Част 8 Неизказаните думи

 Сутринта в София беше приятно хладно. Слънцето още го нямаше, когато Радо сновеше из улиците към един от софийските храмове. Носеше талисмани и амулети, които трябваше да освети преди да  започне да ги продава. По това време нямаше интензивен транспорт, затова предпочете да се разходи през няколко квартала до горния край на Опълченска. Тъкмо пресичаше Сливница, когато някой му надяна качулка и грубовата ръка го дръпна в подземно помещение.  След секунда му махнаха пердето и пред него се показа Наско от Монтана, или предполагаше, че е той. Някой отзад го държеше в клинч, а на краката му закопчаха вериги. Младият мъж, който преди седмици преследваха не беше толкова гладко избръснат, а наболата му животинска козина покриваше цялото лице. Оголи големи кучешки зъби и захапа жертвата си за гърдите. Радо извика от болка и от изненада. Дивакът откъсна парче плът заедно с ризата му.

• Значи ще отмъщаваш? – подсмихна се бившият член на параклиса.
• Вие с твоя приятел душехте около бърлогата! Колко братя убихте?! – изръмжа похитителят.
• Там ли ви беше мястото? – сопна се Радо. – Пък и циганите ви свършиха работата, ние само минахме.
• Онези не са опасни, ама ти пак ще ги викнеш тия от параклиса!
• Ще ги викна, не ви е мястото тук! – изръмжа Радо и се опита да се отскубне, но захвата стана по-силен.
• Няма да ги викнеш, защото ще умреш тук! – дивакът го хвана за темето и се приготви да разкъса вратата му.
• Някой друг ще умре тук – изразителен спокоен мъжки глас отекна в подземието.

 Радо погледна зад нападателя му и видя две светещи жълти очи да се приближават.

• Царю, ние не сме във вашето кралство – чу се друг глас зад гърба на Радо.
• Не сте, но сте дезертьори, а това се наказва със смърт – отвърна му горският цар. – Горан може да не стъпва в града, но аз ще ви осъдя всичките.
• Не ни е страх от тебе, Мусаиле! – викна този, който държеше в клинч Радо. – Три години се криеш като  мишка!
• А трябва – двете очи дори не трепнаха.

 Светлината бе слаба, но сабите му  блестяха като слънце. Пръв беше Наско от Монтана, главата му падна преди да изрече и дума, после Радо усети студеното желязо до ребрата си, право в сърцето на този, който го държеше. Горският цар натисна главата му и го повали на земята. Мазето светна от няколко изстрела на пистолет, настъпиха три секунди мълчание, после звук от разполовяваща се плът. Трима, после на земята с глух тътен падна четвърта глава. Петият падна на колене под слабата светлината на старата крушка и започна да се моли:

• Моля ви, господарю, честити, ще се върна в гората, вовеки ще ви слугувам!
• Късно е вече – каза спокойно и замахна със сабята все едно реже фиданка.

 На последният разполови само гърлото така, че да се  задави в собствената си кръв. Той падна на земята гърчейки се, гледайки  как кръвта  му изтича. Мусаил се насочи към Радо с извадена сабя. Удари катинарите, заключващи краката му с дръжката и го освободи. Гологлавият мъж гледаше втренчено:

• Никой не вярваше, че ще  се върнеш – прошепна тихо.
• Знам – отвърна горският цар и се завъртя като изчезна в мрака.
• Мусаиле! – викна Радо като изтича към вратата на мазето.

 Като излезе,  навън вече беше светло, а от Мусаил нямаше и следа. Гологлавият мъж поклати глава и изпсува тихо, в следващия момент вдигна телефона и набра Симеон.

 Бившият войник се прозяваше  тежко, обикаляйки полята, в които бе запалил огньове да гони полевиците. Те догаряха и гъст черен дим се виеше от симетрични точки на нивите. Един работник се приближи до него:

• Какво да  правим шефе? – попита беззъб мъж на възраст около 50 с бяла брада, вонящ на алкохол.
• Оставете ги да угаснат от само себе си – обясни Симеон. – Гледайте да не направят някоя мизерия на нивата.

 Телефонът му започна да вибрира в  джоба. „Кой се е сетил толкова рано“ – помисли си и видя Радо.

• Ало.
• Симеоне, диваците ме намериха – започна Радо развълнувано.
• И какво стана, направиха ли ти нещо?! – тона на Симеон стана рязък.
• Не, Мусаил ме спаси – отвърна другият мъж.
• Какво?! – извика бившият военен и гласа му отекна.
• Мусаил се е  върнал! -  възкликна Радо и от другата страна последва мълчание. – Симеоне, там ли си?
• Тука съм – отвърна Симеон като преглътна тежко и пак смени тона с по-спокоен. – Благодаря, че ми каза.
• За нищо, пазете се – Радо усети, че по-добре да прекрати разговора.
• Ти също – отвърна другият мъж и затвори телефона. – Да му е*а майката – хвана се за главата и започна да снове по нивата. – Е*ало си е майката! Майката  си е е*ало!

