РОДЪТ (Кратка хроника на един тракийски род) -  част трета

***

Синът на Христо, Костадин, е бил около 22 годишен момък по време на преселването. В родното Ипчелий бил сгоден за красива девойка – черноока гъркиня, но тя починала преди войната. Тъгувал младият Костадин за милата си годеница, за погиналите майка и братя и в нощите цигулката му плачела над заспалото село Узун Хасан. Ето една от плачещите песни на Костадин:

Си залюбих едно моме

от маленко до големо

Дойде време да го вземам-

падна моме, се разболе.

Аз отидох да го видам-

лоша болест наросила

бело лице потемнело,

църни очи затворени.

Аз си дойдох да го видам,

да го видам, да го питам

какво иска да му нося

белким моме да оздравя.

То ми иска да му нося

желта дюла цариградска,

желта дюла цариградска,

бело грозде посред зима...

Така припяваше пред своите внуци синът на Костадин – пак Христо, преди смъртта си през 1946 година. Така запомни и записа тази песен в родовата хроника поетът Жеко Христов, правнук на тъжния цигулар.

Често плачела нощем цигулката на Костадин, но светът наоколо не го е еня за твоя плач и коренът ти ще изсъхне, ако само със сълзи го поливаш.

Запретнали се баща и син – къща струпали, ниви накупили от изселващи се след Санстефанския мир узунхасански турци; пари, добитък и имущество били докарали още от Ипчелий с големи трудности по пътищата на войната. Побили корен в село Узун Хасан. Оженил се Костадин през 1878 година за Тонка от тукашния личен род Ходжовите. Дядо Христо скоро поел в ръце мил внук, на него кръстен – Христо. И сякаш успокоен, че няма да изсъхнат коренът и семето му, през следващата 1879 г. дядо Христо, все още млад, около петдесетте, но изнурен от грижите за оцеляването на рода, се преселва за последно при милите си покойници, в отвъдното.

В труд за новия дом и имот минавали дните на Костадин. Ниви орял и сеел, деца създавал.

През 1885 г. се заговорило за някакви комитети из Румелията, чули се имената на поборници, знайни още от преди Освобождението от турско. Двете сестри – Източна Румелия и Княжество България – искали заедно, в едно да живеят.

След жътвата Костадин и негови другари от Узун Хасан се запилели към Заарата и се върнали чак по гроздобер. Станало било Съединението на Румелия с Княжеството. Разбрало се в село, че Костадин и другарите му участвали в чета, готова за бойни действия при преврата. Слава богу, без кръв минало.

Подир туй, както се знае, завидял сръбският крал Милан на новото голямо Княжество България. Костадин бил взет във войската. По-първо бил на границата с Турция, а после участвувал в невероятния, вихрен марш към Сливница. Чак до Пирот и Ниш стигнала храбрата, млада българска армия и Костадин с нея. Свършила победно Сръбско-българската война, но тежко ранен в гърдите се върнал Костадин в село. Важното е, че останал жив. Укрепнал лека-полека под своя си покрив, всред своите хора. Под тоя покрив с годините челядта ставала все по-многобройна. За 12 години седем деца родили Тонка и Костадин - пет сина и две щерки – след първородния Христо дошли Димитър, Георги, Иван, Михал, Карамфила и Динка. Види се съдбата ги карала да бързат – през 1890 година, едва 35 годишен, умира Костадин.

Не повторила венчило Тонка, а сама с крехката, но скъпа за майката помощ от най-големия син Христо (едва на 12 години), уловила стопанството в ръцете си. А и Христо се метнал на дядо си – същият грижлив стопанин бил, та скоро в къщата се почувствала мъжката ръка.

***

Преминавали годините – кога бавно, кога бързо. Като глава на семейство, най-голям мъж в него, Христо не ходил войник – бил освободен от наборна служба. През 1900 година се оженил за Груда от близкото село Опан. През 1902 год. им се ражда син Костадин, кръстен на рано починалия дядо Костадин.

