Част 3 Двете страни на монетата
„Това лапе още виси тук“ – мислеше си Доротея докато се прибираше с дремещия Боян на задната седалка. Те често ходеха до града, защото момчето си искаше детска компания и на моменти подлудяваше целия параклис. Имаше си и приятели, с които се събираха редовно и играеха на площада. На пейката пред параклиса седеше хлапе на не повече от дванадесет години и дялкаше пръчка с джобно ножче. Личеше си, че е от дома за деца в селото, защото маратонките и тениската му бяха поне два номера по-големи. Самурайката го подмина и се спря при къщата. Дора слезе и внимателно гушна дремещия си син от задната седалка. Момчето примигваше сънено. Тя с бърза крачка го пренесе през двора нагоре по стълбите към тяхната спалня. Стаята им не бе нищо особено, даже още й седяха някои плакати от тийнейджърските години на рапърите ONYX, Wu-tang и NWA. Имаше легло персон и половина, и дървена кошарка за Боян намираща се до прозореца. В дъното - гардероба и телевизора, мебелите бяха стари, още от някога, на места облепени със синьо фолио. Стаята не беше слънчева, защото един голям бук растеше под прозореца и пазеше сянка. Настани момчето да си легне и включи бейбифона като излезе от стаята. Долу Верка и баба Анка гледаха някакъв сериал, а Симеон решаваше тест от списание като дъвчеше парче луканка.
Излезе от вилата и отиде до параклиса като викна отдалеч.
Момичето, което от далече приличаше на момче имаше къса, стърчаща, русолява коса, леко дръпнати очи и чип нос. Тениската й седеше като на закачалка, защото беше изключително слаба, а с широките маратонки стъпваше като в легени. Погледна Доротея и стана като одобрително поклати глава. Приеха я в трапезарията като й сипаха топла зеленчукова супа с няколко филии. Ядеше като не виждала и даже части от яденето отиде по покривката.
След малко Дора и момичето се натовариха на малкия джип и потеглиха към едно от селата, където се намираше дома за изоставени деца.
Доротея се изхили ехидно.
Джипа спря пред дома и събратята на Гергана я посрещнаха радушно както и Доротея, която събра любопитните погледи. Тя извади кашон с вафли и тава с домашни сладки и ги раздаде на децата. Една от възпитателките попита на висок тон:
Гергана го гушна и вдигна като го завъртя. Възпитателката се развика и бандата деца се пръсна. Доротея им помаха за довиждане и потегли обратно към параклиса. Тя беше възпитаник на въпросния дом. След ужасяващ инцидент със семейството й изкара 2 години там преди баба Анка да я прибере. Децата често ги посещаваха, защото предизвикваха голямо любопитство какво правят. Някои дори им подражаваха като си правеха мечове и бъркаха разни растения. Кръжаха предимно около „Главата“ и изоставеното село Кукувица като се бореха срещу таласъми и сенки. За жалост почти никой не оставаше в района след като порасне, пък камоли да гони самодиви по балкана.
По пътя Дора получи обаждане от Симеон. Трябваше да провери за изчезнал човек през няколко села. Спирката - малък семеен хотел на десетина километра от Пампорово. Там я чакаше симпатична жена с руса, направена на кичури коса и тежък грим, които не отговаряше много на повода и спортното й облекло.
През това време Дора посети шефа на хотела или техен бивш клиент. Казваше се Климент и притежаваше хотел Елеганс. Приятно място, в средата на гората, доста често местните бизнесмени водеха любовниците си там. Момичето влезе в задимения офис на първия етаж без да чука. Шефът я погледна изпод дебелите вежди, но поздрави учтиво. Беше заклет пушач и подаде отворена кутия маркови цигари с думите:
Напусна кабинета и настигна блондинката. Тя й подаде чифт мъжки боксерки, а другата жена ги взе с колебание.
Доротея пое плика и поклати глава. От обема му личеше, че сумата вътре не беше малка. Случваше се нещо странно.
След малко в параклиса двамата със Симеон преброиха сумата – 2000 лева, аванс.