 След завръщането на царя, горските обитатели веднага подготвиха пир и засвириха гайди, но Мусаил само поклати глава и каза:

• Празнувайте и 3 дена ако искате, но мен ме нямаше 3 години, трябва да си видя царството и да осъдя непокорните. Главатарите, идвайте при мен, искам да ми кажете какво стана докато ме нямаше.

 Така горският цар събра всички главатари на всички обитатели на гората. Яна-самодива, Горан, Севда, Радан, главния таласъм, Магда главната вила, царя на орлите, Дрян, тартора на лестниците, Крайо, главатаря на халите и змейовете, вълкът бродник, който надушваше всичко, мечката стръвница. Преведе ги в старото му леговище при подножието на орловите скали. Там, където не бе стъпвал човешки крак имаше два вековни бука, които правеха хралупа и водеха до подземна галерия с  хиляди разноцветни светлини. В дъното седеше трона направен от живи корени пазен още от предните царе. От едната страна в скалите течеше бистър лечебен ручей, от който царя и войниците му пиеха вода след битка за да излекуват раните си. Мусаил седна на трона и всички се събраха около него. Навън беше пълна тъмница, но в залата все едно стените светеха със сребърно сияние.

• Сега, думайте – подкани той.

 Изслуша внимателно всички истории на всичките  му главатари, които не бяха малко. След отсъствието му, в гората цареше хаос,  горските обитатели много често си позволяваха волности,  а по някой път тарторите им се оказваха безсилни. Най-големия проблем му се стори този с  дивите люде. Понеже Горан избягваше да контактува с хора, те много често се изнасяха в градовете и открито убиваха граждани. Самодивите под строгия контрол на Яна правеха най-малко бели. Освен,  че  понякога си правеха майтапи с туристите и отвличаха по някой по-едър добитък нямаха сериозни провинения. Севда не подмина да се оплаче за покушението над юдите  й от параклиса, а Крайо страдаше от  мръсния въздух от градовете,  който  заслепяваше халите му. Мечката  стръвница се жалваше от  вулгарните хора, както и царя на орлите за дето му крадат яйцата. Нощта мина в разговори докато накрая  Мусаил не стана от трона и заяви:

• Изслушах ви всичките и веднага се залавям със задачи. Искрено съжалявам, че ви оставих да се оправяте сами, търпях наказание на долната земя и ми трябваха 3 години да се върна тук при вас.
• Ние винаги сме вярвали във Вас, кралю – каза Севда

Той не отговори, а вниманието му привлече благородния елен, два пъти по-голям от обикновен с огромни рога с повече от пет разклонения. Казваше се Вихрен и беше най-верния другар на царя. Животното пиеше вода от ручея и като видя господаря си разтръска глава в знак на готовност. Мусаил го погали по главата и двамата тръгнаха към изхода на галерията. За последно се обърна към главатарите си.

• Аз тръгвам към София за да съдя дивите люде. Вие може да се прибирате, като се върна ще обсъдим другите проблеми.

 Проблема с диваците му се стори наложителен, затова бързаше да отметне задачата. Още преди да го заточат с Яна бяха коментирали безхаберието на Горан и пълния му отказ да се докосне до човешкия свят. Може би, трябваше да избере друг. След като излязоха навън, той се качи на Вихрен и даде знак да тръгват. Еленът се понесе през гората като стрела. Стъпваше на короните на дърветата, по-бърз от вятъра и оставяше само купища от листа след себе си.  Скоро щеше да се съмне, затова трябваше да побързат. За няколко минути езда през балкана под черното небе вече надушваше наситения и мръсен въздух на столицата. Вихрен започна да пръхти нервно, но стопанина му го успокои. Трябваше да надушат диваците. Еленът се понесе от покрив на покрив през димящия комин на завода, като накрая ги съзряха в крачка. Петимата, които успяха да надушат водеха човек с чувал на главата към подземие. Мусаил остави Вихрен да търси още и без да мисли се спусна надолу към тях. Спаси Радо и отново се събра с елена, който му даде знак, че не е намерил никого повече. Двамата препуснаха обратно към дома си в Родопите.

 Симеон умърлушен не толкова от безсънната нощ, колкото от обаждането на Радо завари Доротея с колелото да го прибира в къщата. Тя също не изглеждаше доволна.

• Какво става? – запита я като паркира джипа отпред.
• Тъпата Яна я няма никаква! – отвърна троснато и нервно. – Цяла нощ обикалям да търся седенки, из цялата гора се чуваше сватбарска музика, ама нямаше жива душа! Къде се е завряла тая сган?!

