Глава седма

Радослав се въртеше в леглото по цели нощи. Сънят бягаше от уморените му клепачи. В душата му бушуваше отеловска ревност и любовна мъка. През тези безсънни нощи беше разбрал жестоката истина, той беше влюбен. Авантюрата с  Мила не беше само физическо привличане, а нещо много по-дълбоко, което в началото той не съзнаваше.  Сутрините тя изчезваше рано, вечер се прибираше късно, и не му даваше възможност да останат насаме. Това го караше да я желае още по-силно. През деня обикаляше като сомнамбул около театъра, с надежда да я срещне случайно, но без успех. Няколко пъти се беше осмелявал да я потърси в самия театър, но получаваше един и същи отговор “Госпожица Маринкева е  в репетиция”.

Германците работещи в кантората, не подозиращи неговите любовни терзания, напоследък  намекваха, че скоро ще има баджанак германец. Явно имаха информация за задълбочаващите се отношения между Мила и Вили. Това вбесяваше Радослав, но трябваше да се усмихва.

Във фабрика “България” се беше  появила някаква група, която приканяше  работниците да искат от чорбаджията по-високи надници, по-добри условия за работа и въобще  настройваха хората против чорбаджиите… Това създаваше напрежение, което нарушаваше нормалния ритъм на работа. Една събота, беше в началото на  февруари, част от тъкачките отказаха да работят. Поставяха искания за осем часов работен ден, за увеличаване на надниците и други второстепенни условия. Като водач на тези работнички от тъкачния цех, се изявяваше една красива, едра селянка от село Требич. Донка беше устата и с буен характер. Дългата кестенява коса събираше на топка под кърпата вързана на главата й. Имаше голeми зелени очи, и се носеше слух, че за да я вземат на работа, беше позволила на техническия директор да се порадва на женските й прелести. Какво ли не говорят хората по адрес на хубавите жени.

Именно тази хубостница говореше от името на групата тъкачки. Сменният майстор стоеше на страна и не се намесваше, което не беше много нормално. Оставяше по-големите шефове да решат въпроса. Техническият директор извика Донка в канцеларията си, но тя отиде с още две други работнички. След като говориха цял час и не можаха да се споразумеят, цялата група тъкачки напуснаха фабриката, въпреки заплахата да ги уволнят. Явно някой тайно ги подкрепяше и ръководеше действията им. В момента фабриката имаше голeми поръчки за тежки копринени платове за парашути, и не беше момента за уволнение на опитни работнички, от които зависеше изпълнението на тези военни поръчки. Явно момента на протестната стачка не беше подбран случайно.  Някой беше подсказал на тези неграмотни и полуграмотни работнички кога и как да действат.  Oт дълги години, такива протести във фабриката не беше имало и управлението на фабриката не обърна особено внимание на инцидента. В понеделник работничките се явиха на работа и сякаш всичко беше забравено.

Атанас Манов беше дете на бедните софийски квартали. Родителите му бяха бежанци от Македония. Живееха в квартал “Захарна фабрика”, в малко схлупена къщичка, издигната за една нощ от дядо му. Цялото детство на малкия Наско беше минало по прашните улици на махалата, в гонене на топката. Училището не го привличаше. Не учеше, бягаше от часовете и с други като него се пилееше  по “Булина ливада” и поляните около Владайската река.