Верка слезе в мазето, където се намираше алхимичната лаборатория и заедно с баба Анка приготвяха отвари, правеха и разваляха магии. Представляваше пространство с площта на къщата отрупано със стелажи. На някои бяха прецизно подредени билки и течности, на други съставки като крила от прилеп, очи от жаби и подобни, всичките надписани, подредени в буркани по големина и вид. Имаше още затворени шкафове, в които седеше стъкларията и няколко мивки. В единия ъгъл си бяха направили химическа камина и дълга маса облепена в плочки, от която стърчеше метална решетка, за която закрепяха установките, когато бъркаха разни неща. Не посредствено до химическата част се намираше и истинската камина, където стоеше обърнат оболдънен казан. Различните зони ги разделяха паравани с рафтове и книги. Подът бе направен със светла мозайка и придаваше на мястото свеж, не толкова зловещ вид, също и десетките лампи допринасяха за атмосферата. Всъщност тъмните и подгизнали мазета на магьосниците бяха голямо клише и не особено вярно твърдение. На всеки, които се занимаваше с подобни неща му трябваше светлина, в редки изключения мрак, когато съставките се разпадаха. В другия ъгъл се намираше олтар направен като маса с почернял мангал до него. Вероника извади книжна карта на района и сушено разковниче като остави бельото на масата. Намали осветлението и запали дебела свещ от едната страна, в мангала насипа билката, като също я възпламени. Постла картата на средата и отряза малко парче плат от боксерките. Затвори очи, изрече няколко думи и запали парчето като веднага го хвърли нависоко. Парчето падна на картата и стана на пепел. Останалите двама, се надвесиха над главата й.
Човекът трябваше да се намира в Дълбок дол, на десетина километра от хотела. Местност близо до пътя обрасла в дървета и храсталаци. Наричаха го така защото образуваше голяма яма. Говореше се че се използва от местните мутри за изхвърляне на разни „неща“ и трупове. Хората от параклиса стигнаха до местността и отбиха встрани, където имаше място за отдих с чешма скрита между дърветата. Там почти върху чешмата седеше паркиран луксозен джип със софийска регистрация.
Дора не му обърна внимание, а тръгна нагоре към дола следвайки картата. Денят беше горещ и слънцето жареше, но под дебелата сянка на дърветата се усещаше толкова приятно. Мириса на гора, на свежо, толкова успокояващ и пленяващ. За миг да затвори очи и напълни гърдите си, имаше чувството, че ще се разтопи. Как можеше да е толкова влюбена в гората? Тя бе твърдо решила, че тук ще издъхне и като дойде това време да я изгорят и да я пръснат през „Орлово око“ за да може духа й вовеки да се рее из родопските дебри. Симеон й развали идилията като я подмишкоса с думите:
Стигнаха до ръба на дола и начало на ямата. Не се виждаше нищо подозрително, нямаше следи от стъпки, търкаляне и съпротива, нямаше изкоренени храсти, които подсказваха. Слязоха надолу и стигнаха дъното, там имаше дълбока кал, стигаща до над глезените. Симеон изпсува звучно. Стъпваха тежко. След няколко метра навътре Доротея дочу бълбукане и получи кална топка в гърба, обърна се рязко и видя момче около 10 годишно да преглабя босо.
Отговор не получи, само краката му затънаха почти до слабините. Дора избърза и се хвана за стабилно дърво като свали колана от дънките и го омота около стъблото. Симеон се хвърли и го сграбчи. Успя да се издърпа.
Двамата се изкачиха нагоре до ръба на дола, оттам не се виждаше нищо, не се чуваше нищо.
На връщане огледаха внимателно джипа. На предната седалка имаше раница с разпилени сушени билки. Към багажника стърчеше нещо като металодетектор. Симеон счупи задната седалка с крика от самурайката и я отвори за да огледа по-добре. Машината се разпищя, Дора се хвана за главата.
Момичето изпълни, а партньора й направи бърз оглед за половин минута и се хвърли в стария джип.
Горски кифли наричаше самодивите, те обикаляха на длъж и шир гората заедно с другите горски създания и знаеха всеки камък. А ако не знаеха те все някой от другите щеше да знае.
