30.01.2019 г., 12:49 ч.

 Родопският параклис Част 3 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
1178 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
36 мин за четене

Част 3 Двете страни на монетата

 

 „Това лапе още виси тук“ – мислеше си Доротея докато се прибираше с дремещия Боян на задната седалка. Те често ходеха до града, защото момчето си искаше детска компания и на моменти подлудяваше целия параклис. Имаше си и приятели, с които се събираха редовно и играеха на площада. На пейката пред параклиса седеше хлапе на не повече от дванадесет години и дялкаше пръчка с джобно ножче. Личеше си, че е от дома за деца в селото, защото маратонките и тениската му бяха поне два номера по-големи. Самурайката го подмина и се спря при къщата. Дора слезе и внимателно гушна дремещия си син от задната седалка. Момчето примигваше сънено. Тя с бърза крачка го пренесе през двора нагоре по стълбите към тяхната спалня. Стаята им не бе нищо особено, даже още й седяха някои плакати от тийнейджърските години на рапърите ONYX, Wu-tang и NWA. Имаше легло персон и половина, и дървена кошарка за Боян намираща се до прозореца. В дъното - гардероба и телевизора, мебелите бяха стари, още от някога, на места облепени със синьо фолио. Стаята не беше слънчева, защото един голям бук растеше под прозореца и пазеше сянка. Настани момчето да си легне и включи бейбифона като излезе от стаята. Долу Верка и баба Анка гледаха някакъв сериал, а Симеон решаваше тест от списание като дъвчеше парче луканка.

  • Ня‘къв лапешор се мотае цял ден около параклиса – започна Дора като се настани до Симеон.
  • Сигурно е от дома – отвърна замислено Симеон.
  • Ще отида да го видя – съобщи тя и напусна стаята.

 Излезе от вилата и отиде до параклиса като викна отдалеч.

  • Ей момче! – детето се обърна, а след няколко крачки Дора установи, че се е объркала. – Ох, прощавай! Гладна ли си?! В къщата има супа, ела да ядеш.

 Момичето, което от далече приличаше на момче имаше къса, стърчаща, русолява коса, леко дръпнати очи и чип нос. Тениската й седеше като на закачалка, защото беше изключително слаба, а с широките маратонки стъпваше като в легени. Погледна Доротея и стана като одобрително поклати глава. Приеха я в трапезарията като й сипаха топла зеленчукова супа с няколко филии. Ядеше като не виждала и даже части от яденето отиде по покривката.

  • Не ви ли хранят в тоя дом? – измрънка Симеон, който седеше до нея.
  • Не е яла от снощи – отговори Дора вместо пълната уста. – Разбрали са се да ходят на Главата, обаче се е загубила и е дошла тук. После ще я върнем в селото.
  • Хубаво – облегна се мъжът и след като се убеди, че е изсърбала цялата супа попита: - Как се казваш?
  • Гергана – отвърна момичето с дрезгав глас.
  • Аз съм Симеон – представи се. – Ако искаш остани да си починеш, защото след малко ще те върнем пак при братята ти.
  • Нямам нищо напротив, по-хубаво е отколкото у нас – отвърна Гергана довършвайки третата филия сух хляб.
  • Имам едни стари маратонки, искаш ли ги? – намеси се Верка, която излизаше и съзря огромните кецове на Гергана.
  • Не, благодаря, Панчева каза, че така или иначе ще порасна и ще ми станат тамън.

След малко Дора и момичето се натовариха на малкия джип и потеглиха към едно от селата, където се намираше дома за изоставени деца.

  • Кажи ми ако имаш нужда от нещо – жената й подаде номер. – Може да ми звъниш когато искаш, включително и за пари – Гергана се втренчи в нея. – Това си е кражба от свято място, не те ли е страх, че бог ще те накаже.
  • Но аз не съм взимала нищо – прошепна тя.
  • Няма значение, не ям доматите с колците, така, че замълчи – отвърна спокойно шофьорката. – Недей да ги храчиш за глупости.
  • А ти вярваш ли в бог – Гери впери поглед в по-голямото момиче.

