на много хора. Съдбите им можеха да се променят непредсказуемо. Докато второто щеше да промени само нея. Можеше да  се осъди на лишаване от дете за цял живот. Беше медицинско лице и знаеше отлично последствията от една такава интервенция. Можеше и да няма фатални усложнения, но... И тук  нещата се усложняваха. Имаше ли право да се лиши от най-важното качество на една жена, да  бъде майка? А имаше ли право да промени съдбата на няколко души, които нямаха абсолютно никаква вина за създалата се ситуация? Имаше ли право да осъди детето си да расте без баща, да бъде лишено от правото да произнася думата „татко”? В училищния дневник срещу името му да пише „баща неизвестен”, т.е незаконороден. Народът наричаше такива деца с презрителното „копеле”. Хората са жестоки. Осъждат и унижават едно невинно същество заради греховната любов на родителите му. Наистина е нечовешко, това е  израз на тесногръдие, на еснафски разбирания, на криворазбран морал. Нищожества, които се поставят  на мястото на Бог и си позволяват  да съдят някого за това, че обича силно, че е имал смелостта да живее с гордо вдигната глава, за това, че има рядкото щастие да изпитва такава любов, на каквато  мнозина не са способни.

        Отново мислите ù попаднаха в задънена улица, всички аргументи „за”, бяха пометени от аргументите „против”, а аргументите „против” не издържаха пред  силата  на аргументите „за”. И отново беше на стартовата линия. Блъскаше си главата, чертаеше перспективни планове, разиграваше многоходови варианти, но когато се изправяше лице в лице пред детето си и виждаше тъгата и въпроса в очите му, всичко пропадаше в бездната на безизходицата,

          Кафето отдавна вече беше изстинало, унесена в мислите си, Еми беше го забравила и въртеше лъжичката безцелно в кафявата течност, в която даже нямаше захар.

          В понеделник сутрин Емилия беше взела своето решение. Когато Професорът влезе в кабинета си точно в осем, сестра Петрова беше първата, която влезе при него с документите на една новопостъпила пациентка в ръка. „Трябва да се видим днес след обяд” каза тя, остави документите на бюрото му и без да дочака отговор, излезе.

          Денят в болницата мина рутинно, имаше само две леки операции. Персоналът беше на мястото си. Само новата санитарка създаваше проблеми, бяха я назначили за да отчетат дейност по интеграцията на мургавите българи. За една седмица бяха постъпили две оплаквания  срещу нея, за искане на пари срещу извършване на услуги, които влизаха в служебните ù задължения. Беше отказала възглавница на една пациентка под предлог, че такива липсвали в момента. 10 лева, пуснати в джоба от сина на болната, и възглавници бяха намерени веднага.

Срещнаха се в 5 часа, тя му каза за решението си. Той помълча няколко минути и попита дали е сигурна, че наистина иска това. Тя не му отговори. Той предложи да се обади в АГ болницата, но тя отказа. Не искаше да намесва името му. Щеше да се оправи сама. Подчерта последната думичка и веднага съжали за стореното. Обичаше го!

          Следващия понеделник отиде в Самоков, при своя приятелка и съученичка от сестринското училище. Остана при нея първата нощ и след два дни беше на работа. Проблемът беше решен.

          Животът пое по познатия път. Работа, тайни срещи и тъжни раздели, се редуваха през годините. Бяха минали  десет години от първата им целувка. Красивите моменти, пълни със страст, бяха много. Живееха един за друг, работеха заедно, любеха се, по цели дни бяха заедно и никога никой не намекна за техните отношения. Бяха дълбоко законспирирани. Когато щеше да пътува за чужбина на научни конференции, една седмица преди датата на заминаването,  Емилия си взимаше двуседмична отпуска, тръгваше един ден след него и се връщаше един ден преди него. По този начин никой не можеше да свърже нейните отпуски с неговите пътувания. Там отсядаха в различни хотели, той я посрещаше и изпращаше, забавляваха се, ходеха по музеи, театри и концерти и най-вече се любеха на спокойствие, без страх от неудобни срещи с познати. Само веднъж в Прага, влизайки в хотела на Емилия,  в фоайето, Борис срещна свои познати българи, но каза, че идвал при  свой  полски колега. Познатите му бързаха и всичко мина без неприятни последствия. Така се разхождаха из Хайд парк в Лондон, посетиха Бритиш музеум, разглеждаха цяла нощ останките на стария Рим и ядоха вкусни нйоки край Тибър в една стара траториа, поливайки ги с ароматно бяло вино от Тоскана. Докато бяха в Рим, всяка вечер се разхождаха прегърнати до Пиаца Навона, ядеха сладолед в фунийка от  джелатерия „Джолитти”. В Толедо ходиха в къщата-музей на Ел Греко, присъстваха на кървава корида и ядоха прочутата испанска паеля.

