Пролог

Имаше една държава – България, а в нея, една планина Родопите. Казваха, че там са събрани десетки култури. Казваха, че там има нещо магично. Не, нещо, всичко там беше магично. Имаше един параклис, но в него нямаше нищо християнско, нямаше икони, но пламъка му не спираше да гори. Хората палеха свещи и пишеха писма с послания, които никога нямаше да посмеят да изрекат на глас. За същества, в които вече никой не вярваше. Малък, спретнат и добре подържан, пламъка му се виждаше още от теснолинейката, но пътя до там бе труден и черен, нормална кола не можеше да придойде. Приличаше на бяла къщурка сгушена между дърветата, от едната страна с чешма и пейка от другата с малка градина изпълнена с разноцветни лалета и зюмбюли.

Доротея лежеше на капака на Самурайката (Сузуки самурай) и пушеше. Взираше се ясното небе и сънено примигваше. Имаше дълъг ден, двамата с партньора й – Симеон трябваше да изгонят едни таласъми. Никой не знаеше защо се бяха пръкнали посред бял ден и тормозеха работниците на строеж на нова вила в селото. По принцип се срещаха по един, максимум по двама и то в изоставени сгради.

 - Много са скромни напоследък – изказа се Симеон, излизайки от малкия параклис. – За цяла седмица, три писма. Никой не ги тормози.

 - Като дойде Еньовден ще плъзнат, не се притеснявай – отвърна му Доротея и се надигна от капака на колата.

 - Сигурно – прозина се мъжът и добави с ирония. – Нямам търпение.

Симеон - висок строен мъж в средата на тридесетте години с бръсната руса коса и сини очи. Лицето му – изпито леко продълговато излъчваше строгост и авторитет. Ветеран от войната имаше завидна физическа подготовка и се опъваше и на най-големите и страшни създания.

 - Тръгвай! – подкани я Симеон като я потупа по коляното.

Доротея скочи от джипа, угаси фаса в джобния си пепелник и тръгна след него. Тя беше много по-млада от партньора си, на двайсет и една с черна права коса вързана на кок и тъмно зелени очи. Имаше правилни лицеви черти с хоризонтален белег разцепващ лявата й буза. Стройна и жилава като самодива, но с по-опасен нрав, който и без искра палеше пожари.

Двамата се насочиха към двуетажната вила, намираща се в непосредствена близост до параклиса.

 - Дай да вкараме Самурайката – каза Доротея.

 - Не, след малко ще се прибирам – отвърна Симеон.

 - Що не се пренесеш тука, к‘во правиш в тая кибритена кутия?

 - Каквото си искам – приключи разговора мъжът.

Той отвори ламаринената синя порта, която водеше до просторен двор обсипан с трева. В единия край лежеше Бъки – кучето пазач научено да надушва свръхестествени създания. Посрещна ги още на вратата като скочи по Доротея. По тревата бяха пръснати детски играчки и пясъчник направен от Симеон. В десния край се намираше гаража, в който седеше паркиран още един джип – Митсубиши Паджеро, стар кросов мотор и два велосипеда. Зад него светеше работилницата за изработване на разни по-нормални неща като конструкцията за асмата, която обикаляше цялата къща и по-примитивни мебели. Още две тухлени пристройки се подаваха отзад, които служеха за складове и сушене на билки. Вилата - голяма, двуетажна с таванско помещение и просторна веранда на втория етаж. Личеше че е стара на повече от петдесет години с мита мозайка и бяла пръскана мазилка. На приземния етаж се намираше кухнята и всекидневната и до него се стигаше по няколко стъпала през черна врата в просторна правоъгълна стая. Дървеното светло дюшеме и шарените черги придаваха на къщата старинен и вехт вид, но всичко изглеждаше толкова запазено, поддържано и някак си, стилно. Комбинацията между битово и модерно пасваше изключително добре. До вратата седеше масивен бял бюфет с черна витрина, в която стоеше твърдия алкохол и принадлежностите за него. Крачка напред отделен с параван - библиотека от останалата част от стаята бе хола. С триместен светлосин диван и две кресла, голям плосък телевизор стоеше на стената до прозореца, а отдолу ниска секция с наредени на нея детски играчки. На другата стена имаше камина, която служеше за отопление на цялата къща, висока поставка, в която дървата стигаха почти до тавана. В момента не гореше, защото времето вече беше приятно. Кухнята бе на усвоена тераса до входната врата отделена с бар-плот от голямата стая и тъмно сив кухненски ъгъл с голяма широка маса за десетина човека. Старо радио висеше в края на кухнята до прозореца. Срещу паравана отделящ хола имаше масивна букова библиотека фиксирана за тавана пълна с вехти книги, които изглеждаха на стотици, може би, хиляди години. След нея се намираха две врати, едната за банята и тоалетна, другата за – стълбището и малката спалня зад камината.

