Светлините на града приглушено гаснеха. Следващият ден беше работен и много от хората вече бяха приключили своето ежедневие и уморено се отпускаха в леглата си.

Въпреки, че беше доста късно вечерта, в апартамента на Росица още никой не си беше легнал.

- Хайде да си лягаш! Утре не мога да те събудя за училище! – каза Росица на дъщеря си, която все още разглеждаше някакви списания в стаята си. - Пак няма да искаш да станеш!

- Още малко,  мамо! - отговори Габи. - Ще стана. Искам тук да прегледам нещо.

   Росица се поколеба, но реши да остави още малко детето. Наистина с това училище, то нямаше време да се занимава с много странични работи. Поне беше добро. Не й се противопоставяше и я слушаше много.

    Детето бе вече в трети клас.  За Росица, Габи бе като другарче. И в самотните си дни те излизаха заедно. Ходеха на различни места, но най-много обичаха да се разхождат. Изобщо, майка и дъщеря бяха като приятелки.

- Хайде, какво се мотаете, бе! Габи, защо още не си си легнала? Докога ще се разправям с вас, бе? – каза ядосано Детелин, който влезе в стаята.

   Мъж на средна възраст, с установена работа и самочувствие, той бе свикнал да не му противоречат и, също както в службата си, и у дома срещаше подчинение. Останалите в стаята го погледнаха и всяка от двете си помисли - колко би било различно, ако той не се държеше така. Но нищо не казаха. Просто решиха, че ще е безсмислено да коментират каквото и да е и се застягаха да си лягат.

     Росица чакаше с нетърпение къщата да утихне, за да може да остане сама с мислите си. От няколко месеца с нея се бе случило нещо, което преобърна съзнанието й. Тя бе срещнала един човек, почти на нейните години, който толкова приличаше на нея като характер и излъчване, че тя просто не можеше да повярва. Усети го още от първия миг, когато си проговориха. И всеки път, когато го видеше, това се затвърждаваше. Сякаш бяха разделени от нещо в миналото и сега по странно стечение на обстоятелствата, този човек се появяваше отново в живота й.

   Откакто видя Митко, Роси като че ли придоби ново желание за живот. Започна да става по-суетна, да се заглежда в огледалото и да се пита дали все още е красива, както преди време, когато привличаше мъжките погледи. До преди да го срещне, много неща за нея бяха изгубили смисъл. Просто се движеше като по инерция, като безмоторен самолет. Беше престанала да се интересува от това дали изглежда добре, какво да си купи и още куп други неща, които жени на нейната възраст си позволяваха. Всичко отиваше само за Габи. Тя да бъде добре. Да е нахранена, облечена. Да е добре подготвена за училище. Росица помагаше много на Габи. И бе уверена, че това ще има полза. На нея самата на времето никой не й бе помагал. Тя сама се бе блъскала с какво ли не. И бе успяла да получи добро образование. Всичко бе постигнала с много, много труд и учене. Поне имаше спокойна работа, в която я уважаваха и държаха на нейното мнение. Но тя се чувстваше сама, независимо, че имаше приятели. Росица нямаше време за нищо покрай семейството си. И й оставаха само мислите нощно време. През това време тя си даваше сметка какво всъщност представлява. И че се е разминала с това, което е искала за себе си. Детелин уж бе човекът до нея, но тя отдавна го беше отхвърлила от съзнанието си. Той й бе станал толкова далечен, сякаш бяха две отделни планети във вселената, отдалечени на светлинни години една от друга. Чувстваше се добре, когато той не бе до нея, вместо да й бъде опора. Тя беше опора на самата себе си и на детето. Сама не разбра кога стана всичко това. А бе станало толкова отдавна. Може би от самото начало тя се бе заблуждавала за чувствата си към този мъж. И след това, това негово грубо отношение. И тогава тя го игнорира във всяко отношение. Не го допускаше до себе си, а и той усещаше това и не полагаше особено старание да се сближават. На нея й беше все едно дали той й изневерява. Дори и да го видеше, нямаше да реагира особено. Изобщо нещата бяха на някаква мъртва точка в техните отношения.