 През ума му мина новината от Радо, но си замълча:

• Знае ли човек в коя дупка са се заврели – отвърна равно.
• Прецаках си цялата нощ, можеше да взема някоя задача, все още сме заринати го горе!
• За какво ти беше Яна да я търсиш?
• Чановете, самодивската зестра, оказа се, че имат някаква  сила, обаче оная не иска да ми каже. Затова се надявах Яна да ми съдейства, може да е нещо със сектата – обясни Доротея.
• Аха… - потърка брада Симеон, но ума му бе на друго място.

 В къщата баба Анка се разправяше с Гергана, която личеше, че също е имала безсънна нощ в четене на книги за горски създания.

• Ние не сме ти бавачки – викаше старицата. – Ти си тук, щото ни пипна от парите!
• Не може ли да чета от любопитство?! – викаше Гери.
• И с тва любопитство да ми излезеш утре в гората да те разкъсат самодивите!
• Бабе, остави я да чете, щом  я влече  - каза Симеон, който се насочи към кафемашината в кухнята.
• Ти да мълчиш, избери си там задача и заминавай да спасяваш хората! – викна Анелия.

 Доротея си запали цигара и започна да разглежда задачите оставени на масата.

• Има доста духове и повечето са на майната си – обобщи тя. – Може би ще ни стигне само по един.
• Колкото, толкова – Симеон остави кафетата на масата. – Ако  има някоя задача със спане, давай я на мен.
• Разваляне на магии, това е за Верка – младата жена започна да ги сортира. – Тези са от горния край, Русе, Силистра, може да ги прехвърлим на колегите. Няква вещица тука.
• Давай вещицата – Симеон дръпна писмото и зачете. – По-скоро аматьорска работа, това заклинание и дете може да го направи. Обаче е чак в Свиленград, давай нещо по път да не ходя само за това.
• Е, гледай – Дора му подаде половината писма. – Аз си намерих нещо интересно, изгубени планинари в Пирин и тук има да търсим някакви вълшебни предмети. Ще взема Бъки на разходка.
• Ще се справиш ли за един ден, пътя е доста.
• Спокойно, сега ако тръгна ще съм там към девет, най-вероятно някой лестник се ебава, така че бързо ще ги намерим. Ако ми остане време ще се отбия и да търсим артефактите.
• Ти си знаеш, душа – подметна Симеон и продължи четенето. – Ако се хвърлиш някъде, недей да ми трошиш телефона да идвам да те тегла!

 Доротея изпи кафето на две глътки и запали цигара, като излезе навън. Не й трябваха специални запаси, затова взе само нещата от първа необходимост, късият меч, малко  универсални билки – пелин,  коприва и здравец, светена вода и два талисмана. Повика Бъки и го натовари в самурайката, която стоеше паркирана отпред. Преди да тръгне се качи до спалнята, където Боян още спеше, целуна го нежно по челото и се върна. Потегли по не много приятния и изпълнен със завои път към Банско и Пирин планина. Може да не беше най-приятното място за каране, но радваше окото, цялата тази природа, чистия въздух , върховете и склоновете, които се редяха. Бистрите води на язовир Доспат и наследството, което криеше района. Още от славното време на хановете, по тези места имаше толкова много тайни, че няколко живота на човек не биха стигнали само да се запознае с ръкописите. Прекрасния аромат на гора! По пътя нямаше движение, затова Дора настъпи педала. Караше доста лудо, дори Бъки на задната седалка започна да скимти.

• О! Недей да се оплакваш! – каза Доротея с видима наслада.

 Някои завои едвам ги взимаше. Кучето се заклещи между седалките и покри главата си с лапа.

 В къщата край параклиса Симеон не го свърташе, той прелистваше всички задачи и се чудеше колко може да вземе наведнъж. Всячески се опитваше да избие Мусаил от главата си, но не спираше да мисли за него. Не след дълго се появи Верка.

• Някой да не те е бил с мокър парцал? – попита тя, като видя колко е умърлушен.
• Чудя се какво да взема? – отвърна мъжът под нос.
• Вземи си един душ и отивай да спиш, 24 часа си бил на полето, не мисля, че си в кондиция – тя му дръпна писмата.
• Ето тези са за теб – посочи.
• Добре, отивай да почиваш. Доротея къде е?
• Тръгна за Банско – Симеон отиде до  шкафа и извади шише с ракия. Отпи все едно, че пие вода и се облиза. – Отивам да поспя.

 Не беше спал качествено от седмици. Постоянно се наливаше с енергийни напитки и работеше по 16 часа на ден. Освен новината и умората си каза тежката дума и той се качи горе в другата стая до тази на Доротея, където имаше едно голямо легло. Просна се като заклан, а тежките му клепачи бързо се затвориха.

• Е*ал съм ти живота, всеки  има нужда от почивка!