 Доротея се изхили ехидно.

  • Ти вярваш ли?
  • Аз попитах първа.
  • Зависи какво разбираш под бог.
  • Ти какво разбираш?
  • ‘айде да запазим пълноценния разговор за друг път, защото стигнахме – Дора опря пръст в средата на челото на Гергана, която я зяпаше втренчено.

 Джипа спря пред дома и събратята на Гергана я посрещнаха радушно както и Доротея, която събра любопитните погледи. Тя извади кашон с вафли и тава с домашни сладки и ги раздаде на децата. Една от възпитателките попита на висок тон:

  • Да не ви е правила проблеми?!
  • Не, беше се изгубила – отвърна Дора и подаде остатъците от черпенката. – Много поздрави на директора.
  • Како Дора, ще ме вземеш ли, някой път да ловим духове – попита едно от най-малките попълнения, четиригодишния Андрей.
  • Ще те взема, но после да не се напикаеш – отвърна тя като го погали по главата.
  • Няма, аз съм без‘сашен! – удари се уверено в малките гърди.
  • Добре тогава – усмихна се още по-широко.
  • Най-без‘сашния – по-големите деца го наобиколиха. – Дрейчо, машината.

 Гергана го гушна и вдигна като го завъртя. Възпитателката се развика и бандата деца се пръсна. Доротея им помаха за довиждане и потегли обратно към параклиса. Тя беше възпитаник на въпросния дом. След ужасяващ инцидент със семейството й изкара 2 години там преди баба Анка да я прибере. Децата често ги посещаваха, защото предизвикваха голямо любопитство какво правят. Някои дори им подражаваха като си правеха мечове и бъркаха разни растения. Кръжаха предимно около „Главата“ и изоставеното село Кукувица като се бореха срещу таласъми и сенки. За жалост почти никой не оставаше в района след като порасне, пък камоли да гони самодиви по балкана.

 По пътя Дора получи обаждане от Симеон. Трябваше да провери за изчезнал човек през няколко села. Спирката - малък семеен хотел на десетина километра от Пампорово. Там я чакаше симпатична жена с руса, направена на кичури коса и тежък грим, които не отговаряше много на повода и спортното й облекло.

  • Здравейте – поздрави Доротея. – Вие сте Катя?
  • Да, приятно ми е – каза леко пренесено и двете си стиснаха ръцете.
  • Собственика ни потърси, какъв е проблема?
  • Мъжа ми изчезна снощи с колата. Не си вдига телефона, никакъв го няма. А ние сме тук на почивка няма къде да е отишъл.
  • Ами снощи какво е търсил? – тя вдигна вежди.
  • Скарахме се и той тръгна на някъде.
  • Накъде?
  • Не знам, натам, по онзи път – Катя посочи произволна улица.
  • Добре – въздъхна. – Ще направим, така, дайте ми някакъв негов личен предмет, часовник, може и дреха, нещо, което съдържа неговата енергия.
  • Часовник, дреха, енергия – повтори си кифлата. – Сега ще дойда!

 През това време Дора посети шефа на хотела или техен бивш клиент. Казваше се Климент и притежаваше хотел Елеганс. Приятно място, в средата на гората, доста често местните бизнесмени водеха любовниците си там. Момичето влезе в задимения офис на първия етаж без да чука. Шефът я погледна изпод дебелите вежди, но поздрави учтиво. Беше заклет пушач и подаде отворена кутия маркови цигари с думите:

  • Искаш ли да продухаш?
  • Не, от твойте ме боли гърлото – отвърна Дора и си запали от нейните като седна срещу бюрото му. – К‘ва е тая кифла където ни пращаш?
  • Явно са дошли на свободна консумация, но мъжа й е изчезнал снощи – отвърна мъжът с дрезгав глас. – Полицията я е отбраздила, защото няма 48 или колкото трябва часове, затова звъннах на вас.
  • Аха…. Значи ще търсим някакъв пиян е**ч по родопските чукари! – възкликна саркастично.
  • Не е баш така – въодушеви се Климент. – Доволни ще останете, ще видите.
  • Хуба‘о – изрече само тя като през прозореца съзря Катя и стана от стола.