    И тогава се появи Митко. Тя не беше го търсила. Просто се случи изведнъж. Срещнаха се случайно, когато тя си плащаше мобилния телефон и се интересуваше от новите марки GSM-и. Той бе застанал до витрината и й разказа за модела, който бе изложен там, и какъвто той притежаваше. На нея й трябваше точно такъв телефон и беше много благодарна на младия мъж за любезността. Но нещата не свършиха дотам и за двамата. Започнаха макар и рядко да се виждат. Като тия срещи накрая станаха все по-чести и все по-желани, макар и за по едно кафе.

- Хайде, Габи, направи ли си чантата за утре? – попита Росица момичето.

-Да, мамо. Лягам си. - отговори Габи и загаси лампата.

     Жената отиде в кухнята и включи телевизора. Имаше някакво криминале и тя остави програмата да тече. Трябваше да оправи всичко от вечерята, което значеше, че трябваше да измие куп чинии и прибори. Никой вкъщи не й помагаше. Справяше се сама, дори и да имаше много други странични задължения.

    Оправи набързо и седна на стола. Не й се гледаше телевизия и взе една книга. Не искаше да влиза в другата стая, където беше Детелин. Той държеше всичко да му е спокойно преди сън. Никой да не му говори и да не го смущава. Спеше сам. А и Росица никога не нарушаваше това негово искане и не изпитваше нужда да го прави. Това бе неговата стая.

    Жената остана дълго в кухнята и мислите й препускаха. Днес пак се бе видяла с онзи човек. Тя дълго си спомняше разговора им след срещата и сега наново думите му звучаха в съзнанието й. Той беше дошъл в близкото кафене по работа и бяха пили по една топла напитка. Гледаше я с черните си очи, от които тя не смееше да свали поглед. А те говореха толкова хубави неща. Точно тези черни очи. Също като на баща й, който бе починал преди години.

   Митко работеше в една фирма като икономист. Взимаше доста  прилична заплата и си позволяваше различи неща. Излизаше често с разни жени, но все не можеше да намери тази, която да бъде истинската, единствената. И я търсеше, може би вече от около две години. Беше решил сериозно, че трябва да има човек до себе си. И един ден видя Росица. Тя беше със светла коса и бяло лице. Имаше големи сини очи и още нещо, което го привлече. Не знаеше какво, но всеки път когато я видеше, усещаше вълната, която се разливаше в него при срещата им. Просто не можеше да си обясни. Знаеше всичко за нея, но все пак тя страшно го привличаше и всеки път това ставаше все по-силно и по-силно.

   Жената се сепна. В банята някой изпусна нещо. Сигурно Детелин се миеше. След малко мъжът се появи на вратата.

- Докога ще седиш тук? Отивай да си лягаш! С тия лампи пак ще платим голяма сметка за ток! - се сопна Детелин и отиде в другата стая.

„Добре де! Няма да платиш толкова с една лампа!” - помисли си жената. Но мисълта за Митко не я оставяше. Толкова бе хубаво с него, когато се виждаха, и бе винаги внимателен. Изслушваше я и я гледаше особено. Твърде особено. И тя знаеше, защо е така. Тя също го гледаше по този начин. Днес, когато той й стисна ръката, тя цялата потрепери, сякаш ток мина по тялото й, и й се искаше да бъде с него. Но тя знаеше, че не трябва. Не биваше да прави това, просто не трябваше да го позволи. Поне за момента. А знаеше, че той го иска и то много.

    Росица поседя така още малко в стаята и отиде да си легне, защото трябваше да става на следващия ден рано.

