РОСЕНОВА ПОЛЯНА

— Върви, като си решила! — махна с ръка примирено мъжът и́.    —        С кого мислиш ... сама ли ще идеш?

   — Не, как сама! — възмути се Райна. — Трябва да си намеря побратим или посестрима.

   Нищо не каза Павли, само повдигна учудено вежди.

   — Моля те, како Пено, не ми отказвай! Стани ми посестрима и ела с мен довечера.

   — Сами жени в гората?!...

   —  Да можех ... брат ти Мануш да извикам, за побратим ... ама ще ни види някой, ще тръгнат приказки!

   Изгледа я Пена, премига, премига, пък я прегърна и взе да я гали по главата и целува по челото.

   — Ще дойда, Райно! Ще дойда! Оттук насетне съм ти посестрима. До гроб ще ти бъда вярна. Огън в къщата ми да не гори, комин да не пуши, агне да не блее, кон да не цвили, да не чувам, да не виждам, ръцете и краката да ми изсъхнат, чумата да ме тръшне, ако те предам!

   И тихо додаде, като на себе си:

   — Ще мълча, каквото и да видя!

   — Благодаря ти, како Пено ... сестро! — блеснаха очите на Райна и се наведе да и́ целуне ръка.

   — Ще идем на Самодивското кладенче. Там има поляни с росен  —  бързо занарежда Пена. — Аз ще изпека погачата, от тебе другото.

   Сложиха в кошниците бъклица с вино, печено пиле, погача, нова кърпа и чорапи — дар за самодивите — задянаха по една цедилка с одеяла и платнища, наговориха се едно-друго и по залез слънце поеха към Балкана.

   На три пъти Райна се отби от пътечката, да налее вода в зелената гледжосана стомна — от три чисти извора. Повече не продумаха. Догоре все мълчаха. Само птичките и щурците пееха и свиреха, но на мълчаната вода тези мелодии се нравят. Човек не трябва да говори. Човекът трябва да мисли. Тази нощ Господ ще прибере душите на мъртвите, дето ги е пуснал на Първи Велики четвъртък, а ще изпрати русалки и русалии да оплодят нивите, да изцерят болните, да помогнат на бездетките... От Спасовден до Петдесетница ще се трудят, ще обикалят невидими живия свят. После, от Свети Дух, през цялата Русалска неделя ще празнуват с хората, ще се радват на песните и хората им, на трапезите им ... докато Господ пак си ги вземе. Ще остави на Белия свят бистрите води, топлите лъчи на слънцето, плодовете на нивите и овошките, песните, целувките... Хубаво нещо е животът, мисли си Райна, най-голямата хубавина! Само дето рожба си няма. Но ще даде Бог! Как до сега не се сети да иде на росен?! Думаха и́ жените: ”Иди и ще хванеш! Стига да вярваш. Без вяра не става.” Трябвало и побратим, ако не е роднина. И посестрима може, но тежка клетва трябва да изрече!

    Спря се Пена, посочи с пръст към дерето, към Самодивското кладенче, но и́ махна с ръка и нагазиха през ливадата. И други бяха дошли, но насядали тук-там сред тревите, под надвесените клони на букачките и габрите, почти не се виждаха. Хареса Пена една полянка, посочи на Райна стръковете росен: дълги повече от лакет, източени, нежни, на върха с алени цветчета като пеперудки. Постла Райна бяла кърпа до стръковете, сложи стомната с мълчана вода, опъна бяло ленено платнище, приготви си и шарено одеяло за завивка. Закачи на клоните пешкира и чорапите, на земята върху червен месал — погача, глинена паница с печено пиле, бъклица с червено вино. Прегърнаха се посестримите. Една дълга бяла риза с червени и сини шевици завърза Пена за бодливия глог, под разперените букови вейки, ей така — и от нея дар — и потъна в храстите, да будува до втори петли.

   Топла лятна нощ прегърна Балкана, наметна го със звездния си покров и му запя тиха приспивна песен. Ама в такава нощ как се заспива?! Тревите чакат някой да ги нагази, птиците – да чуят кавала на невидим свирач, листата на трепетликата – да подухне вятърът Полибник —  да зашумят радостно и да възвестят, че е време за магии! Време за любов! Месечината — извила снага — провира се между клоните, наднича любопитно, усмихва се, шушука си нещо със звездите ... заговорничат.

   Нейде около полунощ, унесена от аромата на тревите, звуците на природата, небесния простор, Райна се сепна ... досети се, че е време. Застана на колене, допълзя, стисна с две ръце стомната и зашепна:

   — Детенце ще си родя. Под сърце ще го нося, на ръце ще го люлея, песни ще му пея... Елате —  Водице, Дух Божий! Вие сте Животът. Влезте ми в утробата жадна! Майчица да ви бъда, рожба да ми станете...

   Притъмня! Вятърът Полибник ли довя облак, та затули луна и звезди?! Не е облак! Друга сянка над нея се надвеси. Пусна стомната, сви се на платнището...

   Ангелски крила я подеха, нежно я обгърнаха. Като че ли на Мануш ръцете... Капки роса по устните и́ се стекоха, тих ветрец ризата и́ съблече, разроши косите. Листенца от росен я покриха цялата. Усети ги по врата, по гърдите ... навсякъде. Като че ли на Мануш устните... Стомната ли се разля ... и защо е така топла водата?! Облива я, тече и не спира, като река я повлича, във въртоп я завърта, свят и́ се завива, без въздух остава...  Уж по вълните се носи, а отвътре я изпълва. Гора и звезди ли са над нея или венец от ароматни билки?! През него се провря водата ... пръснаха се цветята, затрупаха я...  Заспа уморена, щастлива!

   — Ставай, Райно! — дочу в просъница. — Втори петли пропяха!

   Какви петли в гората, мисли си Райна и едвам проговаря:

   — Още малко, сестрице ... още малко и ставам!

   — Няма време, скоро ще съмне. Ставай, измий се и да бягаме!

   Шеметно и́ е, ала става... Сети се, че нощес стомната се разля! Поглежда към кърпата – обсипана с листенца от росен ... стомната права ... и пълна! Отпива жадно, измива лицето, гърдите ... изправя се, облива се цялата ... облича си ризата.

   — Търкалях се по поляната ... върху росена.

   — Знам, сестро, знам — шепти Пена и нагъва платнището.

   Замятат цедилките и забързано тръгват надолу. Скоро ще съмне, не трябва слънцето да ги вижда! Разрежда се тъмнината ... побягват! Тича Райна надолу ... не тича, а лети! Пърхат в нея с крила пеперуди и я носят над гори и ливади! Не е изгряло още слънцето, а лъчите му вече отвътре я стоплят.

   Нов ден ли се заражда ... или нов живот?!