 Благодарение на безразборното каране Доротея и Бъки бяха там около час по-рано. Спасителите тъкмо се канеха да започнат поредната акция. Ставаше на въпрос за група от пет-шест младежа, които са тръгнали към връх Вихрен. След по-малко от ден връзката с тях внезапно се е загубила. Пуснали са дрони и кучета, но никой не ги е намерил и от там са се усъмнили, че може да е нещо по-различно. Това им беше трети ден в неизвестност и всички изглеждаха изключително притеснени. Те се намираха на хижа Вихрен, откъдето бяха тръгнали туристите.

• Около върха няма толкова гори, всичко се вижда с дрон – обясняваше единия спасител. – Не може да са объркали пътя, с тях има опитен планинар.
• Спокойно, най-вероятно е лестник или таласъм – отвърна Доротея. – Ще го намерим, не се притеснявайте.
• Спасете детето ми, моля ви! – една майка бутна спасителя и хвана Дора за ръцете. – Аз настоях да ви извикат, сигурна съм, че има нещо!
• Госпожо, спокойно, ще  ви върна детето – отвърна спокойно младата майка и излезе навън.

 Не беше сваляла екипировката си за преходи от миналия ден, затова направо тръгна по пътеката към въпросния връх. Майката на едно от загубените момчета им даде дреха, която Бъки подуши и тръгна напред през скалистия терен. Поведе я в различна посока от Вихрен, към по-гористата местност на връх Тодорка. Там имаше предимно иглолистни дървета, борове, ели, мури и трябваше да се следват пътеките, защото бе доста неприятно да се забиеш в някое бодливо дърво. Кучето не я следваше, смело тичаше нагоре, водейки Доротея. Ходиха около половин час, когато излязоха на гола поляна. Там в другия край се мяркаше въпросната групичка. Кучето изтича напред право в собственика на дрехата, а младата жена засили крачка. Бяха си направили лагер и запалили огън с надеждата, че някой ще ги види. Две момчета лежаха на земята изнемощели от липсата на храна и умора. Доротея стигна до тях, а водачът им се изправи на крака:

• Мислих, че никой няма да ни намери – каза с разтревожен глас. – Израснал съм в тая планина, а това ни е трети ден, след малко щяхме да тръгнем без да знаем накъде отиваме.
• Спокойно, каквото и да си е правило бъзици с вас, вече го няма – отвърна Доротея с мек глас и леко го  хвана за раменете.  – На 15 минути сте от лифта.
• Какво?! – планинарят извади компас и погледна слънцето. – Ние трябваше да се движим в съвсем друга посока, но след като чухме гласа, всичко се обърка.
• Именно, не е  трябвало да слушате гласа – подчерта Дора.
• Ама той викаше за помощ! – намеси се едно момиче от групата с руса разрошена коса. – Решихме, че някой може да е паднал и да се е наранил!
• Да, да разбира се,  много са хитри – поклати глава младата жена и отвори раницата си.

 От хижата й дадоха сандвичи и вода, и тя ги раздаде на нуждаещите се. Лежащите момчета с огромен апетит захапаха хляба с някакъв тънък колбас.

• Поне си имахме вода – започна отново планинарят. – Два дена ни върти в кръг и не знаем къде се намираме. Компаса ми превъртя,  батериите на телефоните умряха. За първи път се моля на господ.
• Спокойно, всичко  свърши – Доротея отново го потупа по рамото. – След половин час ще сте на хижата и ще почивате.

 Мъжът, който бе висок и як продължи да се вайка, докато останалите си разделиха храната. Пазителката от параклиса обиколи периметъра за да потърси някакви следи. Нещо не се връзваше.

• Докато се лутахте – обърна се към водачът. – Имаше ли я тази поляна?
• Не , снощи я намерихме, от два дена обикаляхме само сред дърветата и имаше един поток.

 Каквото и да беше ги поставило в тази ситуация нямаше да ги пусне без жертви. В последните лета горските духове си позволяваха много волности и повечето включваха убийства и мъчения на хора дръзнали да пристъпят в гората. А този индивид просто си бе тръгнал, без следи, нямаше  дори птици и следи от животни. Дора навлезе по навътре заедно с Бъки, който душеше каменистия релеф. След няколко обиколки без никаква полза се върна при групата. Те бяха живнали и изглеждаха много по-жизнени от когато ги намери.

• На няколко километра сме от лифта – каза водачът. – Как може така да се заблудя?!
• Не си виновен, спокойно – усмихна се Дора и се обърна към групата. – Ако те готови, да тръгваме.
• Душа, има ли хора орли? – към нея се приближи ниско момиче.
• Какви? -  не разбра Доротея.
• Хора орли, с такива жълти очи, като орли.
• Ами, не съм виждала – в съзнанието й изникна Мусаил. – Такова нещо ли видя?
• Видях само  две жълти очи и една сянка снощи преди да намерим поляната – обясни туристката.
• Странно – почеса се Дора.