   На другия ден се случиха най-различни неща в службата й. Просто я затрупаха с много задачи, които тя трябваше да решава. И затова остана дълго след нормалното работно време. Прибра се много изморена. Направо нямаше сили дори да говори. Габи вече си беше легнала, а мъжът й гледаше телевизия. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня. „Кой ли беше” - помисли си тя.

- Здрасти! Как си? – обади се топъл мъжки глас. - Не ме  ли позна? Аз съм, Митко.

Росица изтръпна. Звънеше й вкъщи. И в същото време я заля топла вълна. Тя притисна телефона до ухото си и слушаше човека, който бе влязъл в сърцето й. Не говориха много, но този разговор бе достатъчен да съживи жената и цялата умора, натрупана през деня да изчезне за миг. Последното, което чу бе, че той искаше на другия ден да се видят. Тя се чудеше как да отклони срещата, но толкова много искаше отново да зърне този човек, че накрая се съгласи.

След като затвори, дълго седя и мисли какво се случва с нея. Вече изпитваше някаква непреодолима необходимост да чува и вижда този мъж, а това вече не беше добре. Но Росица усещаше, че не може да върне нещата назад, и че става все по-сложно.

Жената си легна и отново остана с мислите си за преживяното.

     На другия ден двамата се видяха в центъра на града. Митко й бе донесъл една роза, която тя прие с притеснение, защото не бе свикнала да получава неща от други мъже освен от собствения, който го правеше забележително рядко. Пиха по една кола и си приказваха до забрава. Тя през цялото време го гледаше и сякаш не беше на земята. Сякаш говореше със самата себе си. Всичко, което той й казваше, го мислеше и тя, и може би и Митко така го чувстваше, защото просто не преставаше да й говори. Той й държеше ръката и я стискаше все по-силно и по-силно, като че ли искаше да се слее с малката длан. Станаха и тръгнаха из улиците. И двамата вървяха сякаш в една обща мъгла и нищо друго не виждаха и не чуваха. Светът беше техен и на никой друг. Виждаха само себе си. Митко искаше да изпрати Росица, но тя не му позволи, като му каза, че не трябва. Тогава мъжът се обърна към нея и я привлече към себе си. Тя се разтрепери. Направо имаше чувството, че ще припадне. Толкова силно я привличаше тоя човек. Той докосна устните й с ръка и после нежно впи своите в нейните. И тогава времето спря. Нищо друго нямаше смисъл, освен това, че са заедно, и че са едно цяло, което искаше да остане такова завинаги. Беше толкова хубаво, сякаш измислено, но някакъв глас прекъсна мига на неземно щастие.

        -Роси, какво правиш тук с този мъж? Къде е Детелин?

Това бе жената на брата на Детелин. Доста по-голяма от нея, тя си мислеше, че всичко й е позволено. Действаше съпруга си Жоро по най-невероятен начин и той й се подчиняваше безпрекословно. Все едно бе някаква марионетка, която да изпълнява желания от всякакъв род. 

    Росица се вцепени. „Край! Ужас! Знаех си, че не трябва да се виждам с този човек!” – си мислеше ужасената млада жена. В главата й нахлу кръв и тя се почувства ужасно. Това го бе очаквала и винаги се случваше на такива като нея, а не на кучките, които се сваляха с всеки мъж. „Заслужи си го!” – не преставаха мислите в обърканата й глава. Беше се случило нещо много неприятно за нея. Тя се откъсна от прегръдките на любимия човек и побягна като ранена сърна. Митко хукна след нея, като й повтаряше, че това е глупаво и че тя е голяма жена и може да поема отговорностите в живота си и трябва да защитава любовта си. Тогава той отново я придърпа и й каза, че е готов на всичко за нея, стига тя да го иска. Росица се обърна и го погледна. 

- Има ли смисъл? И как си представяш всичко? – питаше уплашено тя.

-Ела при мен. Ще бъдем заедно. Аз ще ви издържам с Габи. Апартаментът ми е голям и всичко ще ви бъде под ръка.