С Доротея и Симеон всички поддръжници на Родопския параклис се събраха в базата им. Баба Анка, най-възрастната, учителката на останалите седеше на креслото и гледаше някакъв сериал, говорейки си с телевизора. За нея казваха, че няма възраст, че най-старите в околните села си я помнят все такава, средна на ръст жилава бабичка около седемдесет години, с къса начупена русо-пепелява коса и със светло сини към сиви очи. Говореше се, че била обучила десетки бойци да преследват таласъми и вампири. Въпреки тези слухове представляваше сърдита, сприхава старица, която винаги си търсеше по кого да вика.

 - Браво ма Доро, докога Боян ще заспива по нощите! – кресна тя, още преди да са влезли във вратата. – Много хубаво си го научила.

 - Трай, бе вампир! – викна Доротея все едно е на полето.

Малкият Боян като усети майка си веднага заряза играта с Верка и се завтече към входа да я посрещне. Хвърли се с весели викове в ръцете на жената. На две години и малко нямаше баща, но поне не разбираше и на Дора не й се налагаше да обяснява. Приличаше на майка си само по очите, иначе беше рус и светъл. Симеон го погали по главата и отиде при хладилника като привлече вниманието на Верка.

 - К‘во става, Мончо?!

Бившият войник й отвърна със среден пръст.

 - Защо не си заспал, кое време е? – възкликна Доротея както на Боян, така на бавачката му – Верка.

 - Искаше да те чака – отвърна тя в своя защита.

 - Идвай да спим – майката го гушна и отнесе нагоре по стълбите.

Симеон си отвори бира и седна на масата като извади писмата. Верка седна до него и взе едно.

 - Затишие пред буря – каза като го отвори и зачете. – Това е пожелание, дано да се сбъдне.

Вероника или Верка се обучаваше за билкар, а и можеше да говори с духове, както мъртви, така и обитаващи разни места. Последния член на екипа, стопанисващ параклиса. Падаше си шемет, през повечето време не помнеше какво е яла, но правеше безупречни отвари. Баба Анка казваше, че не е имала такава ученичка от сто години. На вид, по-ниска от Доротея, леко мургава с неправилно начупена коса на масури с руси кичури и кафяви очи. По принцип обичаше да носи по-широки дрехи и стила й бе малко като на рапърка от 90те с широки якета и блузони, и прилепнали дънки и клинове.

 - Пфу… и това е някаква семейна драма – изрече Симеон с огорчение.

Работата си бе работа и въпреки, че имаше доста неприятни случаи, те се изхранваха с това. В параклиса имаше кутия, както листа и пликове. Хората пишеха проблемите си и ги пускаха в кутията, а те ги решаваха. Не всички, само тези които включваха духове и подобни. И така съществуваше Родопския параклис, от зорите на времето. От времената на великите ханове и преди това, когато върховното дърво беше само една фиданка. Защото духове винаги ще има!

Част 1 Домовик

Сутринта първи станаха Доротея и Боян. Тя остави сина си на дивана, докато му приготви каша за закуска. Малкото момче напипа кутия с корнфлейкс и се обслужи само.

 - Ей! – възкликна майка му.

След по-малко от минута в стаята нахълта Симеон с пластмасова чаша кафе.

 - Добро утро – поздрави. – Имаш ли някаква работа днес?

 - Един домовик в града – отвърна Дора готова със закуската.

 - Аха… искаш ли помощ? – замисли се мъжът.

 - Не, не е нещо голямо ще се оправя сама.

 - Охо, значи с Бобчо ще се гледаме – усмихна се Симеон и погали малкия, който предпочиташе корнфлейкса пред кашата и Доротея му го дръпна.

 - Само недей да го тормозиш много.

 - Че кога съм го тормозил?!

Дора отиде до малките пристройки да си набави необходимото оборудване за лов на въпросния разярен дух. Там всичко се подреждаше като в аптека на полици с рафтове надписани за всеки един случай. Оръжията седяха в бронирана подземна камера заключени със специална ключалка. Бабата категорично им беше забранила да държат оръжия (пистолети и мечове) в къщата, която се смяташе за най-защитеното място. Застана по средата на пристройката и извади малко камъче от пода като се отвори дупка. Бръкна с дълъг ключ и го завъртя, чу се тракане на зъбни колелета, открехвайки правилна линия до фугата на каменния под. Тя го плъзна без усилие и откри тайник със стълба, водеща до студено каменно помещение заредено с всякакви оръжия. Взе си верния къс сребърен меч, който винаги носеше под коженото яке. Още й трябваха огледало и няколко вида билки от горе. Сложи си талисмани в джобовете и се насочи към Самурайката. Симеон и Боян излязоха навън да я изпратят. Отстрани момичето приличаше на рокерка или бунтарка, ходеше с черно кожено яке, кецове (конверс) и разпрани дънки. Излъчваше агресия и непокорство от всяка част от тялото си.

