РЕТРО РОМАН

             Завесата току що беше паднала, за да оповести края на  премиерата на “Травиата”. Бурни ръкопляскания посрещнаха актьорите при появата им на сцената. Станала на крака, публиката аплодираше изпълнителите. Сред тях блестеше с таланта и красотата си току що изгряла нова оперна звезда. Очакваше я блестяща кариера по световните оперни сцени. Мила Маринкева беше име, което щеше да се помни и да украсява  афишите на най-известните оперни театри в Европа и Америка. Музикалните критици бяха единодушни още преди премиерата. Младата звезда съчетаваше таланта на певица с изключителна женственост и сценичното си присъствие. Такава Виолета българската публика отдавна не беше виждала на сцената на Оперния театър. По време на финалната сцена, дамската половина на публиката бършеше сълзите си с копринени кърпички, докато кавалерите им се наслаждаваха на изваяните форми на главната героиня, които прозираха под ефирната нощница на умирающата Виолета.

В една от ложите, сестра ù Теодора и съпругът ù Радослав аплодираха младата актриса, горди с успеха на Мила. На лицето на Теодора грееше щастлива усмивка, докато в очите ù имаше скрита тъга. Днес беше голям ден за тяхното семейство. Току що завършила Софийската консерватория, Мила беше в устата на всички меломани и любители на Операта. Можеше ли да има по-голяма радост за тези, които години наред се бяха грижили за младото момиче, бяха я напътствали и делили радостите и трудните моменти на студентката, живееща далеч от родителски грижи.

Днес тя им се отблагодаряваше с небивал успех на сцената. Нямаше оперна певица, която да не мечтае за тази роля в безсмъртния шедьовър на великия италиански маестро Джузепе Верди. Мила беше съумяла да покаже таланта си, и пътищата, които се откриваха пред нея, бяха широките друми на успеха и славата.

Навън валеше сняг и бавно се стелеше по улици и площади. От време на време някой файтон-шейна нарушаваше нощната тишина и улиците на града се огласяваха от песента на звънчетата, наредени като мъниста около шиите на потните кончета, от чиито гърбове се вдигаше пара като от комина на локомотив.

Пред служебния вход на Народния театър чакаше файтонът, който Радослав Огнянов беше поръчал. Файтонджията духаше в шепите си, за да стопли поне малко вкочанясалите си пръсти. През това време Теодора и Радослав чакаха Мила пред вратата на артистичната ù ложа, за да отидат да отпразнуват премиерата. Такъв голям успех не можеше да мине без да бъде отбелязан подобаващо.

Когато излязоха на улицата и се качиха във файтона, до ушите им достигна музиката, която идваше от Градското казино. Там софиянци също се веселяха. По централните улици, окъснели столичани бързаха към домовете си, вдигнали яките на балтоните си.

Глава първа

Преди много години бащата на Радослав се беше установил в Русе и започнал да се занимава с бубарство. Постепенно беше разширил дейността си и в началото на двадесети век Огнян Огнянов беше един от малкото производители на копринени платове в България. Фабрика “Свила” беше станала известна с висококачествените си платове не само в страната, но и в  някои европейски страни. Дунава сближаваше Русе с Виена, Будапеща и Братислава и пътят на русенската коприна беше открит. Докато някои производители гонеха големи печалби за сметка на качеството, бай Огнян беше човек, почтен не само към клиентите си, но и към самия себе си. Той никога не направи онези компромиси, които биха му донесли повече печалба и това се оказа фатално по време на голямата икономическа криза, обхванала целия свят. Фабрика “Свила” фалира и бай Огнян не можа да преживее срутването на това, което беше градил десетилетия. Отиде си, оставяйки след себе си само дългове и един син. Жена му се беше споминала при раждането на второто им дете, което също не надживя майка си.  

