Розовата пъпка протегна тънкото си стъбълце и се разкърши. Обвита с малки зелени листенца тя се чувстваше щастлива, като в пелени. Смучеше лакомо сокове от почвата под себе си и наедряваше. Един ден, когато усети, че обвивката вече й е тясна, тя лекичко се напъна и…разцъфна. Почувства свежия полъх на въздуха и приятна топлинка.
- Какво е това? – попита тя стоящият до нея бор, като погледна към небето.
- Слънцето – важно каза борът.
- А…ти…кой си? Продължи да пита розата, като не спираше да разлиства розовите си венчелистчета. Лицето й излъчваше розовата красота на младостта. Приятното й ухание се разнесе наоколо.
- Аз съм пазителят на градината – все така важно отговори борът.
Розата се огледа наоколо. Видя и други цветя, но те й изглеждаха слаби, дребни и някак незначителни. Нито едно не беше по-красиво от нея. Това я накара да примижи от удоволствие и да изпусне още повече от парфюма си.
- Аз пък съм най-красивото цвете! – рече, усмихвайки се самодоволно, розата. Аз съм…царицата на ц ...