   Младата жена го гледаше и не вярваше на това, което чува. Не знаеше какво да продума. И не можеше да каже нито да, нито не. Едновременно го искаше, но в същото време знаеше, че ще има големи неприятности с Детелин. Отвърна с половин уста, че засега не може да му отговори. Откъсна се от Митко и забърза към спирката на трамвая за вкъщи.

    Вечерта дълго не можа да заспи. Днешната случка дълбаеше съзнанието й като свредел. Всичките тези емоции я бяха разтърсили из основи и тя не знаеше какво да прави. От една страна се чувстваше ужасно виновна спрямо семейството си. Това беше някаква глупост, която си позволи. А дали наистина беше така, се питаше тя. Дали трябваше да се чувства виновна? Може би само спрямо това малко добро същество вкъщи, което я чакаше и знаеше, че е всичко за нея. От друга страна просто това, което днес се случи, трябваше да стане някога, беше неизбежно. И може би това беше моментът. Моментът, когато тя искаше да бъде по-различна отпреди, да бъде обичана, да значи нещо за някого. А не някаква домашна прислужница, с която да се разминават, все едно е някаква вещ. Дали трябваше да воюва за щастието си и любовта си към един човек и да позволи да й се случат хиляди различни и хубави неща. Или да продължи своето сиво еднообразно съществувание, лишено от чувства и любов? В името на какво? На едно тъпо спокойствие и безразличие, сливащо дните в едно цяло. Лишени от смисъл, лишени от топлина, от разбиране. А имало ли ги е някога? Запита се отново тя?

    Върна се в спомените. И видя едно момиче, нежно и усмихнато, застанало да чака на една спирка човекът, който си мислеше, че ще я направи щастлива. Но и тогава нещо вътре в нея й говореше, че това не е той. Беше различен от нея. Твърде земен, твърде меркантилен..  В главата му вечно бяха някакви сделки. Как да умножи парите си, какво да  направи, за да спечели повече. Само пари му се въртяха в съзнанието. И най-много я дразнеше това, че обичаше да я показва на различни хора, като някакъв военен трофей. Сякаш тя не бе човек, изпълнен с чувства, а нещо придобито с печалба. Това я озадачаваше страшно. И не случайно дълго се колеба дали да приеме предложението му за брак. Отне й почти половин година да вземе решение. И може би нямаше да го вземе, ако времето не я притискаше и всички не чакаха тя да каже - да. Ако сега трябваше да избира, може би никога нямаше да се съгласи на този избор и просто щеше да остане сама. Ако... Толкова съдби би променило това ако. Но всеки решава сам за себе си и никой не трябва да му е виновен.

  Младата жена реши, че сега не може да вземе нужното решение. Беше твърде трудно за нея, даже болезнено трудно. Прецени, че това ще го направи някой друг ден, когато може да разсъждава по-трезво, не под влияние на емоциите, породени от днешната случка. Но трябваше да реши. Просто беше неотложно. Сърцето й го подсказваше. То вече принадлежеше на друг и то безусловно.

   Сутринта се събуди с натежала глава от нощното безсъние. Трябваше да буди детето и да приготвя закуската. След като изпрати Габи на училище, тя усети, че и Детелин също излиза навън. Не си казаха и дума. Не се и погледнаха.

Тя се стегна набързо и тръгна за работа. Усети вибрирането на телефона си. Подсъзнателно знаеше кой я търси.

-Здрасти. Как си? Добре ли си? – попита плътният мъжки глас на Митко. - Искам да те видя. Ще те чакам след работа пред пицарията на Витошка и Патриарха.

Тя цялата трепереше с телефона в ръка и не знаеше какво да каже. Просто от гърлото й не можеше да излезе и звук. Само слушаше и от очите й започнаха да падат сълзи. Сякаш някой я беше хипнотизирал.

- Чуваш ли ме? Какво става? Защо не говориш, Роси!

- Тук съм... - едва промълви тя. - Просто не знам дали трябва да се виждаме.