След смъртта на баща си, Радослав Огнянов се премести в София. Той беше следвал в Германия, имаше диплома на текстилен инженер, но го влечеше търговията. В столицата започна работа в представителството на германската фирма “Байер”. Знаенето на немски език му беше от голяма полза и много бързо германците оцениха търговските му способности и го издигнаха за директор на представителството. Това съвпадна със запознанството му с Теодора, дъщеря на известен габровски фабрикант, собственик на фабрики за вълнен текстил. 

Теодора Маринкева беше само на 22 години и следваше в Свободния университет. Баща ù беше решил, че голямата му дъщеря трябва да има икономическо-счетоводно образование. Той нямаше син и Теодора някой ден трябваше да оглави фабриките му.

Така, по волята на баща си, мечтата на Теодора да стане лекарка изчезна завинаги. Сестра ù Мила беше осем години по-малка и беше ученичка в 4-ти клас на девическата гимназия в родния си град. Тя съчетаваше красота и певчески талант. Изявяваше се като несменяема солистка на училищния хор. 

В София Теодора живееше у далечна братовчедка на баща си, на улица „Шишман”. Именно тук, в дома на леля Мария, Теодора се запозна с Радослав.  

Младият мъж имаше много приятна външност, изискани маниери на европеец, беше забавен и много бързо завъртя ума на младото момиче. След няколко срещи и две вечери в ресторант “България”, отидоха на двудневна екскурзия на Витоша и след няколко седмици Радослав замина за Габрово, за да поиска ръката на Теодора.

Годежът се състоя в Габрово, а следващото лято, когато  Теодора се  дипломира, вдигнаха голяма сватба в София. 

Сватбената церемония се състоя на 10 ноември 1929 година, в голямата църква “Света Парашкева” на улица „Раковска”, а сватбеният обяд бе даден в ресторант “България”. Младоженците бяха избрали този ресторант, защото тук беше люлката  на тяхната любов. След  венчавката, Теодора и Радослав заминаха за Виена на сватбено пътешествие.

Скоро след завръщането си, младата двойка се настани в голям собствен апартамент на улица “Иван Вазов”, недалеч от Зоологическата градина. Апартаментът беше сватбен подарък от бащата на булката, а за обзавеждането се бяха погрижили самите младоженци.  

Апартаментът имаше огромен салон, всекидневна, три спални, голяма кухня, килер и баня с огромна вана от емайлиран чугун. Тоалетната беше отделно. Кооперацията беше нов строеж, изграден с най-съвременни материали. Всички врати и каси бяха от солиден висококачествен дъб, паркетът в салона и в спалните също беше дъбов. Бравите и обкова беше доставил от Италия самият предприемач. Прозорците бяха широки, трикрилни и светлината целодневно обливаше апартамента. Друга висока сграда наоколо нямаше и изгледът опираше чак  до “Борисовата градина” и езерото “Ариана”.

Младото семейство заживя щастливо в новото си жилище, обзаведено с много вкус и немалко средства. След дипломирането си, Теодора  започна работа в  счетоводството на текстилна фабрика “България”, чийто собственик беше близък приятел на баща ù.

Не беше отшумяла първата годишнина от сватбата им, когато  в началото на  декември 1930 година младата двойка зарадва близките си с прекрасна вест. Теодора беше бременна. Още от първия ден Теодора и Радослав, безумно щастливи, започнаха да подготвят стаята на бъдещия наследник. Дядо Марин пожела да е кръстник на първото си внуче и изпрати солидна сума, с която да обзаведат детската стая. Теодора не искаше това да стане предварително, но Радослав и близки роднини и приятели смятаха, че това са предразсъдъци и Теодора отстъпи, макар и с нежелание.

Въпреки студената зима, Теодора и Радослав ходеха по мебелните магазини и търсеха за бъдещото си дете най-хубавото, което можеше да се намери по софийските  дюкяни. 