 Групата се вдигна на крака и потегли обратно към хижа Вихрен. Там се прибраха по живо по здраво при близките си и всичко беше наред. Доротея си получи възнаграждението и им остави двата талисмана.

• Когато ходите на преходи, носете ги, гадовете ще бягат от вас – обясни. – Като се прибера ще ви изпратя още да си имате.

 Работата свърши по-бързо отколкото очакваше и към ранния следобед караше наобратно към Родопите. Имаше време да се отбие и до язовира за да види какъв беше въпросния предмет или предмети. Бележката се четеше трудно, но разбра, че става дума за артефакт, който никой не може да разгадае. Задачата отиваше по-скоро на Верка, но тя беше много заета напоследък с разваляне на магии, баяния и общуване с духове, затова младата майка прецени, че няма да й се сърди. Въпреки безсънната нощ се чувстваше свежа и жизнена. Колко ли можеше да издържи?  Трафик почти нямаше и отново й се отвори възможност да си спретне бясно каране по завоите между двете планини. След час и малко караше край бистрите води на язовир Доспат. Обожаваше мириса му на кал и гора. Едни от най-хубавите й спомени бяха свързани именно с това място. Умереният вятър, който развяваше правата й черна коса я връщаше назад във времето. Затвори очи и се замисли какви ли ханове и юнаци са минали от тук, че има толкова много за копаене и толкова прелети култури от различни векове. Душевния й монолог бе прекъснат от бавните стъпки на бригадирът, който внимателно се приближи. Мъж на средна възраст с прошарена коса и високи рибарски ботуши, целия в кал и пепел. Доротея го знаеше по физиономия, но никога не беше имала преки контакти. Той водеше повечето разкопки в района и викаше нужните специалисти за идентифициране на намереното.

• Ти трябва да си Доротея -  започна със спокоен, чак отнесен глас.
• Да. Писмото не беше много ясно, за какво точно става въпрос? – отвърна Дора.
• Ела, ще  ти покажа – поведе я през коловози към площадка с разкопки. – Извинявам се, ако е било несвързано, загубих ви номера, затова пратих баща ми да ви каже, а той е много стар и каза, че ви е написал писмо.

  Около разкопките обикаляха студенти археолози и ровеха изкопаните дупки. На места ясно се очертаваха каменни огради и къщи. 

• Все още обсъждаме от кой век са – обясни като видя любопитния поглед на младата жена.

 Преведе я през обекта към просторна бяла палатка. Вътре на голяма сгъваема маса върху специална хартия бяха подредени различни ценни предмети. Два бокала, пет-шест саби, две огърлици, няколко пръстена, златна кутия за бижута и монети. Около находките се суетяха двама мъже и една жена, които по всичко личеше, че са доста начетени. Жената говореше развален български, а останалите й отговаряха с някоя друга дума на френски. Бригадирът влезе и поздрави, а останалите интелектуалци разгледаха Доротея с недоверие. Нямаше елегантен панталон, лачени обувки и бяла риза като тях, но в гората се ходеше по туристически гащи с много джобове, в които да пъха различно оборудване, тениската с графит на кукер беше една от по-представителните й. От своя страна и тя ги гледаше накриво и си угаси цигарата точно преди да влезе през пелената при масата. Бригадирът обиколи предметите и започна да обяснява:

• Повечето неща ги разгадахме, но един конкретен пръстен ни затрудни, затова решихме да се посъветваме и с вас – подаде ръкавици на Доротея и сложи неговите.

 Взе най-големия пръстен от групата с бижутата и внимателно го сложи в дланта на Дора. Тя го завъртя и огледа от всички страни. Имаше всестранни инкрустации, разпознаваше символа на бог Тангра IYI, кръст, ислямския полумесец и още.

• Има символите на всички религии от тези земи като започнем още от преди Христа – заговори единия интелектуалец, мъж с катранено черна зализана коса.

 На най-дебелата си страна имаше звезда. Доротея си спомни нещо за легенда за най-големия юнак. Направи  му няколко снимки и си спечели още по-негативни погледи.

