Р о ж д е н  д е н

   Събудих се. Не, не! Още не ми се ставаше и затова продължих да се излежавам, ей така,  със затворени очи. Навън беше тихо. Чуваше се единствено глъчката на вечно гладните врабчета. Ще трябва да затворя прозорците, та в апартамента да остане поне малко от нощния хлад – днес също щеше да бъде горещо.

   Може би неволно съм се размърдала, защото в този момент усетих връхлитането на нечии устни върху бузата си.

   - Честит рожден ден! Желая ти много здраве, щастие и ... пак целувки.

   Да, наистина. Днес имам рожден ден. Мъжът ми продължаваше да ме гали и нашепва нежни пожелания. Днес през целия ден, той ще върши цялата (почти) домакинска работа - пазаруване, миене на чинии, готвене, а за вечеря ще изпече пържоли - за по-официално (или по-лесно?). Колко е хубаво на рождения ти ден - всички те глезят, подаряват ти по нещо, не ти се карат за дългите телефонни разговори, а ти само си мързелуваш (и набираш сили, та на другия ден да изчистиш както трябва след мъжката помощ!).

   А, телефонът. Сигурно е майка ми - тя винаги първа ми честити.

   - Ало? - чувам обаче непознат женски глас от другия край на линията и след моят отговор - Обаждаме се от поликлиниката. От днес вие пренасяте. Трябва веднага да дойдете при нас за документите си и да постъпите в болница. Аз ще им се обадя и ще ги предупредя. - и ми затвори телефона.

   Прималя ми. Ха така! Хубаво започва на рождения ми ден. Защо са се разбързали толкова много! Преносвам само с един ден и заради това - хайде веднага на система! На последната консултация уж всичко беше наред! Да не би да са ме лъгали! Наистина, в третия месец изкарах слаб грип. Тогава всички казваха, че е много опасно за плода. Обхвана ме страх.

   Изкъпах се набързо. Мъжът ми вече беше приготвил чантата с нещата ми. Обадих се на майка ми и й предадох разговора. Както всички и тя беше в очакване на събитието. Опита се да ме успокои, но гласът  й беше започнал да трепери.

   Минахме през поликлиниката, взехме талона ми и от там хайде към болницата. В приемната вече ме чакаха. Дадоха ми болнични дрехи и ми разрешиха лично да предам на близките ми моите. Излязох. Във фоайето вече чакаха и родителите ми. Прегърнаха ме. Всички бяхме притеснени, като че не отивах да раждам, а не знам си къде!  Мъжът ми и баща ми се отдръпнаха настрана, смутени, напрегнати. Майка ми вече ме държеше в прегръдките си. Не можа да се сдържи и няколко сълзи се затъркаляха по бузите й. Аз също не можах да се сдържа и се разплаках.

   Настаниха ме в една стая с още три родилки. Малко след това дойде лекуващата лекарка, доктор Конева. Беше жена на средна възраст с хипнотизиращо студени  очи. Прегледа ме и взе да чете картона.

   - Не се притеснявай, моето момиче! Няма нищо страшно. Сега ще полежиш малко тук, при нас, под наблюдение. Днес е петък, вече е късно и нищо няма да правим. В понеделник сутрин ще те видим на видеозон. Онези от поликлиниката малко са се престарали, но все пак, тук си на по-сигурно.

   Вече се бях запознала с другите жени. И понеже нямаше какво друго да правим, започнахме с това коя от къде е, колко деца има, какво сме работили ние, съпрузите ни. Та цял ден! И събота пак същото. Само от време на време се дотътряхме до столовата. Там храната, разбира се,  не беше много като за родилки, както на количество, така и на качество. Но добре, че всяка беше успяла да внесе нещо от вкъщи.

   И така - говорехме си, смеехме се, а на мен мисълта ми беше съвсем другаде. Някакво женско чувство ми подсказваше, че нещо не е наред. Непрекъснато бях в очакване да усетя дали бебето ще мръдне, да видя някоя петичка или лакътче да надига изпънатата до пръсване кожа на корема ми. Като се появеше, потупвах го лекичко и с нежност гледах, как то се прибира.

   Понеделникът дойде. След визитацията лекуващата ме заведе на видеозон. Погледа, погледа в монитора, изхъмка няколко пъти. После излезе и се върна с още една лекарка. Гледаха в монитора и тихо коментираха нещо. Явно, нещо не беше наред! Успях само да чуя "Също като онзи случай, нали?". Щях да припадна! Какво не беше наред? Защо за бога не ми кажат?

   - Да сте боледувала от нещо през бременността? - чух като в сън.

   - Да, - отговорих - Грип, в третия месец.

   - Мило момиче - вече в асансьора ми каза лекуващата - приготви се за най-лошото. Поплачи си хубаво, за да ти мине. Твоето бебе не е здраво. Коремчето му е много издуто. По-голямо е от главичката. Плюс това, в него има и някакви възли. Може би червата са се овързали.

   Повече нищо не чувах. Всичко беше като в сън. Нищо не виждах. Вървях, вървях сякаш по напълно пуст, изпълнен с мъгла безкраен коридор. Влязох в стаята. Легнах си в леглото. И се разревах. Колко дълго съм плакала, не зная.