Радослав не одобряваше материалите, от които бяха изработени, а Теодора не харесваше моделите. Имаха и спор за цвета на мебелите. Убедена, че ще роди момиче, Теодора настояваше  мебелите да са в розово, докато Радослав беше категоричен за син цвят. Стаята на сина му трябваше да бъде в синьо. Спориха дълго, всеки настояваше на своето, изтъквайки  своите аргументи. В края на краищата намериха компромисното решение и поръчаха бели мебели при един известен дърводелец на улица Цар Симеон. Само след месец, когато хамалите качиха мебелите на третия етаж, разопаковаха ги от амбалажа и те грейнаха пред Теодора и Радослав, в очите и на двамата блестяха малки  радостни слънца.

В първите три месеца на своята бременност, Теодора често чувстваше гадене и неразположение. След третия се успокои и понасяше състоянието си леко и спокойно. Беше винаги в прекрасно настроение и готова за веселие и забавления. След шестия месец Радослав поиска тя да спре да ходи на работа. Горнобански път, където се намираше фабриката, беше далече от дома им. Налагаше се да ходи пеша до площад “Свети Крал” и оттам с трамвая да пътува до фабриката. Теодора не желаеше да прекъсне работата си и по цели дни да седи сама в апартамента, но в името на бъдещето им дете се подчини на волята на мъжа си. Беше се абонирала за библиотека “Златни зърна” и четеше много. Плетеше дрешки и терлички за бебето, започна да готви и се радваше, когато вечер Радослав се прибираше и сядаха да вечерят. Той не пропускаше да похвали манджите ù и с това я окуражаваше да се занимава все повече с нещо, което дотогава не беше захващала.

Лятото беше много горещо и Теодора трудно понасяше юлските горещници. Беше доста натежала. Оставаха само две седмици и  щеше да навлезе в деветия месец. Няколко дни след Голямата Богородица, тъкмо бяха вечеряли и се готвеха да излязат на разходка в Борисовата градина, когато изведнъж нещо сряза Теодора през корема. Болката беше толкова силна, че тя неволно изпищя. Докато Радослав дотича до стаята, за да види какво става, Теодора беше полулегнала на пода и се превиваше от болки. Радослав изтича до телефона и се обади на централата за бърза помощ. Само след 15 минути колата на пожарната беше пред дома им. Закараха Теодора в “Майчин дом”. Същата вечер дежурен лекар беше доктор Иван Иванов, един от най-добрите гинеколози в София. Въпреки усилията му, които продължиха повече от два часа, Теодора загуби детето.

Младата жена беше неутешима. По цели дни плачеше, беше станала нервна и раздразнителна. Не искаше да вижда никого от близките и приятелите. Затворена в стаята си, лежеше на кревата, с очи, вперени в тавана. Радослав се мъчеше да я успокоява, да ù говори нежно и с много любов, но погледът ù оставаше блуждаещ и не реагираше на усилията му да ù помогне. Теодора мълчеше и с нервни жестове го канеше да я остави сама.

Едва след Нова година Теодора сякаш възвърна спокойствието си и пожела да започне отново работа. Радослав и приятелките ù се радваха, че е излязла от шоковото състояние и поведението се нормализираше. Двуседмичният ù престой в Габрово, при родителите и сестричката ù, бяха най-доброто лекарство за заболялата ù психика. Няколко дни преди Нова година за Габрово замина и Радослав, за да посрещнат семейно Новата 1932 година. 

Останаха в Габрово и за Коледните празници и на 10 януари се завърнаха в София.

Теодора започна да ходи на работа и животът продължаваше постарому. Така изглеждаше животът на семейството отвън. След спонтанния аборт Теодора не допускаше Радослав до себе си. Зае една от спалните за гости и отказваше всякаква физическа близост със съпруга си. Страдаха и двамата. 

Постепенно поведението на Теодора се подобряваше. Беше нежна и внимателна с него пред хората. Когато бяха в компанията на приятелите си, тя беше весела, както някога, преди да загуби детето. Всички се радваха, че Теодора е възвърнала жизнерадостта си и е загърбила сполетялото ги нещастие. Единствено Радослав знаеше истината за отношенията им. Той я гледаше влюбено и нежно, проявяваше завидно търпение, продиктувано от голямата любов, която изпитваше към Теодора. Но в интимния им живот не настъпваше никаква промяна, което причиняваше болка и безпокойство у Радослав.

