Не знам кое беше началото
Помня галещия полъх на вятъра...Помня как изплуваше от мрака и нежно докосваше лицето ми, беше до мен, усещах хладните му целувки, чувствах дъха му и ревниво пазех насладата в душата си... помня безмълвното величие на нощната гора, шума на листата, звездите - бледата им светлина, помня сенките, пълни с живот, меката земя, тревата...Помня дръзкия, топъл източен хоризонт, любопитното око на слънцето, в което попиваше мъглата...Помня неговото утро.Той беше обитаем и се грижеше за своите обитатели.Беше жив и пазеше живота. Беше млад. Свят - прашинка в необятния хаос, съществуваше в безкрая, самотен, мълчалив, със своя история, с непонятна цел...Изменяше се.Докосваше времето, покорно приемаше неговия отпечатак...Зад гърба му оставаха дни, години , стоплетия, идваха нови, отминаваха, трупаха се и умираха в забрава...
Тогава се роди Човек
Беше крачка. Времето предопредели посоката.
Сигурно отдавна съм тук. Студено е...Чувствам съзнанието си. Мисля. Мога да мисля, аз ...