 Напусна кабинета и настигна блондинката. Тя й подаде чифт мъжки боксерки, а другата жена ги взе с колебание.

  • Казахте личен предмет – започна Катя. – Това е най-личното, което мога да намеря.
  • Нали са прани? – попита инстинктивно Доротея.
  • Мхм – поклати глава доволно Катя.
  • Добре, ще го потърсим. Запишете си номера, когато имаме някакви новини веднага ще се обадим – потупа я по рамото и се завъртя.
  • Изчакай! – викна кифлата и извади пощенски плик. – Това е аванс, казаха ми че не работите безплатно, пък и ако си станем приятели.

 Доротея пое плика и поклати глава. От обема му личеше, че сумата вътре не беше малка. Случваше се нещо странно.

 След малко в параклиса двамата със Симеон преброиха сумата – 2000 лева, аванс.

  • Тази да не е капарирала някой апартамент? – вдигна вежди Симеон.
  • Или са направили някоя беля, или жена му на тоя ще го убие ако закъснее за събирането с майка му – Верка седеше срещу тях и се подпираше.
  • Както и да е, това са много пари за подобно нещо и каза, че е аванс – заяви Дора.
  • Много или малко, няма да й връщаш ресто – каза Вероника като се надигна от стола. – Давай ги тия гащи сега да го видим къде е палавника.

 Верка слезе в мазето, където се намираше алхимичната лаборатория и заедно с баба Анка приготвяха отвари, правеха и разваляха магии. Представляваше пространство с площта на къщата отрупано със стелажи. На някои бяха прецизно подредени билки и течности, на други съставки като крила от прилеп, очи от жаби и подобни, всичките надписани, подредени в буркани по големина и вид. Имаше още затворени шкафове, в които седеше стъкларията и няколко мивки. В единия ъгъл си бяха направили химическа камина и дълга маса облепена в плочки, от която стърчеше метална решетка, за която закрепяха установките, когато бъркаха разни неща. Не посредствено до химическата част се намираше и истинската камина, където стоеше обърнат оболдънен казан. Различните зони ги разделяха паравани с рафтове и книги. Подът бе направен със светла мозайка и придаваше на мястото свеж, не толкова зловещ вид, също и десетките лампи допринасяха за атмосферата. Всъщност тъмните и подгизнали мазета на магьосниците бяха голямо клише и не особено вярно твърдение. На всеки, които се занимаваше с подобни неща му трябваше светлина, в редки изключения мрак, когато съставките се разпадаха. В другия ъгъл се намираше олтар направен като маса с почернял мангал до него. Вероника извади книжна карта на района и сушено разковниче като остави бельото на масата. Намали осветлението и запали дебела свещ от едната страна, в мангала насипа билката, като също я възпламени. Постла картата на средата и отряза малко парче плат от боксерките. Затвори очи, изрече няколко думи и запали парчето като веднага го хвърли нависоко. Парчето падна на картата и стана на пепел. Останалите двама, се надвесиха над главата й.

  • Този може би вече е мъртъв – отвори очи Вероника. Следите от изгореното са пръснати.
  • Енергията му се разсейва – прошепна Дора.
  • Дали е някоя мафиотска история? – зачуди се Симеон.
  • Тялото му се намира в дола, сега ще го видим – Доротея дръпна картата и тръгна да се качва.
  • Чакай и аз идвам! – викна Симеон.  – Ми ако са мутри?

 Човекът трябваше да се намира в Дълбок дол, на десетина километра от хотела. Местност близо до пътя обрасла в дървета и храсталаци. Наричаха го така защото образуваше голяма яма. Говореше се че се използва от местните мутри за изхвърляне на разни „неща“ и трупове. Хората от параклиса стигнаха до местността и отбиха встрани, където имаше място за  отдих с чешма скрита между дърветата. Там почти върху чешмата седеше паркиран луксозен джип със софийска регистрация.