• Този пръстен – каза спокойно. -  Със сигурност има някаква сила. По-добре го съхранявайте в някоя църква или свято място, там опетнени души не могат да стигнат.
• Захари, какво говори това дете?! – втория мъж с бяла копринена риза и голо теме проговори с насмешка. – Защо ги викна тия? Ние учени ли сме или баячи?!
• Изключително! Докъде сме стигнали щом разчитаме на врачки – пригласи му и жената, по-ниска с къса тъмно червена коса и очила с остра рамка.
• Извинете, аз не съм врачка – отговори й Дора. – Занимавам се със свръхестествени случаи.
• Несериозно е да викаш, някой който може да няма и средно образувание да ни говори за безценни артефакти, за които се учи с години – групата игнорира коментара на младата жена, което от своя страна й запали фитила.
• Кой няма средно, бе!? – викна тя. – Как може хора, дето може да са ми родители да се държат така!? Викна ме защото хората разчитат на нас! Защото има неща, които никой учен не може да обясни!
• Стига, Доротея – бригадирът я хвана през кръста и изведе навън. – Успокой топката те са си такива, учили са доста години да стигнат до тук.
• Не ми пука кво са правили, няма да търпя някой да ме обижда! – тя викаше достатъчно силно за да я чуят и тези на обекта. Пое си дълбоко въздух и се приближи до Захари като му продума по-спокойно. – Ако не искаш да имаш проблеми, скрий пръстена на някое свято място, църква, джамия, храм, все тая!
• Ще се опитам – отвърна мъжът. – Съжалявам за държанието им.
• Няма значение, майната им! – заяви Доротея и се завъртя като тръгна обратно през разкопките с бърза крачка, като помаха за довиждане.

 В известна степен се чувстваше засегната, защото  те я осъдиха без да имат и бегла представа какво се случва, а и почваше да става кисела. В параклиса идваха много хора, които не вярваха, някои подтикнати от близките си, други просто от любопитство. Имаше дори и такива, които лъжат само за да изпитат уменията на пазителите. В края на краищата всички се убеждаваха в нещата, които се четяха само в приказките. Бъки лежеше до гумата на самурайката и чакаше собственичката му да се появи. Имаха още около час път. Тя дойде с бойна походка и без да казва нищо отвори задната врата и пусна кучето вътре. Потегли с бясна скорост.

 Пристигнаха към шест часа. Шофирането й бе поотпуснало нервите и умората я поналегна. Усещаше краката си тежки, а съзнанието – мътно. Вътре Симеон току що ставаше от дългия сън и се разбуждаше с бира в кухнята. Боян първи посрещна майка си на вратата като заряза цветните моливи и рисунката на масата. Верка четеше лекция на Гергана в хола, а баба Анка си играеше с радиото.

• Симионе, ела ми направи радиото, че тоя малкия го размести! – провикна се.
• Е,  са! – Симеон нямаше никакво намерение да мърда от мястото.
• Много си бърз мислех, че ще спиш там – каза Доротея, носейки сина си към масата.
• Спах, но не там – отвърна мъжът. – Не е зле и ти да пробваш.
• Спането е за смотаняци – отвърна тя и сложи Боян пред рисунката му. Каза му  с по-нежен тон. – Какво си нарисувал тук, дай да го оцветим.

 В другия край на стаята, на диваните в хола, Верка обясняваше на Гергана същността на дейностите им.

• Не разбирам, защо постоянно ме карате да чета приказки – оплакваше се момичето. – Не да уча за създанията, а баш детски приказки.
• Защото никой не се е съгласил да те обучава – Верка беше повтаряла едно и също доста дълго време, и вече започна да й писва. – Преди да започнеш да четеш теорията, трябва да подложиш. Как най-добре да придобиеш представа освен с приказки.
• Но те са за деца, аз искам да стана ловец! – заяви Гери.
• Първо, ние не сме ловци, точната дума е …… пазители, защото поддържаме баланса между човешкото и свръхестественото като пазим двата свята един от друг. Помагаме и на хора, и на самодиви, и прочие.
• Все тая! Не може ли да ходя с вас?! – мрънкаше.
• Не. Ти не си тук за да учиш, а за да те пазим. Щом искаш да се запознаеш със създанията, от които трябва да те пазим, ето ти приказки, чети – Верка й бутна купчина книги.
• Ох, не мога с теб! – възкликна Гери и рязко стана от дивана. Без да обръща внимание на Дора и Симеон се качи горе в стаята си и се заключи.

 Верка се присъедини към тези в кухнята с думите:

• Какво иска т‘ва момиче?! Не мога с нея!

В това време Симеон и Дора се разправяха за малкия джип.

• И какво тропа на самурайката?! – говореше нервно той. – С колко я ребри?!
• Не съм я ребрила! Казвам ти, че трябва да я закараме на сервиз! Ти не ставаш за майстор! – отвърна му Доротея.