Екипа на параклиса се прибра вкъщи, трябваше да изчакат да се смрачи. След като обсъдиха с Верка, тя приготви сноп живовляк и свещ. Живовляка успокояваше създанията и действаше като преводач от единия свят към другия. Доротея приспа Боян и тръгна в съвсем друга посока с мотора през гората видимо сърдита. Защо все тя теглеше късата клечка и трябваше да се разправя с тях? Чувствата бяха взаимни и те не можеха да я понасят, но все пак и двете страни държаха поведение и в повечето случаи не се стигаше до насилие. Един от постовете на митичните създания – водопадите край Пампорово, там самодивите перяха белите си рокли, а често се събираха таласъми, диви люде и лестници на седянка. Момичето спря мотора не много близо до вира за да не привлича внимание. Нощния вятър носеше митична песен „Бела съм бела, юначе…“ или гората се носеше в такта на кавала и гайдата, които звучаха редом с гласовете на самодивите. Нещо в Дора пламваше всеки път като чуеше самодива да пее или таласъм да свири, сърцето забиваше шумно, ума се избистряше и не й оставяше нищо друго освен да се наслаждава. Колкото повече се приближаваше толкова по-голямо вълнение изпитваше, идеше й да заплаче. Вътрешно, външно си приличаше на същото сърдито хлапе. Стигна подножието на водопада, а част от насядалите по камъните таласъми и диви люде извърнаха глави право към нея. Няколко самодиви бяха нахвърляли роклите си по скалите и се въртяха в кръг във водата като пееха магичната песен, те също съзряха смъртната, но продължиха. Доротея се приближи без страх към създанията и сведе глава в нещо като поклон.
Един от таласъмите, който свиреше на гайда повдигна белите си вежди в знак на поздрав. Казваше се Дойчин, може би най-приятелски настроеното същество към параклиса. Таласъмите по принцип се явяваха като духове на починали не могли да преминат на другата земя. Много хора ги описваха по различен начин, куци кривокраки, малки, грозни, сбръчкани. Те се „раждаха“ от загиналия след 40 дена като приемаха облика му, моментния му облик, а човек за 40 дена започваше да се разлага. Кожата му да съхне, пръстите да се свиват, кожата, косата и очите губеха цвета си. Затова изглеждаха малки и прегърбени в сравнение с другите твари, жизнеността им се беше върнала след като живота ги бе напуснал. Дойчин, със сива набръчкана кожа и безцветни очи, имаше големи разстояния между зъбите и счупен изкривен нос. Стоеше прегърбен, като сгънат. Обичаше да свири на кавал и рядко говореше. В лицето изглеждаше даже миловиден, добър, доколкото може да изглежда един таласъм. В сравнение с него останалите двама гледаха доста сърдито с празните си мъртвешки очи. Диви люде или горски хора - наполовина човеци, наполовина зверове. Повечето покрити с гъста козина имаха черти на различни животни, глави на кучета, мечи лапи, опашки на лисица. Главатаря им - Горан, който в момента го нямаше. На скалите седяха мъж и жена, жената с много дълга коса, чисто бледо лице и дълги нокти като на орел. Ушите й стърчаха изпод гъстата права черна коса, а очите й – като на сърна, но не излъчваха уплаха, само любопитство. Мъжът – с глава на вълк и тяло покрито с козина, имаше остри бели зъби и изплезен език. Доротея пристъпваше без да трепне, не изпитваше страх, познаваше ги по-добре от хората. Може да не се понасяха, но със сигурност се уважаваха, защото бранеха едно и също нещо – националното достойнство. Застана на камъните, на не повече от два метра от таласъмите, които продължаваха да я гледат накриво. Четирите самодиви покрити само с почти прозрачни пелени свършиха песента и отидоха да облекат роклите. Всичките толкова прелестни и омайни, като излезли от приказка. Нямаше земен мъж, който да не успеят да обладаят.
Яна самодива, кралицата на всички самодиви, най-красивото създание в цялата гора простираща се отвъд океани и морета. С нежно изваяно лице и кожа като коприна, бяла като мляко, перфектна като кадифе с изписани розови устни и заоблен нос. Очите й като две звезди – червени, силни, но не ярки, седяха матови, излъчваха мъдрост трупана хиляди години, само те издаваха реалната й възраст, иначе изглеждаше като девойка около двайсетте. Косата й – пепеливо руса към бяла, права, падаше на етажи малко над лактите. Всяко едно нейно движение - като магия, носеше се с финес и лекота, все едно ще полети. Тя вдигна поглед към Дора, която пристъпи към нея, движейки се по речните камъни.
След минута Яна даде тон за нова песен „Коньо, коньо, хранен коньо….“, Дора се качи на мотора и отпътува към дола. Тарторите на различните видове създания живеещи в гората винаги се държаха сериозно и гледаха да не се заяждат, но останалите открито ги презираха.
Верка и Симеон я чакаха на чешмата при дола. Черният джип с вече счупеното стъкло си седеше пак там непокътнат.