  • Сигурно това му е колата на нашия човек – потупа го Симеон. – Дейба и селянина, в коритото да беше го заврял, да не може да си размърда дебелия г*з.

Дора не му обърна внимание, а тръгна нагоре към дола следвайки картата. Денят беше горещ и слънцето жареше, но под дебелата сянка на дърветата се усещаше толкова приятно. Мириса на гора, на свежо, толкова успокояващ и пленяващ. За миг да затвори очи и напълни гърдите си, имаше чувството, че ще се разтопи. Как можеше да е толкова влюбена в гората? Тя бе твърдо решила, че тук ще издъхне и като дойде това време да я изгорят и да я пръснат през „Орлово око“ за да може духа й вовеки да се рее из родопските дебри. Симеон й развали идилията като я подмишкоса с думите:

  • Недей да се подмокряш, моля те, няма да знам какво да те правя.

 Стигнаха до ръба на дола и начало на ямата. Не се виждаше нищо подозрително, нямаше следи от стъпки, търкаляне и съпротива, нямаше изкоренени храсти, които подсказваха. Слязоха надолу и стигнаха дъното, там имаше дълбока кал, стигаща до над глезените. Симеон изпсува звучно. Стъпваха тежко. След няколко метра навътре Доротея дочу бълбукане и получи кална топка в гърба, обърна се рязко и видя момче около 10 годишно да преглабя босо. 

  • Ей! – викна Симеон.
  • Отивайте си! – гласът хич не беше детски, нямаше реален звук, като тътен в главите им.
  • Ти кога дойде? – възкликна Симеон. – Само търсим един човек, той тук ли е? – извади срязаните боксерки.

 Отговор не получи, само краката му затънаха почти до слабините. Дора избърза и се хвана за стабилно дърво като свали колана от дънките и го омота около стъблото. Симеон се хвърли и го сграбчи. Успя да се издърпа.

  • Блатник?! – предположи жената.
  • Много вероятно.
  • Но тук никога не е имало блато.
  • Трябва да дойдем след 12.
  • Какво!?

 Двамата се изкачиха нагоре до ръба на дола, оттам не се виждаше нищо, не се чуваше нищо.

  • Значи може би не са мутри, а случая си е наш – промърмори бившият военен.

 На връщане огледаха внимателно джипа. На предната седалка имаше раница с разпилени сушени билки. Към багажника стърчеше нещо като металодетектор. Симеон счупи задната седалка с крика от самурайката и я отвори за да огледа по-добре. Машината се разпищя, Дора се хвана за главата.

  • К‘во правиш, бе!
  • Споко, бе! – отвърна и се качи вътре. – Пали самурайката.

 Момичето изпълни, а партньора й направи бърз оглед за половин минута и се хвърли в стария джип.

  • Джипката ще си викне или полиция, или собственика – обясни. – Но видях достатъчно, пича е иманяр, затова кифлата ти е дала толкова пара и ти е намекнала да си станем приятели.
  • Иманяр? Съкровище? – зачуди се Дора. – В дълбоки дол? Но там винаги е имало само бурени.
  • Възможно е да се е преместил в близко време.
  • Как така?
  • Някои духове могат да сменят леговищата си, като домовикът например. Той може да се премести от една къща в друга като се вземе пепел от камината – обясни Симеон. – По-силните духове могат и без предмет или символ, просто пращат поданици да разузнаят и след това просто се местят.
  • Значи трябва да се опитаме да говорим с него.
  • Ако искаш можем да питаме горските кифли. 
  • Оффф….. – изпуфтя Дора.

 Горски кифли наричаше самодивите, те обикаляха на длъж и шир гората заедно с другите горски създания и знаеха всеки камък. А ако не знаеха те все някой от другите щеше да знае.

