Трябваше да върви. Просто да продължава да върви. Не можеше да спре. Спреше ли - това означаваше сигурна смърт. Трябваше да се махне оттук. Колкото се може по-бързо и на всяка цена. Но тялото му трудно го слушаше. Умората натежаваше. А имаше още толкова много път. Времето се разваляше. Слънчевите лъчи много трудно разкъсваха плътната оловна облачна мантия и наоколо бе притъмняло. Всичко като че ли бе замряло - единственият звук бе шумоленето на острия, хладен вятър. И звукът от стъпките му. Краката му затъваха до глезените в студ, а снегът продължаваше да вали. Противен мръсносив сняг. Колко време му оставаше?! Колко време, дори и да се измъкнеше, щеше да му даде този сняг?! Какъв смисъл имаше да бърза и да се мъчи?! Едва ли инстинктът за самосъхранение вече имаше някакво значение… Но не! Винаги имаше смисъл! Винаги имаше надежда! Щеше да успее! Трябваше да продължава. Само още малко и щеше да се махне оттук. Ще намери по-добро място. Може би все още има такива места. Където не вали мр ...