Apr 27, 2005, 10:49 PM

РОДЕН ДА УМРЕ ИЛИ ПЪТЯТ НА ЕДИН БЕЗСМЪРТЕН 

  Prose
1823 0 2
3 min reading
Не знам кое беше началото
Помня галещия полъх на вятъра...Помня как изплуваше от мрака и нежно докосваше лицето ми, беше до мен, усещах хладните му целувки, чувствах дъха му и ревниво пазех насладата в душата си... помня безмълвното величие на нощната гора, шума на листата, звездите - бледата им светлина, помня сенките, пълни с живот, меката земя, тревата...Помня дръзкия, топъл източен хоризонт, любопитното око на слънцето, в което попиваше мъглата...Помня неговото утро.Той беше обитаем и се грижеше за своите обитатели.Беше жив и пазеше живота. Беше млад. Свят - прашинка в необятния хаос, съществуваше в безкрая, самотен, мълчалив, със своя история, с непонятна цел...Изменяше се.Докосваше времето, покорно приемаше неговия отпечатак...Зад гърба му оставаха дни, години , стоплетия, идваха нови, отминаваха, трупаха се и умираха в забрава...
Тогава се роди Човек
Беше крачка. Времето предопредели посоката.
Сигурно отдавна съм тук. Студено е...Чувствам съзнанието си. Мисля. Мога да мисля, аз ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Христо Иванов All rights reserved.

Random works
: ??:??