 Екипа на параклиса се прибра вкъщи, трябваше да изчакат да се смрачи. След като обсъдиха с Верка, тя приготви сноп живовляк и свещ. Живовляка успокояваше създанията и действаше като преводач от единия свят към другия. Доротея приспа Боян и тръгна в съвсем друга посока с мотора през гората видимо сърдита. Защо все тя теглеше късата клечка и трябваше да се разправя с тях? Чувствата бяха взаимни и те не можеха да я понасят, но все пак и двете страни държаха поведение и в повечето случаи не се стигаше до насилие. Един от постовете на митичните създания водопадите край Пампорово, там самодивите перяха белите си рокли, а често се събираха таласъми, диви люде и лестници на седянка. Момичето спря мотора не много близо до вира за да не привлича внимание. Нощния вятър носеше митична песен „Бела съм бела, юначе…“ или гората се носеше в такта на кавала и гайдата, които звучаха редом с гласовете на самодивите. Нещо в Дора пламваше всеки път като чуеше самодива да пее или таласъм да свири, сърцето забиваше шумно, ума се избистряше и не й оставяше нищо друго освен да се наслаждава. Колкото повече се приближаваше толкова по-голямо вълнение изпитваше, идеше й да заплаче. Вътрешно, външно си приличаше на същото сърдито хлапе. Стигна подножието на водопада, а част от насядалите по камъните таласъми и диви люде извърнаха глави право към нея. Няколко самодиви бяха нахвърляли роклите си по скалите и се въртяха в кръг във водата като пееха магичната песен, те също съзряха смъртната, но продължиха. Доротея се приближи без страх към създанията и сведе глава в нещо като поклон.

  • Добър вечер, побратими – каза почти без глас.

 Един от таласъмите, който свиреше на гайда повдигна белите си вежди в знак на поздрав. Казваше се Дойчин, може би най-приятелски настроеното същество към параклиса. Таласъмите по принцип се явяваха като духове на починали не могли да преминат на другата земя. Много хора ги описваха по различен начин, куци кривокраки, малки, грозни, сбръчкани. Те се „раждаха“ от загиналия след 40 дена като приемаха облика му, моментния му облик, а човек за 40 дена започваше да се разлага. Кожата му да съхне, пръстите да се свиват, кожата, косата и очите губеха цвета си. Затова изглеждаха малки и прегърбени в сравнение с другите твари, жизнеността им се беше върнала след като живота ги бе напуснал. Дойчин, със сива набръчкана кожа и безцветни очи, имаше големи разстояния между зъбите и счупен изкривен нос. Стоеше прегърбен, като сгънат. Обичаше да свири на кавал и рядко говореше. В лицето изглеждаше даже миловиден, добър, доколкото може да изглежда един таласъм. В сравнение с него останалите двама гледаха доста сърдито с празните си мъртвешки очи. Диви люде или горски хора - наполовина човеци, наполовина зверове. Повечето покрити с гъста козина имаха черти на различни животни, глави на кучета, мечи лапи, опашки на лисица. Главатаря им - Горан, който в момента го нямаше. На скалите седяха мъж и жена, жената с много дълга коса, чисто бледо лице и дълги нокти като на орел. Ушите й стърчаха изпод гъстата права черна коса, а очите й – като на сърна, но не излъчваха уплаха, само любопитство. Мъжът – с глава на вълк и тяло покрито с козина, имаше остри бели зъби и изплезен език. Доротея пристъпваше без да трепне, не изпитваше страх, познаваше ги по-добре от хората. Може да не се понасяха, но със сигурност се уважаваха, защото бранеха едно и също нещо – националното достойнство. Застана на камъните, на не повече от два метра от таласъмите, които продължаваха да я гледат накриво. Четирите самодиви покрити само с почти прозрачни пелени свършиха песента и отидоха да облекат роклите. Всичките толкова прелестни и омайни, като излезли от приказка. Нямаше земен мъж, който да не успеят да обладаят.

  • Поемете дъх, момичета – каза главната.

 Яна самодива, кралицата на всички самодиви, най-красивото създание в цялата гора простираща се отвъд океани и морета. С нежно изваяно лице и кожа като коприна, бяла като мляко, перфектна като кадифе с изписани розови устни и заоблен нос. Очите й като две звезди – червени, силни, но не ярки, седяха матови, излъчваха мъдрост трупана хиляди години, само те издаваха реалната й възраст, иначе изглеждаше като девойка около двайсетте. Косата й – пепеливо руса към бяла, права, падаше на етажи малко над лактите. Всяко едно нейно движение - като магия, носеше се с финес и лекота, все едно ще полети. Тя вдигна поглед към Дора, която пристъпи към нея, движейки се по речните камъни.