Сърцето й се свиваше. Имаше чувството, че се разкъсва на всички посоки. Беше ужасно. Искаше да го види. Копнееше да бъде с него, но не можеше да го изрече. Устните й бяха пресъхнали и едвам произнасяха думите.

- Искам да те видя! Трябва! Чуваш ли! – говореше Митко.

 - Ще ти се обадя... - едва промълви тя.

- Ще ми се обадиш? Кога? Кажи! Знам, че мислиш разни неща. Ще те чакам. Да знаеш.

   Тя затвори безмълвна телефона и продължи до работата. Целият й ден мина като насън. Не знаеше какво й говорят. Не знаеше какво прави. Просто всичко вършеше машинално. Накрая тоя странен ден завърши и тя отново легна със своите мисли.

Не се видя с Митко, който отчаяно звъня цяла вечер. Просто нямаше сили. Не беше взела нужното решение. Не знаеше какво да му каже.

Следващият ден мина по сходен начин. Колегите й забелязаха промяната в нея, но чакаха тя сама да каже какво става. Но тя мълчеше. Борбата в съзнанието й продължаваше. "Дали да го направи? Дали да последва сърцето си, или да се отдаде отново на течението и да изгуби най-хубавото нещо, което й се бе случвало от много време насам".

    Прибра се вкъщи, а в кухнята се бе разположил Детелин. Той беше мрачен и веднага заяви, че трябва да яде и защо се била мотала досега. Тя го погледна невиждащо и седна на стола.

- Какво си се разположила? Хайде давай да ям! Като сготвиш, тогава се занимавай с глупости! - извика й Детелин. Погледна я злобно и отиде в другата стая да се излежава.

Тя набързо приготви някаква вечеря и извика останалите. Мъжът й замляска и като се наяде се оригна. После стана от масата, поглади шкембето си и излезе.

Жената изпита непреодолимо желание да не го вижда. Направо й се догади.

"Какво правя с тоя човек?" - помисли си Росица. "Защо трябва да бъда с него? Какво ми носи?"

 Тези въпроси се впиха като отрова в съзнанието й и я зачовъркаха. Наистина отговорът бе еднозначен. Просто трябваше още тази вечер да реши и да даде отговор, както на себе си, така и на Митко.

     След като взе решението, че трябва да започне нов живот и да сложи край на тази безкрайна агония от безразличие, Росица се почувства много по-спокойна. Въпреки всичко пред нея стоеше въпросът кога да каже всичко на Детелин. Но нещата си дойдоха от само себе си.

    Един ден се прибираше вкъщи и отдалече видя една двойка мъж и жена, които се държаха за ръце и се целуваха. Тя се вгледа и разпозна своя мъж. Осъзна, че ако остане още малко така, двамата ще я видят и тогава ще стане още по-неприятно. Затова младата жена леко се прикри и после влезе в магазина. Ето значи каква била причината за това отношение от страна на Детелин.  Сърцето й само бе усетило всичко твърде отдавна, но просто си мислеше, че ще може да го преодолее. Цялата тази студенина, лъхаща от този човек, цялото това безразличие.  Тя не искаше да обвинява никого. Нямаше нужда от излишни обяснения. Просто нещата явно сами отдавна се бяха разпаднали.

     Прибра се вкъщи. Мъжът й отново я посрещна сърдит, като единственото, което го интересуваше, бе да се наяде и да се прибере в стаята си.

    И тогава звънна телефонът. Беше Митко. И тя му каза. Каза му това, което той отдавна искаше да чуе.

  Видя се с него. И просто не можеше да се откъсне. Разбра, че вече не трябва да се връща в стария си дом. Там не я чакаха. Чакаше я едно друго сърце, на друго място. И това сърце беше готово да раздава много обич и топлина. Чакаше я един поглед, който беше готов на всичко за нея. Беше готов да приюти дъщеря й и да я отгледа като собствена.

   Чакаше я този, когото бе търсила цял живот.