През 1903 г. още от пролетта майка Тонка забелязва една промяна у големия си син, главата на семейството. Уж е същият Христо, за земята и добитъка се грижи, но вижда се - и друг кахър лежи на сърцето му. Често наобикалят в двора им негови другари, все нещо шушукат, все някакви планове кроят. Хеле кога зачести да идва у тях Боньо Тюфекчията от село Странско, Тонка усети голяма тревога. Млад е Боньо, няма и 18 години, но пушките и пищовите, дето майстори и поправя, карат коскоджамити мъже да го търсят и за равен да го имат. Пусти Бонюв занаят, от баща му останал, ще запали дома ù. И един ден Тонка не се стърпя:

- Ристе, сине, не сме веке в турско. Що са ти пушки и пищови. Немой да ма плашиш, сине! Гледай си, синко, нивите – я какво хубаво зърно наливат, гледай воловете и кравите – я какви са бели като гълъби. Защо са ти, сине, пушки и пищови – студено желязо е то, къща не храни, а огън в къщата вкарва – ласкаво го гали по ръката тя и чака милата му усмивка да разсее майчини страхове.

Но Христо я поглежда сериозен и с тих глас ù отвръща:

- Ех, мале. Ти знаеш къде ходи тетьо в 1885 година. Не заряза ли той тогава ниви и волове, когато трябваше за майка България? Пак таквоз време е дошло, мале. Долу, в Одринско, нещо се мъти и ний не можем да стоим отстрани и да чакаме със скръстени ръце. Нали сме оттам дошли, мале, не помниш ли тетьо колко песни за тамошното ни изпя? Що искаш, мамо, тук да стоя ли? В 85-та ти спря ли баща ми? Не ме спирай сега мене!

       - Мил си ми, сине. Да пази господ да не се случи нещо лошо с тебе - как ще те, майка, прежаля.

       - Такова време е - мило и драго да се дава. И потърпи, майчице, нищо лошо няма да ми се случи.

Избърса с края на шамията две насълзени очи Тонка, погледна с любов и тревога милия син и повече дума не отвори. Знае тя - каже ли нещо Христо, назад не повръща. Боже, божке, запази ми го, мили господьо!

През август 1903 година Христо с неколцина свои другари участвува в Преображенското въстание в Одринския край. Що сълзи проля младата невеста Груда, притиснала до гърди малкия Костадин.

- Немой, булка, да плачеш! Господ ще го запази, ще го дочакаме с тебе вкъщи – даваше кураж на нея и на себе си Тонка.

И дочакаха – върна се Христо почернял, уморен, изпосталял, но жив и здрав. Не дойде свободата в Одринско, остана мъката в душата на Христо. Ала животът иска своето - тук трябва да го редим по-добре, щом там не успяхме.

През 1904 година на Христо и Груда се ражда дъщеря. Кръщават я на баба ù Тонка. Един по един се задомяват и братята на Христо – Димитър, Георги и Иван. Изкарват казарма и сега всички живеят в построената от стария дядо Христаки къща. Под ръководството на Христо семейството разширява имота си. Селският им двор вече е 10 декара, орните им ниви към 100 декара. Умело ръководи стопанството Христо и в село Тракия (от юли 1906г. така е преименувано с. Узун Хасан) започват да гледат на младия мъж като на опитен и мъдър стопанин, па макар и да не е изпълнил още 30 години. Започват да го наричат както са наричали с уважение и дядо му – Христаки. Оттам родът придобива името Христакиеви. Когато ти кажат, че някой е като Христакиевите, то значи, че и нивите му са подредени, и добитъкът е охранен, и къщата му е спретната, и в сговор се живее там.

Замислил Христаки на всеки от братята отделна къща да се направи, по-широко да стане на многолюдното семейство. Дворът голям – на 5 и повече дворове може да се раздели. И няма да е раздяла това – нали един до друг остават дворовете, като пилци, събрани около квачка ще бъдат около стария Христакиев дом.

Отделил първо Георги, че най-нетърпелива била неговата булка, та Христо се страхувал да не всее тя крамоли в тясното пространство на старата им къща. С Димитър и Димитровица най-много си допадали. Кротка и ласкава към всички и най-вече към децата била Димитровица. Такива били Иван и невястата му Рада, една дълбоко религиозна жена, родом от село Пъстрен. Отделили се братята в отделни къщи, но комшулуците били с широки вратички, та лесно се минавало от единия в другия двор. А нивите все още заедно обработвали и братски деляли реколтата. Така било чак до 1919 г. когато след поземлената реформа на Стамболийски всеки от братята самостоятелно поел своя дял от общия имот.

При Христаки останали майка му Тонка, сестрите Карамфила и Динка и най-малкият брат Михал.