Майка му беше тъкачка във фабриката, и когато Наско стана на 14 години, баща му и майка му решиха да го дадат да учи занаят. Във фабрика “България” работеше стар майстор по тъкачните станове и едно лято майка му го хвана за ръката и го поведе със себе си във фабриката. Помоли бай Ставри да го учи на занаят.  На 18  вече можеше да замества напълно стария майстор, а на 20, бай Ставри се пенсионира и Атанас зае неговото място. Наско беше сръчен, техниката му се отдаваше и привличаше.  Беше станал като прекипяло вино, спокоен, усмихнат и все се заглеждаше по момите. А такива във фабриката не липсваха. Пък и те не го оставяха на мира, зер беше хубавец. Черна къдрава коса, сини очи и мургава кожа не на всеки беше дала природата. Беше висок и строен, с атлетично телосложение. Игрите по ливадите му се бяха отразили добре. И в махалата и във фабриката не малко млади момичета го задяваха и въздишаха по него, но Наско си харесваше Донка и все се въртеше около нейния стан. Ту за да смаже валовете, ту да стегне носачите на шпулите или без причина заставаше до нея и я изпиваше с очи. По-възрастните тъкачки му се присмиваха, закачаха го, но Наско не се сърдеше и когато нямаше спешна работа не се отделяше от работното място на Донка. Харесваше дългата й коса, гъвкавото едро тяло  и  закръглените й форми. Но очите му не се откъсваха от апетитно щръкналите й гърди.  Денем мечтаеше да ги  целува и гали, а  нощем ги сънуваше.  Донка се смееше и шегуваше, че ще го изгонят от работа. Но Наско се усмихваше и продължаваше да я наблюдава. 

Една вечер след работа, Донка го причака пред оградата на фабриката, хвана го за ръка, без да продума дума,  го поведе към трамвайната спирка. Качиха се на “петицата”, но вместо към центъра, потеглиха към Княжево. В трамвая имаше много хора и Наско чувстваше топлината на тялото й да се предава на него от близкия допир. Беше настръхнал целия, притисна се до нея, но Донка се засмя и го отдалечи от себе си. Наско недоумяваше, след като сама го беше повела към Княжевската горичка.  Слязоха на спирка “Шипка”, пресякоха шосето и потънаха по малките криви и прашни улички на квартала. Спряха пред малка неизмазана тухлена къщичка с малка градинка отпред.  В дворчето не се виждаше никой. Донка смело отвори скърцащата врата и по късата  посипана с пясък алея, го поведе към къщичката. Почука три пъти по две, явно беше сигнал, и вратата се отвори. Младо чернооко момиче, навярно ученичка, ако се съди по черната й престилка с бяла якичка, ги покани да влязат. От преддверието, голямо колкото длан, момичето ги  заведе в малка скромно и чисто наредена стаичка, където седяха още няколко младежи. Имаше двама гимназисти с ученически униформи, двама по-възрастни, навярно работници и един слаб дръглест младеж с огнено червена коса и лице обсипано с хиляди лунички. Беше зле облечен- белезникава риза с неясен цвят, закърпена тук там,  дочени панталони и сандали на бос крак довършваха тоалета му. Той говореше бавно и с някакъв странен акцент, но всички го слушаха много внимателно. Когато Донка и Наско влязоха, този когото наричаха Кево, обърна огнената си глава към тях, изгледа ги сякаш щеше да ги купува, кимна с глава като за “добре дошли” и продължи да говори неща, които Наско въобще не разбираше. Той беше крайно разочарован и съжаляваше, че Донка го беше подвела. Вместо на любовна среща, той се оказа на някакво тайно събрание. Наско веднага му прикачи прякор “огнената глава”. Само дето не разбираше за какво говори червенокосият. Думи, като “пролетариат”, “оръдия на труда”, “пролетарско единство”, “борба за правата на същия този пролетариат”, Наско чуваше за пръв път и се закле, че ще е за последен. Донка седеше до него и прехласната слушаше “огнената глава”, него въобще не го забелязваше. След като определи деня на следващата им среща, “червенокосият Кево” си тръгна без да ги погледне. Пак щяха да се съберат у Гергана. Така се казваше момичето с ученическата престилка. Едва тогава Донка извади от торбата, в която си носеше храна, някакви топчета хартия и ги даде на момчетата, като ги изгледа многозначително. Те си тръгнаха, а Гергана каза, че има много да учи и изчезна на свой ред от стаята. 

 Донка стана отвори малкото прозорче и в стаичката нахлу свеж витошки въздух. Навън беше тъмно. Навярно теменужената нощ вече се беше надвесила над София и Донка нямаше никакво намерени да бие път до Требич. Наско седеше до нея на ръба на леглото с ламаринените табли и треперейки от вълнение, изследваше лебедите които плуваха в езерото щамповано върху ковьорчето закачено на олющената стена. Донка разбираше състоянието на момчето, явно до сега не беше спал с  жена. Нямаше опит и не знаеше как да постъпи.  

