Трябваше да върви. Просто да продължава да върви. Не можеше да спре. Спреше ли - това означаваше сигурна смърт. Трябваше да се махне оттук. Колкото се може по-бързо и на всяка цена. Но тялото му трудно го слушаше. Умората натежаваше. А имаше още толкова много път. Времето се разваляше. Слънчевите лъчи много трудно разкъсваха плътната оловна облачна мантия и наоколо бе притъмняло. Всичко като че ли бе замряло - единственият звук бе шумоленето на острия, хладен вятър. И звукът от стъпките му. Краката му затъваха до глезените в студ, а снегът продължаваше да вали. Противен мръсносив сняг. Колко време му оставаше?! Колко време, дори и да се измъкнеше, щеше да му даде този сняг?! Какъв смисъл имаше да бърза и да се мъчи?! Едва ли инстинктът за самосъхранение вече имаше някакво значение… Но не! Винаги имаше смисъл! Винаги имаше надежда! Щеше да успее! Трябваше да продължава. Само още малко и щеше да се махне оттук. Ще намери по-добро място. Може би все още има такива места. Където не вали мръсносив, а обикновен, бял, пухкав сняг, където слънцето все още грее ярко и пръска топлина, където въздухът е чист и свеж и е изпълнен с птичи гласове, където можеш да живееш спокойно и да береш цветя, където няма смърт… Може би имаше и други хора. Той беше сигурен, че ще ги намери. Може би бяха много и при тях всичко беше наред. Може би дори и не бяха разбрали какво се бе случило. Може би… Имаше ли наистина такива хора?! И въобще имаше ли хора?! Какво беше това, което се изтръгваше от гърлото му - умора, болка или безмълвен плач?! Искаше да спре. Трябваше да си почине. Но не можеше. Почивката значеше смърт. Всяка една снежинка носеше смърт. Всеки един атом наоколо беше смърт… И той вървеше. Продължаваше да върви напред, към бъдещето и към надеждата. Защото нямаше нищо друго. Нищо друго не му бе останало освен нея. Но тази надежда му бе много. Не я искаше цялата и не можеше да я притежава - тя го задушаваше. Трябваше да намери някого, с когото да я сподели. Търсеше помощ… Но наоколо бе мрачно. От намръщеното небе продължаваше да се сипе мръсен сняг и да покрива всичко наоколо. А може би така е по-добре, помисли си той. Може би направихме всичко толкова грозно, може би самият аз съм толкова грозен, че дори и слънцето отвръща лице… Или може би то не иска да гледа края?! Той разтръска глава. Махна с длан снежинките, полепнали по миглите му. Какъв край?! Нали всеки край е едно ново начало! И може би още по-хубаво начало. Нямаше място за отчаяние! Дъхът му излизаше под формата на пара, която веднага биваше размивана и отнасяна нанякъде от вятъра. А монотонният звук от крачките му се сливаше с шума на вятъра и се губеше в него. Както погледът му се губеше в сивия хоризонт, премрежен от малки, танцуващи късчета студ. Беше близо. Усещаше го с цялото си същество. Беше съвсем близо и скоро щеше да се спаси. Там щеше да е прекрасно. Толкова пъти си бе мечтал за това… Само още малко да издържи. Само още съвсем мъничко… И тогава… той я видя. Всъщност - бяха много. Като че ли цялата радиоактивна равнина пред него бе пълна с тях. Цветя! Толкова много цветя! Толкова много красива смърт! Трябваше да бяга. Трябваше да се махне оттук, да поеме по друг път и да се спасява. Те щяха да го убият… Но не можеше да помръдне от мястото си. Гледаше нея. Тя първа привлече вниманието му и се открояваше сред останалите - розата. Една кървавочервена роза, стояща самотна сред стотици други разноцветни цветя. А снегът продължаваше да вали и бавно да ги затрупва. Те носеха смърт и в същото време умираха. И никой и нищо вече не можеше да ги спаси. А тя щеше да умре с тях. Той бавно се приближи. Това беше лудост! Остана няколко секунди, загледан в нея, след което падна на колене и я докосна. Взе я в ръцете си. Обви пръсти около крехкото и стъбълце и още по-крехката и, полуразцъфнала чашка. Не искаше да повярва, че тя е способна да го убие. Не можеше да повярва, че тя беше смъртта. Беше толкова красива. Нежна и беззащитна. И умираше. Беше замръзнала. Малки искри проблясваха по заскрежените и листенца. Но той не можеше да я остави да умре! Тя не биваше да умира! Защото беше всичко! "Махайте се! Оставете ни на мира!", изкрещя той на падащите снежинки. Или може би си го помисли?! После погледна отново розата. Тя искреше пред него, дори и под мръсния сняг, като малко пламъче. Като огънче, запалено от някоя малка кибритопродавачка... Никой друг освен него не можеше да и помогне. Той я приласка в скута си, обгърна я с длани и започна да я топли с дъха си. А останалите цветя като че ли му зашепнаха нещо приглушено изпод снега. "Спаси нея, а после ще продължиш и ще се спасиш и ти!"

"Винаги има надежда и винаги има ново начало!"

"Ще успееш да намериш по-хубаво място, с красиви цветове, които не убиват!"

"Ще успееш да намериш и други хора!"

"Ще успееш!"

"Ще…

Copyright AdrianBantchev 1999-2010