  • Доротея? – изрече със спокоен глас. – Нещо трябва ли ти?
  • Да, не знам да ли си чула за новия комшия в Дълбоки дол? – отвърна Дора.
  • Дълбоки дол? – повдигна изписаните си вежди. – Там няма нищо.
  • Настанил се е един блатник и явно е убил някакъв иманяр.
  • Хм! – Яна се обърна към посестрините си. – Вие знаете ли нещо?
  • Аз ходих там онзи ден, но блатник не видях – обади се дребната Невена. – Само блато.
  • Там никога не е имало блато, поне откакто се помня – каза Дора повече на себе си.
  • Значи може да има и блатник. Ние не знаем, тук сме от няколко дни още не сме обходили гората – обясни Яна със същия равен тон.
  • Защо ни пита нас?! Качвай се на колата и си отивай там да гледаш! – викна другата самодива, Ралица.
  • Може да си търси нещо свежо – подметна последната, Гинка.
  • Замълчете! – протегна ръка Яна и се обърна към Доротея. – Не можем да ти помогнем, така, че трябва да си видите сами. Сега ще те помоля да си отиваш, защото пак ще пеем, а ти нямаш повече работа тук.
  • Разбира се, живо здраво и благодаря – Дора отново сведе глава с лек поклон и заскача по камъните на обратно без да се обръща.

 След минута Яна даде тон за нова песен „Коньо, коньо, хранен коньо….“, Дора се качи на мотора и отпътува към дола. Тарторите на различните видове създания живеещи в гората винаги се държаха сериозно и гледаха да не се заяждат, но останалите открито ги презираха.

 Верка и Симеон я чакаха на чешмата при дола. Черният джип с вече счупеното стъкло си седеше пак там непокътнат.

  • Това лъскаво возило по принцип има джипиес, демек кифлата е могла да го намери по всяко време – коментираше Симеон преди третия участник да се появи.
  • Тя по принцип си е знаела къде отива мъжа й – Верка седеше пред Мерцедеса. – Явно не е била сигурна дали е жив.

 Доротея изкочи от горска пътека зад чешмата и фара на мотора им светна в очите.

  • Аре, ма! К‘во прави с тия самодиви? – възкликна Симеон.
  • Т‘ва не мога да го карам! – отвърна тя. – Прибирай си го ти!
  • Какво стана, намерили ги? – попита Верка.
  • Да, говорих с Яна, не знаят нищо.
  • Горските клюкарки не знаят нищо – каза саркастично мъжът.
  • Мога да питам птиците или другите животни, но щом сме тук не мисля, че има смисъл – каза билкарката и провери багажа в раницата си.

 Симеон даде два петромакса с думите:

  • Палете, без никакви фенери и изкуствени пламъци.

 Бившият военен тръгна първи след него Верка с екипировката, а отзад Дора с другата светлина. Стигнаха началото на дола. Пръста и камъни, които се откъснаха, когато обувката му стъпи на ръба паднаха с цамбурване надолу към дъното.

  • Вода? – прошепна Доротея.
  • Блато – каза Симеон и приближи петромакса.