Клиентът й се намираше в блок в Чепеларе или на около половин час. Пътят или коловозите, прекосяващи гората бяха предизвикателство и за най-опитния шофьор, но Дора го знаеше наизуст. Можеше да го мине със затворени очи. Зимата едвам се стигаше, добре, че кмета минаваше с верижната машина, защото щяха да са отцепени от света. Черният път излизаше директно в градчето на няколко пресечки от локацията – стара кооперация с няколко входа. Тя често го посещаваше– да пазарува или да води Боян на разходка. Беше китно и кокетно място, леко занемарено, но поддържано и чисто. Повечето местни се издържаха от туризъм, защото се намираше в гората, на чист въздух, пък и ски пистите не бяха далече. Симеон също живееше в апартамент в близкия блок. Спря на паркинга като излезе от джипа и запали цигара. Често й се случваше да събира погледи, особено в по-малките населени места, но там почти всички я познаваха. Слаб мъж с мустаци и черна къдрава коса плахо се приближи до нея.

 - Вие трябва да се от параклиса? – попита той.

 - Да, а вие трябва да сте Асен, нали така? – отвърна с въпрос.

 - Да, аз съм – потвърди мъжът.

 - Какъв е проблема? По телефона разбрах, че е апартамента не прилича на нищо.

Потърпевшият кимна. Много от „клиентите им“ се притесняваха да говорят открито за тези неща, защото много често околните ги смятаха за луди. Част от работата на параклиса бе да отсяват кои са луди и кои застрашени от свръхестествени създания. Отведе Доротея до апартамента на втория етаж, отвори врата, а вътре беше все едно след война. Нямаше здрава мебел. Посуди, столове и дървени остатъци се премятаха по пода. Белите стени бяха покрити със сиви петна и сажди, стъклата на прозорците – изпочупени. Дора клекна и взе малко пепел в ръката си като го разтърка.

 - Откакто направихме ремонта го заварваме в все по- окаяно състояние – обясни Асен. – Викахме, попове, ходжи, баячки, никой не помогна.

 - Мда, имате си дух – каза Доротея без да обръща внимание на думите, разглеждайки саждите. – Няма страшно, ще ви отърва. Тук някъде е имало огнище, камина или печка, къде е?

 - В детската стая имаше печка – отвърна веднага мъжът. – Ще ви заведа!

Приведе я в стая с розови стени нарисувани с цветя или поне останалото от тях. Детското креватче лежеше в единия ъгъл разполовено на две, а матрака –в другия. Момичето настъпи нещо приличащо на разтопена кукла, от която стърчаха две ръце. Вътрешната стена беше покрита със дебел слой сажди, все едно обгоряла, а от отворената дупка за комин лъхаше хладен въздух.

 - Една нощ започна да пуши, докато малката спеше, оттогава жената и детето не са стъпвали.

 - Много сте го ядосали тоя Домовик – промърмори си под носа Дора. – Добре! Отиди да пиеш кафе, докато аз се оправя. Ще ти се обадя като съм готова.

 - Дано да успеете, госпожице… - започна мъжа.

 - Дора, казвам се Дора, не госпожице – прекъсна го Доротея. – Сега изчезвай!

Асен напусна, а Доротея се захвана за работа. Издърпа някакво счупено шкафче или малък гардероб, извади огледалото от раницата и го постави точно срещу изгорялата стена. Запали сноп пелин и започна да опушва стената.

 - Айде да се покажеш вече.

На огледалото се отпечата лице на старец като рисувано от сажди.

 - Махай се, вещицо! – викна дълбок глас и огледалото се счупи.

Около изгорялата стена се заформи вихрушка от сажди, а над нея излезе възрастен набит мъж с дълга брада и червени пламтящи очи.

 - Спокойно, не искам да се караме. Кажи , сега, защо си се разлютил – каза Доротея със спокоен глас и получи хвърчаща ваза в лицето.

 - На чужди хора нищо не казвам! Какви са тия пройдохи, защо ми бутнаха огнището?!

 - Не, твоите хора вече ги няма, те са нови хора, не може да им пречиш – опита се да обясни Доротея.

Разяреният дух й отвърна с летящ матрак, който я залепи с тътен за стената. Дора го бутна и се изправи, но полетя. Духът я вдигна във въздуха.

 - Те ни взеха дома, а сега викат някаква вещица да ме гони! От моя дом?!

Момичето литна към единственото здраво нещо в стаята – прозореца и го счупи. Падна на земята, а стъклата изпопадаха на гърба й. За радост нито едно не можа да я нарани.

 - Оф! – въздъхна. – Няма да стане по лесния начин.

