Роза
- Какво е мъката? – попита тя без да го погледне. Очите й още се любуваха на красивата червена роза, която едва се беше разлистила.
- Мъката е роза. – отговори той.
- Но тя е красива...
- Да. И мъката има своята красота.
Тя милваше цветето с необикновена нежност. Пръстите й обхождаха дръжката към мекия цвят и се връщаха надолу сякаш свиреха на непознат инструмент... Един бодил закачи показалеца й. Изби капка кръв. Тя го погледна с черните си очи и каза тихо:
- Аз обичам тази мъка. Какво става, когато се влюбиш в нея?
- Избива кръв. – отвърна той като погледна пръста й.
- Но аз не усещам болка.
- Сега не, но утре няма да можеш да докоснеш нищо с пръста си.
- Защо?
- Защото мъката се осъзнава с времето.
- Мъката е роза. – отговори той.
- Но тя е красива...
- Да. И мъката има своята красота.
Тя милваше цветето с необикновена нежност. Пръстите й обхождаха дръжката към мекия цвят и се връщаха надолу сякаш свиреха на непознат инструмент... Един бодил закачи показалеца й. Изби капка кръв. Тя го погледна с черните си очи и каза тихо:
- Аз обичам тази мъка. Какво става, когато се влюбиш в нея?
- Избива кръв. – отвърна той като погледна пръста й.
- Но аз не усещам болка.
- Сега не, но утре няма да можеш да докоснеш нищо с пръста си.
- Защо?
- Защото мъката се осъзнава с времето.
© Кери Исова All rights reserved.