 Нощта дойде бързо а бившият войник вкара самурайката в гаража и се захвана да я ремонтира. Всичко останало изглеждаше спокойно. Не се чуваха самодивски песни само нощния умерен вятър развяваше короните на дърветата и се усещаше онази хармония, която човек можеше да изпита само в планината. Дора вече на ръба на заспиване дремеше в хоризонтално положение на дивана, а до нея Боян си играеше. Момчето не даваше никакви индикации, че му се спи, за разлика от майка си. Верка си водеше бележки спрямо задачите, а баба Анка проверяваше рецепти за билки. На горния етаж, момичето от дома плануваше своя експедиция. „Как може да опозная неща, които никога не съм виждала“ – мислеше си – „Искам да ги видя!“. Големите й маратонки бяха долу, но държеше под леглото си подаръкa от Верка. Знаеше, че нощно време в гората не се излиза като турист, затова имаше отмъкнати няколко талисмана различни на външен вид. Опита да се промъкне и в оръжейната, но баба Анка я спипа на място. Въпреки това си беше приготвила голям ловен нож, който намери в гаража, всичко старателно скътано в овчарска торба. Обу подарените маратонки и излезе на голямата тераса над кухнята. Гаражът, в който Симеон псуваше се падаше диагонално  и нямаше много изглед към верандата. Големия проблем се явяваше излизането навън. Тя прескочи парапета и увисна на тръбите на лозята от страната, на която нямаше прозорци. Пусна се и падна с глухо, туп. Ослуша се, никаква реакция. Тръгна да обикаля по оградата, а Бъки я надуши и се приближи. Животното не се разлая, а само я загледа въпросително.

• Тихо, Бъки – прошепна му, все едно на човек.

 Намери празен бидон и няколко касетки около къщата и ги подреди до мрежестата ограда на гърба на къщата, където имаше само гора. Направи си стълбичка и с лекота прескочи. Продължи сама през тъмното и след малко светна с малкото фенерче. Тръгна в произволна посока без изобщо да знае къде се намира. Нямаше пътека, но пътя не бе стръмен, нито надолу, нито нагоре. След няколко крачки чу шум на горски птици. Продължи напред, а страха започна да я наляга. „Нали имам талисмани, всичко трябва да е наред“ – помисли си. Искаше да чуе самодивски песни или някоя мелодия, но вятъра не носеше нищо, „Може би  съм много близо до цивилизацията“. С всяка следваща крачка усещаше, че някой я гледа. „Дали намерих самодиви?“. Между дърветата се отразиха няколко двойки червени очи, които се приближаваха към момичето. Тя потрепери и отстъпи назад, около нея имаше само високи дървета и червени очи. Не издаваха никакъв шум, само се приближаваха с тромави стъпки. Едното вече седеше на няколко крачки от нея и успя да го освети с фенера – видя мора, с разложена плът. Панира се, започна да отстъпва назад, а краката й трепереха усещаше ледения мъртвешки дъх на съществото. Сети се да бръкне в торбата и да извади талисманите. Протегна ги напред с думите:

• Мри! Не можеш да ми направиш нищо!

 Това не беше съвсем вярно, защото неживият човек замахна с ръка и удари нейната като двата талисмана се изтъркаляха някъде по склона. Смени стратегията:

• Помощ! – извика с пълно гърло като събра смелост да изрита мората.

 Тръгна назад, където не се виждаха червени очи. Къде беше светлината на параклиса? Първия път, когато я гонеха успя да го види още от селото. Сега никъде не се виждаше. Прецени, че трябва да тръгне надолу, все ще стигне до някое село или път, пък е и по-бързо. Спусна се по трънливия склон, обирайки след себе си всички храсти и мятайки се с всички сили. Спъна се в нещо, като се изтърколи и се спря с гърба си забит в разклонено дърво. Виждаше червените очи на морите как я застигат, движеха се по-умело от нея. Намери сили да се изправи, но късно. Една мъртвешка жилава ръка я сграбчи за крака. Прегърна дървото и опита да се набере, но съществото я повлече. Заби пръсти в рохката земя и със злоба зарита с другия крак. В тъмнината напипа нещо като дебел клон, но имаше косми, по-скоро крак на животно. Повдигна нагоре глава и видя силуета на голям благороден елен. Той също я гледаше. Повдигна крака си и пристъпи напред като тропна с копита. Мората пусна крака на Гергана и отстъпи назад. Момичето се завъртя за да вижда какво става. Между червените очи светнаха едни наситено жълти и покрай тях останалите започнаха да гаснат, даже не се чуваше борба. Момичето лежеше в краката на благородния елен и гледаше как силуетът на мъж и жена се приближават към нея. „При всички положения ме спасиха“ – помисли си.

• Човек -  изрече студения мъжки глас. – Прокълнат при това.
• Има талисман – отвърна му женския.
• Аз съм от Родопския параклис – заяви с треперещ глас.

 Последва мълчание, след това мъжкия глас рече:

• Ела.

 Еленът я остави да се изправи и после тръгна след нея. Гергана можеше да види само очертанията на широкия гръб на мъжа и бялата рокля на жената. Те повървяха малко нагоре, след което самодивата се отдели.

• Отивам да довърша обхода – сподели тя и изчезна.

