От няколко дена валеше.
Ситно, студено.
Навън беше прогизнало.
Изгубих представа за времето, пък и не ме интересуваше. Бях потънал в работата си и почти не излизах навън.
Идвах тук, когато трябваше да решавам нещо трудно, което искаше да съм сам и нищо да не ме отвлича. Мястото беше забутано дълбоко в планината, до реката. Използваше се само през лятото. Есен и зиме, май че идвах само аз. Дивотата ме омагьосваше. Тук за дни свършвах работа, която там, в големия град, отвличаше месеци. Тоя ти се обади, оня дойде, там ме извикат, еди къде си трябва да присъствам и времето изчезва.
Компенсирам го с нощите.
Но друго е много по-важно. Бях открил, че когато застана сам с проблема за решаване и се гледаме, очи в очи, работех по друг начин. Започвахме двубой!
Двамата!
Един срещу друг.
Без съдия, без зрители.
Това, което правех, трябваше на мен да ми хареса. Трябваше да ме завладее. Отрязвах всякаква възможност за оправдание. Тук нищо не ми пречеше. Ако можех - правех, ако не можех - просто се ...