След думите пак се издигна надолу с главата. Опита се да стигне раницата, която лежеше на земята, но духът я дръпна.

 - Спри да ме размяташ, бе! – викна и бръкна в коженото си яке. – Съжалявам дядо попе!

Извади кутийка с прах от свещеник. Да, от трупа на изгорял свят човек, универсално средство за борба с всякакви духове. Домовикът - особен вид дух на починал стопанин. Защитава дома и семейството от лоши хора и поддържа огнището. Този явно принадлежеше на предишните собственици и нанасянето на Асен и семейството му го беше ядосало. Изкарваше си го и на Доротея, като я мяташе по цялата стая. Успя да сцепи устната и да охлузи главата й, а тялото започна все повече да я боли. Но чакаше да се приближи до обгорялата стена. След поредната засилка Дора се размаза в тавана и падна надолу на две педи от главата на разярения дух. Без да се замисля пръсна пепелта от кутийката по него. За няколко секунди Домовика се преви и яростно изстена. Точно тези секунди й трябваха да бръкне в раницата и да извади листа от коприва. Запали ги и ги хвърли към изгорялата стена. В този момент пушека от горящото растение погълна духа и придоби форма на силуети, Вълнения и падения на едно сплотено семейство пригласени със стенанията на изчезващия Домовик. Доротея се тропна на пода и загледа с интерес личната драма на дядото. Всичко започва в схлупена къщурка в родопско село, мъж и жена се женят, раждат им се деца, всички са щастливи и така няколко поколения, семейните портрети на стената с увеличават, малката къщурка цъфти. Идва време да се пренесат в града. Домакинята носи лопата с тлееща жар и я слага в огнището на новото им жилище. Годините минават децата порастват, две напускат родния дом, остава само един мъж и старите стопани. В следващия епизод в пушека те вече са починали, а останалия мъж хвърля и чупи беснее с бутилка в ръка. Появява се жена, която, той налага, тя избягва. Мъжът остава сам в мизерия и купища от празни бутилки, после идват мутри, банкери, лоши хора, гонят го заради дългове. След последния епизод гъстия пушек утихна и тежкото дишане на разярения дух не се чуваше, вече го нямаше. Доротея поклати глава, запали цигара и прошепна:

  - Съжалявам, дядо, но те никога няма да се върнат. Тези изглеждат добри хора, ще се грижат за дома ти.

Вдигна телефона и позвъня на Асен да му съобщи новините. Мъжът дойде след петнайсетина минути и завари Доротея на пейката пред входа. Тя му върна ключовете с думите:

 - Няма да ви тормози повече, но ако забележиш нещо съмнително звънни.

 - Ъ… - стъписа се в първия момент като видя разбитата устна и червеното око. - Благодаря Ви от сърце! – възкликна мъжът и подаде шарен плик. – Това е за услугата.

 - И аз благодаря – взе плика момичето и го потупа по рамото. – Пазете се.

Двамата се разделиха, Дора с леко накуцване стигна до джипа. Усещаше болка, домовика я беше поочукал. С пъхтене влезе в колата и отвори плика. Нямаше нищо безплатно в този живот, затова и те не работеха за мерси. Имаше уиски, бонбони, сладки, пакетче ядки и бял плик. Тя извади и отвори плика:

  - Осемдесет, добре е – подметна на себе си и ги прибра обратно.

Върна се във вилата ранния следобед и завари Симеон на масата под лозята да пише. Дора хвърли плика с почерпката на масата за да подскочи.

 - Ау! Удуши ли го тоя кожух? – викна мъжът и я огледа. – Или май той те е удушил?

 - Не думай – потърка червеното си око Дора. – Поборихме се – вниманието й се насочи към листата на масата. – Какво пишеш?

 - Не пиша, проверявам. Напоследък ловим доста нощници и дневници в града, не по баирите. Зачестили са топлинните и сърдечните удари и на други места, даже и в Гърция.

 - Да, може би и там има, но не можем да огреем навсякъде – Доротея взе разпечатана статия от гръцки сайт.

Полудници и полунощници бяха женски духове/демони, които се появяваха по различни часове в денонощието. Полудниците обикаляха в следобедните часове, а техните посестрими – през нощта. Не винаги се виждаха, но срещата с тях причиняваше дискомфорт, кръвоизливи и симптоми наподобяващи сърдечен или топлинен удар. Избягваха гъсто населените места като градовете, появяваха се предимно в села и по пътищата като създаваха проблеми на шофьорите. Представляваха пребледнели изпити жени с бели коси и рокли със сиви очи. Тези през деня приличаха на млади девойки, а нощните – старици. Симеон откри поне 7-8 подобни случая, което беше крайно необичайно. В последните месеци двамата с Дора изловиха поне пет в близките градове.

 - Трябва да проучим периметъра – потърка брада мъжът. – До кои населени места продължават да скитат девойките.