   Вечерта вдигнах много висока температура. Потях се обилно. Дори два пъти си преоблякох нощниците, но веднага всичко беше отново мокро. Сякаш някой заливаше мен и леглото ми с кофи вода. Към два часа вече не издържах и някак си се довлякох до стаята на дежурния лекар.  А той пък като ми се развика, че го търся точно по това време. Даде ми там някакви хапчета. На връщане пък едвам успях да измоля от санитарката някакво парче плат, за да си бърша потта - всичко мое вече съхнеше на прозореца.

   На сутринта дойде баща ми. Той е гинеколог, вече пенсионер. Като му разказах всичко, той веднага се разсмя. " Това никога не може да се види на видеозон!" - каза той през смях и продължи - "Такива големи кореми имат само некадърни лекарки"!  А аз чувствах, че иска да ме успокои. Хвана ме страх и за него. Та той беше вече доста възрастен!

   Почти нищо не мога да си спомня от следващите дни. До мен почти непрекъснато беше леля Миче, майка на моя приятелка, която работеше в същата болница. Тя се грижеше за всичко. Уверяваше ме, че това са чисти глупости. В нейната кариера до сега, никога не била виждала подобно нещо и затова въобще да не им вярвам.

   В четвъртък на свиждане дойде и бабата на съпруга ми. Издебна ме и пусна едно яйце в деколтето на нощницата ми. То се изтъркули по корема и падна на земята. Това било за лесно раждане. А аз плачех. Плачех някъде, там , някъде дълбоко в себе си! Не исках и тя да разбере за проблема.   

   Сърцето ми се късаше, когато сутрин на визитация влезеше лекуващата. Прескачаше ме с поглед и започваше да се шегува с другите родилки - рита ли плодът, виждат ли издатини по коремите си. А мен не! Все едно ме нямаше! Не бях в същата стая! Не съществувах! Съседките ми по легло също започнаха да се отдръпват, да ме отбягват. Дори вече почти не разговаряха с мен.

   А то, горкичкото мъниче, си стоеше на тихо и топло. Сякаш не щеше да се покаже на белия свят. Като че и то си знаеше диагнозата и искаше да поживее колкото се може по-дълго!

   Дойде петък и докторката ми предписа ново лекарство за предизвикване на разкритие, но си тръгнала по-рано и забравила да каже на санитарите да ми го дадат!

   След няколко дни, баща ми пак успя да се вмъкне. Прегледа ме и той установи, че вече имам разкритие. Отиде при докторката и след като разговаря с нея, успя да я накара да ми обърне внимание. След като най-накрая и тя ме прегледа, веднага ме свали в предродилното и ме предаде на дежурния екип. В картона ми било написано "Да се пазят родовите пътища!".

   Сложиха ме на система. Мина час, мина втори. Болките не идваха. Спукаха мехура и водите изтекоха. Чух една от санитарките да казва, че вече били тъмно зелени. На монитора до мен виждах, как пулсът на плода ту се ускорява, ту се забавя - знак , че то започва да се задушава. Сложиха ми спекуум и чух да казват, че бебето има буен перчем. След това лекарите се отдалечиха малко и започнаха да спорят нещо. По - късно научих, че заради лекарското предписание, решили да го вадят на парчета, за да спасят мен. Тогава леля Миче не издържала и ги заплашила, че ще ги даде на съд, ако не направят всичко възможно да спасят и плода. Хирурзите излязоха свестни хора. Послушаха я.

   Сложиха ми упойка. Досетих се, че ще правят секцио. Заспах.

   Срязали ме само за минута. И се появило ТО! Живичко! Целичко! Здравичко! Изплакало веднага. После лекарите се смяли, че се било изпишкало върху диагнозата на лекуващата доктор Конева.

    Отварях очи. Бавно. Всичко наоколо ми се виждаше мътно, размазано. Опитвах се  да се гледам. Колкото можех да разпозная, беше непознато място! Къде ли се намирам? Всичко около мен беше в бяло - стени, таван. Тогава съзнанието бавно, много бавно започна да възстановява картината от последните няколко часа. Ясно! Аз съм в реанимацията? И веднага изтръпнах! Обхвана ме неописуем ужас! Какво е станало? Какво стана с бебето? Къде е? Защо няма никой при мен? Никой!!! Къде са другите? Къде???

     За щастие, ужасът ми продължи много кратко. Вратата тихо се отвори и там се появиха съпругът ми с бебенце в ръце и леля Миче. И двамата се смееха се през сълзи! Щастието, изписано по лицата им се предаде и на мен. Не можех да спра сълзите си. Доближиха се до леглото и той ми показа бебето. Момиченце. И наистина с косица. А като го погалиш по бузката, си извиваше главичката, сякаш вече търсеше да суче. Щастието ми беше неописуемо!   

   След като те си отидаха, погледнах през прозореца. Вече повече от месец времето беше ужасно горещо, без едничка капчица дъжд. Сега навън се вихреше буря, сякаш целият свят, цялата природа, е била съпричасна и сега се разтоварваше, заедно с мен!   

   Днес беше моят втори рожден ден!