 Мръсната вода погълна почти изцяло светлината. Още боклуци нападаха вътре, когато Вероника свали раницата. Извади кандило, живовляк, свещ, еднолитрова бутилка с жълта течност и чифт цървули. Наклони глава и обилно се поля с прясната отвара. Тя беше направена от разни треви брани сутринта на Видов ден (преди няколко дни) и щеше да помогне да види блатника и дали наистина има съкровище. Другите двама извадиха пистолети за пейнтбол с патрони направени от пелин. Нахлузи кожените цървули взети от внезапно починал дядо баяч за да може да се придвижи по блатото без да потъва, а с тях можеше да иде навсякъде. Запали листата от живовляк в кандилото и свещта и тръгна надолу. Общуването с разярени по-силни духове бе сложна работа, защото можеше да си навлекат някое проклятие, магия, дори смърт. Вероника имаше доста опит за скромните си години и не се страхуваше, затова понякога си навличаше беди, които баба Анка оправяше. В повечето случаи не помнеше какво е яла, но можеше да забърка отвара от кал и клони. Стигна до водата и леко пристъпи като намокри едната обувка, но се задържа на повърхността. Разтърка очи и се взря в средата на блатото където видя сияеща сянка. „Значи наистина има съкровище“ – помисли си и то не изглеждаше никак малко, покриваше почти цялото дъно. Съзря дългокос старец с брада  и коса от водорасли и блатни треви. Лицето му, леко разплуто приличаше на жабешко, особено с този светло зеленикав цвят. Вдигна жълтите си очи и прониза Вероника с поглед. Трупа на иманяря лежеше в краката му до тъмно зелената мантия.

  • Ти създание могъщо, родено от водата, не ти мисля лошо – започна тя с тон като песен. – Искам само да говорим за един грешник, когото си погребал.
  • Хем си с видова отвара, хем с опинки – прошепна водникът, без глас. – Не мога да те прата да си ходиш. Дарове не ми трябват, имам си много. Спокойствие искам, на мира да ме оставят.
  • Ще те оставят, тука е свято място, хем самодиви пазят, хем ние, ако някой те закача, Яна е на водопада, Горан е в пещерата, а ние сме на параклиса отгоре.
  • А Мусаил къде е?! – гласът му взе да става раздразнителен. – Той е краля на гората! На него всички се кланят!
  • Никой не го е виждал повече от две години, но главатарите му поеха кралството.
  • А дано, защото няма да проста на никой, дето ще дойде да ми търси съкровището. Е тоя мискинин в три блата ме намери и накрая го прибрах.
  • Моля, дай ми тялото му, жена има, да може да си го погребе – Верка скръсти ръце в знак на молитва.

 Водникът се наведе и хвана безжизненото тяло като изплува заедно с него пред билкарката. Изглеждаше огромен, поне два метра и половина, иманяря висеше като парцал в ръката му и дългите пръсти като клони го стискаха.

  • На! – викна и го хвърли на сухото. – Зимайте, умрели не ми трябват!
  • Благодаря ти, велики – поклони се Верка. – Ако някой пак те тормози, прати една жаба до параклиса, ние веднага ще дойдем.
  • Вие си вършете работа на смъртните, не се пресегайте у нашата паница!
  • Благодаря и си остани със здраве! – Вероника още веднъж се поклони и отстъпи назад.

 Духът се обърна и потъна на дъното на блатото като се скри в дупка близо до златните и сребърни предмети. Симеон хвърли две въжета и Вероника върза трупа за краката. Мъжът беше посинял, но все още приличаше на човек. Те го изтеглиха, после и тя се качи. Мъжът извади телефона.

  • Един и нещо е, не е ли по-добре на сутринта да й звъннеш – предложи Дора.
  • И к‘во ще го правим тоя труп!? Надали спи – отвърна Симеон и набра номера на Катя. След няколко секунди вдигна свеж женски глас.
  • Ало…
  • От параклиса се обаждаме – започна делово бившият военен. – Намерихме мъжа Ви, но не жив.
  • Какво?! – възкликна жената. – Как е умрял?!
  • Удавил се е в едно блато край Дълбоки дол.
  • А съкровището?! Намерил ли го е!? – изцепи изненадващо Катя и Симеон остана без думи за секунда.
  • Няма съкровище, намерихме само трупът му.
  • Той това съкровище го следи от 3 години! Не ми казвайте, че няма съкровище! – гласът й стана раздразнителен. – Освен ако вие не сте го прибрали. Казах на момичето, че можем да си станем приятели, така, че за да не се разчува, ще делим!
  • Изнудвате ли ни? – Симеон също смени тона. – Вижте, това съкровище е прокълнато, мъжа ви си загуби живота, не ви съветвам да продължавате.
  • Аха! Значи все пак признавате, че има съкровище!
  • Наистина има, но е прокълнато! Ако останете жива ще Ви преследва, докато не Ви убие – леко по леко започна да вика.
  • Хубаво – кифлата затръшна телефона.