          Непосилният труд в болницата, умората и напрежението от непрекъснатото криене, сякаш изчезваха веднага, щом тя се намереше в прегръдките му в някой тризвезден хотел в Европа. Само в чужбина,  2-3 пъти в годината,  живееха пълноценно. Заедно празнуваха нейната тридесетгодишнина,  а после и неговия 60-ти рожден ден. С всяка изминала година любовта им ставаше все по-страстна, привързваха се все по-силно и  моментите на раздяла им тежаха все повече и повече. Имаше моменти,  когато той предлагаше да се съберат, не можеше да живее далеч от нея. Тя го поглеждаше мълчаливо и в очите ù се появяваше тъга. Друг път тя казваше, че не иска да се разделя от него даже за броени минути, че иска да живеят под един покрив. В такива моменти той мълчеше с наведена глава и се чувстваше безкрайно виновен пред нея. Тяхната любов я беше осъдила цял живот да живее в нелегалност, да живее в самота и без детски смях в дома ù. Това се засили още повече след смъртта на родителите ù, които си отидоха, без да се радват на внуче, без да изживеят радостта от задомяването ù. Това им тежеше най-много. Те щяха да си отидат от този свят и да я оставят съвсем сама. Като при всяка жена, майчиният инстинкт  не грешеше. Тази, която я беше родила, бдяла по цели нощи над люлката и детското креватче, знаеше, че Емилия не е съвсем сама в живота си, че тя обича и е обичана, но знаеше и това, че навярно тази любов е греховна и скрита. Може би именно затова беше толкова силна. Кой знае.  Често легалната любов се изхабяваше от ежедневните битови проблеми, превръщаше се в навик, а понякога даже в омраза. Щеше ли  греховната любов да се окаже по-силна, по-интересна, по-жизнена и в крайна сметка вечна. Може би именно за такава  любов важеше формулата „вярност до гроб”.  Кои бяха по-щастливи? Тези, които минали под венчило, стигаха до нетърпимост един към друг, нагрубяваха се взаимно, живееха в безразличие и по навик, или онези, които се обичаха все повече и повече, които трепереха един за друг в откраднатите минути по тайни квартири и хотели, които живееха с мисълта за другия, даваха всичко за щастието на любимата или любимия? Те бяха лишени от радостта да се радват на деца и внуци, не познаваха изкуството да бъдеш дядо или баба, но те бяха лишени и от разочарованията, които децата понякога причиняват на родителите си. Греховната любов ги лишаваше от възможността да чуят от внуците си, че не влиза в приоритетите им общуването с родители, баби и дядовци. Кои бяха по-щастливи? Трудно беше да се каже. Емилия сама често си беше задавала тези въпроси и до сега не беше намерила правилните отговори. Знаеше само едно,  обичаше и беше обичана. За всичките тези години не беше чула една обидна дума, не беше виждала един нараняващ жест, не бе имала и най-малкото съмнение за изневяра или безразличие. Борис я боготвореше както при първата им целувка, бдеше над нея от първия ден на любовта им, беше внимателен, нежен,  интересен вече над петнадесет години.

          Емилия наближаваше 40-те, а той може би скоро щеше да се пенсионира. Младо момиче, не познаващо живота, с отварянето на очите си беше срещнала него и  близо двадесет години искаше  само него, обичаше го със същата моминска страст, с още по-голямо доверие  и с благодарност за всичко, което ù беше дал. Въпреки семейството си, въпреки безбройните му ангажименти и задължения, Борис беше посветил живота си на нея, на нейното щастие и нито за миг не беше отстъпил или направил компромис, освен със самия себе си. Обичта му компенсираше всичко, което животът ù беше отнел. По-точно всичко, от което се беше отказала доброволно. Единствено тя беше отговорна за съдбата си, никой не беше я уговарял или насилвал.  В най-критичните моменти от живота им, при взимането на най-съдбоносните решения, Борис ù беше давал правото на последен избор. Мъдър и трезво разсъждаващ, той излагаше своите аргументи, беше готов да понесе цялата морална и материална отговорност, да поеме рисковете, но винаги крайното решение беше нейно. Никога не налагаше становището си.

          Годините минаваха. Пътуваха, както и преди, 3-4 пъти в годината, винаги по същата схема. Двадесет години бяха заедно и никога не бяха имали конфликти, никога тя не беше отказал да се любят, защото я боли главата. И на 60 години той я обладаваше със същата страст, както в началото. Никога не каза изморен съм, въпреки тежките  физически и умствени натоварвания при сложни операции. Нежността му ставаше все по-нежна, верността му все по-верна, любовта му все по-дълбока и по-страстна. Необикновен феномен ли беше това, или плод на една искрена и взаимна любов, обич, привързаност и уважение? Само Бог би могъл да каже, ако наистина съществуваше. За тях беше ежедневие и те приемаха този факт, както приемаха, че след зимата идва пролетта.

          Сезоните се редуваха, дните се раждаха и изчезваха в безкрая. Водите на  Сена течаха безмълвно под мостовете,  животът продължаваше  своя път към безкрая.