 С подкосени крака момичето следваше непознатия мъж. Изпитваше такава уплаха, че не можеше да каже и дума. Водачът й също не беше от приказливите, стъпваше напред с умерена крачка. Не след дълго зърна пламъка на параклиса и след стотина метра стояха пред малката постройка. Мъжът спря без да се обръща. Успя да види, че беше облечен в народна носия с бяла риза със завити ръкави и без никакви обувки. Като пристъпи напред видя и красивото му мъжко лице с широки скули и правилни черти. Почувства се задушена и замаяна от излъчването му, изглеждаше толкова силен и влиятелен, че всеки би се разтопил само от наситените му жълти очи. Визия подобаваща на цар. Вратите на гаража на къщата бяха отворени и там все още се мяркаше Симеон с челник на главата. Тя засили крачка и отиде при него.

• Симеоне! – викна отдалеч.

 Симеон вдигна глава от капака на самурайката и като я видя разрошена и раздърпана каза троснато:  

• Какво правиш навънка?!
• Излязох да се поразходя и морите ме спипаха. Той ме преведе – обясни Гери и посочи към горския цар, който все още стоеше до параклиса и гледаше към къщата.
• Прибирай се вътре! – Симеон изглеждаше втрещен, все едно забрави за белята.
• Симеоне, какво ста…..
• Прибирай се, веднага! – кресна, като със светкавична скорост бръкна под шкафа за инструменти и извади дълъг меч.
• Симеоне! – викна отново, но мъжът вече летеше към спасителят й.

 Мусаил забеляза, че не е добре дошъл, но не направи нищо, а просто изчака да се приближи.

• Симеон, какво се случва? – попита като избегна първия замах.
• Аз ли да ти кажа какво се случва?! Къде беше три години, бе, боклук?! – Симеон буквално крещеше като търсеше сърцето на Мусаил.
• Наказаха ме, тук съм от ден-два – обясни студено и безизразно.
• А! И сега реши още да свалиш летвата и да налиташ и на по-млади!
• Ученичката ви е прокълната, морите щяха да я разкъсат. Преведох я обратно.

 Симеон налиташе с острия боен меч на горският цар, който ловко избягваше ударите. В същото време Гергана изтърча в къщата като от вратата кресна:

• Симеон се бие с някакъв мъж от гората!

 Останалите членове подскочиха и загледаха въпросително. Дремещата Доротея също чу и машинално скочи от дивана като излетя през вратата. Боян озадачен започна да се оглежда.

• Мама къде отиде? – запита с жален глас.
• Сега ще дойде мама, ти стой тук – каза Верка като го погали и се обърна към Гери. – Не му давай да излиза.

 Вероника и баба Анка също излязоха. Дора грабна късия меч от раницата си и се затича навън. В такива моменти действаше като войник, без да задава въпроси. Изхвърча през портата и завари Симеон и Мусаил между къщата и параклиса. На горският цар му писна от набезите на войника, затова извади лявата си сабя и с едно движение успя да блокира яростния удар, с още едно да му вземе меча и да го хвърли на безопасно разстояние.

• Наистина не ми е до игрички – каза без капка емоция. – Искам обяснение.

 Симеон отстъпки назад и по погледа личеше, че няма намерение да му обяснява.

• Мусаил! – викна Дора с изваден меч.
• Доротея! – произнесе горският цар спокойно.
• Отивай си! – тя звучеше уверена в думите си.

 В това време вътре Гергана трепереше от емоции, а Боян не спираше да задава въпроси.

• Мама нали ще се върне? Къде отиде?
• Спокойно Бо, ще дойде след малко, ние с теб трябва да седим тук.
• Не искам да седя тук! – тръшна се и след секунда добави жално. -  Како Гери, пишка ми се, къде е гърнето?

 Гергана отиде до банята без да се усети, че момчето може да се измъкне. Така и стана, в момента, който Боян видя гърба на момичето се затича към входната врата. Излезе навън и подмина Верка и баба Анка, които също бяха изненадани от появата на Мусаил.

• Бояне, чакай – Вероника тръгна след него.
• Мамо,  мамо, защо така избяга? – викаше Боян на портата, привличайки вниманието на всички.

 Горският цар премести поглед от момчето към майка му.

• Мамо?!
• Отивай си Мусаиле!? – викна Доротея и се завтече към сина си като го гушна и прибра в къщата.

 Симеон вече беше на крака и хвърли последен поглед на Мусаил с думите:

• Не трябваше да идваш.
• Симеон, какво е това дете? – гласът му звучеше все така студен.
• Няма значение – Симеон изтича в къщата, където имаше бариера и Мусаил не можеше да го последва.

 Гергана се присъедини към Вероника и бабата като стана свидетел на това как Дора прибира сина си, а Симеон крачи зад тях.

• Кой е този мъж – попита тихо взирайки се в силуета му.
• Бащата на Боян – заяви Вероника.

Вече и със Фейсбук страница
https://www.facebook.com/RhodopianChapel/