- Тази нощ ще останем  тук, искаш ли? И тихичко се засмя. Нали ме искаш. Ето, твоя съм.

И  Донка разкопча блузката, свали полата и остана по кюлоти. Друго бельо нямаше.  Загаси мъждукащата крушка и легна на твърдото легло.

- Съблечи се и ела при мен. И аз те искам. 

Наско съблече  фланелката, свали панталоните и тръгна към нея.

- Съблечи всичко! Ела, побързай!

Тази нощ Наско не успя да сънува. Цяла нощ не мигна. Донка беше огнена жена, но се показа много нежна с неопитното момче. И когато пропяха първи петли, Наско посрещна утрото в обятията на Донка, която го беше направила не само мъж, но и активен  борец за каузата на пролетариата.  Тази нощ той беше приет за член на РМС-а.

Цели шест месеца бяха изминали от деня на първото конспиративно събрание. Всяка седмица или на десет дни, групичката се събираше и слушаше лекциите на Кево. Наско трудно се съсредоточаваше и още по-трудно разбираше  това за което говореше “огнената глава”. За сметка на това чакаше с нетърпение всички да се разотидат и да остане насаме с Донка.  Едва дочакваше Гергана да отиде в стаичката си, хвърляше дрехите на пода и  лягаше в обятията на Донка. На последната сбирка Кево беше останал след младежите насаме с Донка и Наско. Трябваше да се попречи на производството на военната коприна. Задачата на Донка беше да организира тъкачките да стачкуват, а от Наско  се искаше да извади от строя няколко стана. Не разбрал целта на задачата, Наско реагира остро.

- Аз съм сменен майстор и моята задача е да поддържам становете в изправност, а не да ги развалям. Тонът му беше остър и толкова искрен, че Кево го изгледа сякаш момчето беше извънземно същество. Беше  готов да го сдъвче, но Донка се намеси, намигна  на “огнената глава”  и обеща да обясни  на Наско за какво става въпрос. На сутринта Наско беше готов да вдигне във въздуха и цялата фабрика за да не загуби любовните нощти със страстната си любовница.

Един след друг становете излизаха от строя. На един се счупи зъбчатката, на друг изгоря мотора, на трети се изкриви кобилицата. Авариите следваха една след друга и сменният майстор не успяваше да отстрани повредите. Атанас Манов работеше по 12 часа на ден, но не успяваше да се справи сам с всичките аварии връхлетяли изневиделица тъкачния цех. Дадоха му помощници, но те не разбираха много от становете. Бяха шлосери и механизмите им бяха непознати. Производството  губеше темпо и опасността от проваляне на доставките се увеличаваше с  всеки изминат ден.  Техническият директор се включи в ремонта на становете, но и това не помогна. Извикаха на помощ бай Ставри, който си отглеждаше стоката на село. Човека беше разбран и веднага дойде. Нали беше прекарал целия си живот в тая фабрика, познаваше всяка бурмичка, всяко колело. Включи се в поправката на становете и още на втория ден, през обедната почивка извика на страни Наско. Бай Ставри го имаше не само за свой ученик, но и за свой внук. Обичаше го и му беше предал всички тайни на занаята. 

- Момче, опичай си акъла, тая работа няма да свърши добре. Не знам и не искам да знам, по чий акъл си се повел, но ти казвам спри. Иначе ще си имаш работа с мене. 

Наско мълчеше, примигваше на парцали и стоеше пред стария майстор с наведена глава.  А пред очите му се  мяркаха сочните гърди на Донка.

Оправиха становете за три дни и производството тръгна с  нормален  ритъм. 

Събота вечер, Наско се беше забавил в цеха и си тръгна след работничките. Тъкмо излезе от портала на фабриката и пред него изфуча автомобила на техническия директор.  До него седеше Донка  и на лицето й грееше щастлива усмивка. Автомобила зави по Горнобанско шосе и полетя към селото. Наско не можеше да повярва на очите си. Само преди един ден бяха прекарали нощта у Гергана, Бяха се любили до сутринта. Нещо се сви в гърдите му. Заболя го, удари с юмрук по железната ограда и  почувства как сърцето му се сви от ревност.