Спомням си как започна всичко... сякаш беше вчера. А мина толкова време от тогава - почти две години. Още помня онази сутрин... Гласях си багажа, тръпнеща в очакване на нови преживявания. Бях си приготвила онзи, големият сак... винаги съм така като тръгвам на някъде, взимам много неща дори и да отивам за кратко. Помня как старателно подредих нещата си в сака - оставаше ми само да тръгна. На разклона (нашият разклон), ме чакаше Йоана - добре, че я убедих да дойде на тази екскурзия. Тя не беше много ентусиазирана, но аз вътре в мен предчувствах, че не отиваме напразно... И така,да продължа нататък... вече бяхме стигнали в училище. На задният двор (откъдето щяхме да тръгнем), ни чакаше класната заедно с още две момичета от класа. Бяха се събрали доста ученици - някои от които дори не бях виждала, нищо, че сме от едно училище. Сутринта преди тръгването ни от В.Търново, бе много приятна. Спомням си дори датата - 02.06.2005г. (никога няма да я забравя тази дата). Печеше слънце още от сутринта. Към 9 h вече всички бяхме заели местата си в автобуса - готови за потегляне към Рибарица. Аз седях точно до Йоана - откъм прозореца на автобуса. По пътя посетихме няколко манастира, а също така и пещерата "Съевата дупка".Спирахме един път за половин-часова почивка.Този момент се е запаметил в мен - сякаш времето е спряло и стои заковано точно на този момент... Там стоеше той. Току що беше слязъл от автобуса, за да си почине от дългият път. Видях го от прозореца на автобуса, тъкмо се канех и аз да слизам... За миг погледите ни се срещтнаха. Беше облечен в синъо - много му отиваше. Красивата му усмивка и до ден днешен не мога да я забравя. И сега, когато си спомням, все едно преживявам отново и отново всичко това... И там, когато го видях за първи път, си помислих: "Как съм могла да пътувам толкова време в един автобус заедно с него без да го забележа?!" ...Съдба!... Пътувахме около два часа и половина и  преди крайната спирка се отбихме в град Тетевен, за да хапнем. Тогава изгубих Вилиан от поглед, а и не ме интересуваше толкова много в началото... вярно беше ми много симпатичен, но тъй като не го познавах, реших да не обръщам внимание на поривите. Помня, че с Йоана бяхме неотлъчни една от друга - както сме и до ден днешен. Седнахме в една пицария, за да хапнем там. Ненадейно от някъде се появи шофъорът на автобуса.. Не знам дали ни беше проследил, но очевидно не ни беше много приятно ,че седна при нас. Личеше си, че замисълът му не беше никак хубав, затова решихме да ядем по-бързичко и да се връщаме в автобуса при останалите. Така и направихме. А онзи противен шофьор беше като лепка... Така де, той нямаше никакво значение за нас в онзи момент - гледахме да се отървем от него. Най-после след известно време стигнахме в Рибарица. Нямахме търпение да ни връчат ключа за стаята - която беше на вторият етаж. Когато се качихме, осъзнахме, че на този етаж единствените момичета бяхме аз, Йоана и нашите две съученички - Веселина и Александра. Тоест, бяхме четири момичета. В съседните стаи бяха само момчета, но не познавахме никого. Разопаковахме си багажите и се настанихме. Вечерта се очертаваше да бъде дълга. Класната ни извика за вечеря, а след това времето беше свободно. След вечерята се качихме по стаите и не след дълго установих, че в съседната стая е Вилиан, заедно с още момчета от неговия клас. Тогава естествено не знаех как се казва той. Първоначално се запознах с Радостин (те са в един клас с Вилъо), а по късно и Йоана се запозна с него... както споменах в началото, тя не беше в много добро състояние - искаше дори да си ходи. Но после, когато започнахме да се сприятеляваме всичко се преобърна. С Радо си разменихме номерата още същата вечер. Личеше си, че той и Вилиан бяха хвърлили око на мен и Йоана, но не знаехме кой на кого е хвърлил око. Цяла вечер се забавлявахме и си говорихме. Научих доста неща за Вилиан - че си има приятелка от осем месеца и така нататък. Когато разбрах това много се разочаровах, но все пак настроението ми се оправи, когато непознат номер ми кликна - това беше неговият номер. Беше взел номера ми от Радо... По-късно заедно с класните ни, отидохме в близката дискотека и танцувахме до припадък (дори класната стана да играе)... Беше наистина една запомняща се вечер. Радо и Вилиан не се отделяха от нас дори и на следващата сутрин. Вечерта, по принуда на една учителка по химия, трябваше да си легнем в 3h, макар и да не ни се искаше много, защото се бяхме събрали доста хора в нашата стая и си говорехме... Както и да е понесохме го. Сутринта ни събудиха рано за закуска, а след това имахме малко свободно време, за да се разходим из Рибарица. Отидохме на кафе цялата компания и беше много забавно. Не отделях очи от него... той стоеше точно срещу мен... също толкова чаровен както е и сега. Усетих, че нещо в мен трепна... Жалко, че екскурзията свърши и трябваше да се прибираме. И така де, в крайна сметка Йоана и до ден днешен е щастлива с Радо... А аз, аз те гледам всеки ден - но отдалече. Ти пожела така и аз нямаше какво да сторя. Обичам те както в първият ден, в който те видях и ти благодаря, че ми даде възможност да съм с теб макар и за броени дни след тази неповторима екскурзия. Рибарица... тя ще остане в сърцето ми като мястото на нашата първа среща. А ти... ти ще останеш в сърцето ми вечно! Обичам те!