Симеон я напсува звучно:

  • Егати и златотърсачките, мъжа й е умрял, та напара за ш***ното съкровище!
  • Май няма да спре.
  • Спокойно, Яна ще се отбие и ще уредят нещата – каза Дора. – Няма да го тормозят повече мутренски иманяри – тя запали цигара и подритна покойника. – Ся к‘во ще го правим тоя?
  • Ще изчакаме, ако никой не дойде до един час, ще го изгорим с джипа – отвърна Симеон.

 Не изчакаха след петнайсет минути служебния телефон на параклиса звънна, обаждаше се Кирил Кирилов. Симеон вдигна и чу притеснения му глас:

  • Какво сте направили в Дълбоки дол? Четири патрулки идват насам и жандармерия е тръгнала от София! Говори се за убийство и Родопския параклис! Махайте се ако сте там!

 Телефона затвори, а мъжът гледаше втрещено.

  • Какво, бе?! – викна Дора.
  • Давай да се махаме, тая е вдигнала полицията! – викна Симеон.

 Двете момичета скочиха в джипа, Симеон на мотора и се пръснаха по горските пътеки. Дора се прибра до параклиса само за да вземе Боян и слезе долу в града при Верка. Тя живееше с приятелят си в къщата на родителите му, които от години бяха гурбетчии в Германия и се прибираха веднъж в годината. Той сънен ги посрещна на входа:

  • Какво пак сте направили? – разтърка очи Лазар, висок и строен млад мъж със сини очи и светло кестенява къса коса. Носа му стоеше леко крив, занимаваше се с бокс и ММА.
  • Като знаеш тая твойта жена с к‘во се занимава, как още сте заедно? – попита Дора вместо „Добър вечер“, влизайки с Боян на ръце.
  • Всеки си има странности, пък и я карам да ми прави магии да печеля мачове – ухили се ехидно.

Той им помогна да скрият самурайката в неизползваем гараж близо до къщата, а Симеон свали мотора в мазето на блока на баба си. На другата сутрин полицията душеше край параклиса в ранни зори. На чело не беше Кирилов, а някакъв софийски криминолог, който приличаше на ротвайлер. Той стигна и до вилата на баба Анка. Не можаха да извадят документ за обиск, защото не се знаеше статута на къщата, а можеха да разпитат само старицата. Като ги видя викна отдалеч:

  • Не ходете там, момчета! Не ходете, има самодиви! Ще ви разкъсат, гърлата ви ще прегризат!
  • Бабо, знаеш ли нещо за умрял човек в Дълбоки дол – попита един от разследващите.
  •  Ето ги! Самодивите! Поминали са го!

 Баба Анка говореше със силен родопски диалект и повечето от приказките не й се разбираха, а полицаите я гледаха под вежди.

  • Трябва да дойдете с мен – каза строго ротвайлера. – Нямате лични документи, трябва да ви идентифицираме!
  • Не искам нищо да ме правите, аз тука си живея и ми е добре! Вие бегайте, че самодивите!

 След още петнайсет минути родопски приказки полицията реши да я остави намира и си замина. Това не бе първия път, нямаше да е и последния, когато намесваха полицията и медиите. Историята не звучеше толкова фрапираща, че да я дъвчат месеци по новините, така, че щеше да отшуми до една седмица и параклиса да си влезе в старите релси. Понякога клиентите, на които не можеше да им се помогне го правеха от злоба, а някои като Катя от алчност. След срещата си с Дора, Яна самодива намери блатника и двамата се разбраха. Никой нямаше да го тормози, самодивите направиха магия и скриха блатото.

» следваща част...

© Kiddo Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за позитивните коментари!
    Радвам се, че историята и замисъла се хареса.
  • Браво за този фантастичен и увлекателен разказ!
Предложения
: ??:??