През лятото на същата година Мила завърши блестящо гимназия и  беше приета в Консерваторията. Искаше да стане оперна певица.

Естествено, малката палавница заживя в дома на сестра си. С нейното идване атмосферата в дома се промени. Животът стана по-динамичен, по-разнообразен, по-весел. Когато не беше на лекции и упражнения, Мила по цял ден пееше, канеше състуденти и приятелки, устройваше журове. Сестра ù Теодора и батко Радослав все по-често се присъединяваха към младежите, веселяха се с тях, участваха в техните игри и танци. Но останеха ли насаме, Теодора отново се затваряше в себе си и не допускаше Радослав. 

Тази ситуация тежеше и безпокоеше младия мъж. Радослав беше хубав мъж, в разцвета на силите си, и привличаше погледите на много жени. Даже приятелки на Мила се бяха опитвали да флиртуват с него, но той с усмивка ги държеше на разстояние и не се поддаваше на техните аванси. Особено агресивна в желанието си да флиртува с него беше Адриана -състудентка на Мила и близка приятелка. Тя беше цигуларка и когато се събираха, тя често им свиреше нежни любовни мелодии, несваляйки поглед от батко Радослав. А когато играеха на “шегите на Амура”, му изпращаше директни покани, на които Радослав отговаряше с хумор и остроумие. Когато оставаха сами, той  разказваше подробностите на Теодора и Мила. Всички заедно се смееха на  отчаяната флиртаджийка. 

Чувствайки се у дома, самата Мила често ходеше из апартамента доста неглиже, не се стесняваше от мъжкия поглед на зет си, който упорито отвръщаше глава, когато я виждаше да излиза от банята, наметната с хавлия, или когато при горещо време се разхождаше из апартамента по копринени кюлоти и сутиен. Теодора ù направи забележка един-два пъти, на което Мила се изсмя и каза на сестра си, че има покварено мислене и продължи да демонстрира, без да се стеснява,  прекрасното си телосложение пред сестра си и зет си. 

           Мила беше вече трета година студентка. Теодора беше заминала за Габрово за три дни при родителите си. Една сутрин Радослав беше в работния си кабинет и класираше служебна документация. Мила влезе в кабинета по нощница, под която не носеше никакво бельо. Застана зад него, наведе се над рамото му и надникна в документите. Гърдите ù, почти голи, се притиснаха към гърба на Радослав, докато лицето ù докосваше неговото. Той замръзна. Случайно ли беше или Мила го провокираше. Топлината на тялото ù потече по вените му. Кръвта на Радослав закипя, дишането му се зачести, не му достигаше въздух. Целият беше настръхнал, а Мила продължаваше да притиска гърдите си към широкия му гръб. През тънката материя на ризата си той чувстваше твърдостта на тази моминска гръд, те изгаряха кожата му и парализираха  мозъка му. В него се бореха два демона. Демонът на желанието и демонът на разума се бяха вкопчили в люта битка за надмощие. Устните му бяха ледени, а лицето му гореше от допира на нейното. Той не смееше да  мръдне. С огромно усилие се наведе напред над документите и с треперещ глас я попита какво търси. Мила се изсмя звучно, отдръпна се и изчезна от кабинета  без да продума.

Радослав силно страдаше от липсата на интимна близост с Теодора. Повече от две години тя не го допускаше до себе си. Два-три пъти Радослав посети Мадам Кети, чиито момичета предлагаха мимолетни плътски удоволствия. Заведението на улица „Позитано” беше известен софийски бардак с елитни проститутки, където богати мъже можеха инкогнито да задоволят желанията си в приятна компания. Всеки път, излизайки оттам, Радослав се отвращаваше от постъпката си и се заричаше никога вече кракът му да не стъпи там, но след няколко месеца пак отиваше. Той обичаше и обожаваше съпругата си и страдаше от поведението ù, но Теодора не даваше и дума да става за физическа близост.