Доротея изкочи от горска пътека зад чешмата и фара на мотора им светна в очите.
Симеон даде два петромакса с думите:
Бившият военен тръгна първи след него Верка с екипировката, а отзад Дора с другата светлина. Стигнаха началото на дола. Пръста и камъни, които се откъснаха, когато обувката му стъпи на ръба паднаха с цамбурване надолу към дъното.
Мръсната вода погълна почти изцяло светлината. Още боклуци нападаха вътре, когато Вероника свали раницата. Извади кандило, живовляк, свещ, еднолитрова бутилка с жълта течност и чифт цървули. Наклони глава и обилно се поля с прясната отвара. Тя беше направена от разни треви брани сутринта на Видов ден (преди няколко дни) и щеше да помогне да види блатника и дали наистина има съкровище. Другите двама извадиха пистолети за пейнтбол с патрони направени от пелин. Нахлузи кожените цървули взети от внезапно починал дядо баяч за да може да се придвижи по блатото без да потъва, а с тях можеше да иде навсякъде. Запали листата от живовляк в кандилото и свещта и тръгна надолу. Общуването с разярени по-силни духове бе сложна работа, защото можеше да си навлекат някое проклятие, магия, дори смърт. Вероника имаше доста опит за скромните си години и не се страхуваше, затова понякога си навличаше беди, които баба Анка оправяше. В повечето случаи не помнеше какво е яла, но можеше да забърка отвара от кал и клони. Стигна до водата и леко пристъпи като намокри едната обувка, но се задържа на повърхността. Разтърка очи и се взря в средата на блатото където видя сияеща сянка. „Значи наистина има съкровище“ – помисли си и то не изглеждаше никак малко, покриваше почти цялото дъно. Съзря дългокос старец с брада и коса от водорасли и блатни треви. Лицето му, леко разплуто приличаше на жабешко, особено с този светло зеленикав цвят. Вдигна жълтите си очи и прониза Вероника с поглед. Трупа на иманяря лежеше в краката му до тъмно зелената мантия.
Водникът се наведе и хвана безжизненото тяло като изплува заедно с него пред билкарката. Изглеждаше огромен, поне два метра и половина, иманяря висеше като парцал в ръката му и дългите пръсти като клони го стискаха.
Духът се обърна и потъна на дъното на блатото като се скри в дупка близо до златните и сребърни предмети. Симеон хвърли две въжета и Вероника върза трупа за краката. Мъжът беше посинял, но все още приличаше на човек. Те го изтеглиха, после и тя се качи. Мъжът извади телефона.
Симеон я напсува звучно:
Не изчакаха след петнайсет минути служебния телефон на параклиса звънна, обаждаше се Кирил Кирилов. Симеон вдигна и чу притеснения му глас:
Телефона затвори, а мъжът гледаше втрещено.
Двете момичета скочиха в джипа, Симеон на мотора и се пръснаха по горските пътеки. Дора се прибра до параклиса само за да вземе Боян и слезе долу в града при Верка. Тя живееше с приятелят си в къщата на родителите му, които от години бяха гурбетчии в Германия и се прибираха веднъж в годината. Той сънен ги посрещна на входа:
Той им помогна да скрият самурайката в неизползваем гараж близо до къщата, а Симеон свали мотора в мазето на блока на баба си. На другата сутрин полицията душеше край параклиса в ранни зори. На чело не беше Кирилов, а някакъв софийски криминолог, който приличаше на ротвайлер. Той стигна и до вилата на баба Анка. Не можаха да извадят документ за обиск, защото не се знаеше статута на къщата, а можеха да разпитат само старицата. Като ги видя викна отдалеч:
Баба Анка говореше със силен родопски диалект и повечето от приказките не й се разбираха, а полицаите я гледаха под вежди.
След още петнайсет минути родопски приказки полицията реши да я остави намира и си замина. Това не бе първия път, нямаше да е и последния, когато намесваха полицията и медиите. Историята не звучеше толкова фрапираща, че да я дъвчат месеци по новините, така, че щеше да отшуми до една седмица и параклиса да си влезе в старите релси. Понякога клиентите, на които не можеше да им се помогне го правеха от злоба, а някои като Катя от алчност. След срещата си с Дора, Яна самодива намери блатника и двамата се разбраха. Никой нямаше да го тормози, самодивите направиха магия и скриха блатото.
© Kiddo All rights reserved.
Радвам се, че историята и замисъла се хареса.