Розовата пъпка протегна тънкото си стъбълце и се разкърши. Обвита с малки зелени листенца тя се чувстваше  щастлива, като в пелени. Смучеше лакомо сокове от почвата под себе си и  наедряваше. Един ден, когато усети, че обвивката вече й е тясна, тя лекичко се напъна и…разцъфна. Почувства свежия полъх на въздуха  и приятна топлинка.

        -  Какво е това? – попита тя стоящият до нея бор, като погледна към небето.

        - Слънцето – важно каза борът.

        - А…ти…кой си? Продължи да пита розата, като не спираше  да разлиства розовите си венчелистчета. Лицето й излъчваше розовата красота на младостта. Приятното й ухание се разнесе наоколо.

        - Аз съм пазителят на градината – все така важно отговори борът.

Розата се огледа наоколо. Видя и други цветя, но те й изглеждаха слаби, дребни и някак незначителни. Нито едно не беше по-красиво от нея. Това я накара да примижи от удоволствие  и да изпусне още повече  от парфюма си.

        - Аз пък съм най-красивото цвете! – рече, усмихвайки се самодоволно, розата. Аз съм…царицата на цветята!

        - Може би – отвърна борът. През дългия си живот той бе виждал много като нея и не беше особено впечатлен, но реши да не й противоречи.

Вечерта слънцето се скри зад хоризонта. Настъпи мрак. Розата притихна в недоумение:

        - Какво става? – питаше учудено тя и се стараеше да държи очите си  широко  отворени.. Стана й студено. – Нима винаги ще е така?

        - Не се тревожи. Утре сутринта слънцето пак ще изгрее – успокои я борът.

Постепенно розата свикна с редуването на светлината  и тъмнината. Тя растеше, разцъфтяваше все повече и повече и ставаше все по-красива.  А уханието й се разнасяше все по-силно и по-надалеко. Сутрин слънцето докосваше брилянтните сърчица на капките роса по листенцата й, които искряха във всичките цветове на дъгата. Над нея извиваше гласа си най-сладкопойният славей. През деня розовото й венче примамваше най-красивите пеперуди. Уникалният й аромат подлудяваше и най-мързеливите пчелички. В корените й живееше най-неуморното щурче….

        - А-а-аххх, колко е хубав животът!  - така омаяна, често казваше тя.

Един ден слънцето се беше скрило зад големи, тъмно морави облаци  и не се показа. Розата потръпна от хлад.  Скоро чу непознато трополене по листата на съседните цветя. Ето, че и по нейното лице и листа заудряха студени  водни капки.

        - Сега пък какво става? – обезпокоена питаше тя .

        - Това е дъждът. Не се безпокой, ще премине – мъдро каза борът.

        - Оох, но той ме удря и ме боли!

        - Нищо, така трябва, това е добро!

Розата притихна  и помръкна. Сълзите й се смесиха с капките на дъжда. Когато той престана, тя не беше вече предишната наперена и радостна роза. Нещо безвъзвратно се беше променило.

Дните минаваха. Розата започна все по-бавно и по-трудно да смуче соковете от почвата. Денем топлината на слънцето й идваше в повече. Листенцата й прегаряха и тя се задъхваше. Даже й се струваше, че вече не е така свежа и розова, а някак пораздърпана и поизбеляла.

Една сутрин задуха силен вятър.

        - Помощ, помощ! – викаше тя към бора. Той навеждаше клоните си и се стараеше, доколкото можеше, да я предпази.

        - Ах, ох, - изпищя тя, когато най-външния лист се откъсна от лицето й и затанцува с вятъра. – Какво ще стане с мене? – уплашено мислеше тя. Когато вятърът отиде, незнайно къде, тя зададе същия  въпрос и на бора.

        - Ами…започна той предпазливо,… ще прецъфтиш, листата ти ще окапят, стеблото ти ще изсъхне…само корените ти – ще останат живи и здрави. Те ще преспят през така наречената зима и на следващата пролет от тях ще израсте ново стебло, също като твоето и пак ще разцъфти…и то ще прецъфти… и така нататък. Такава е цикличната същност на твоя живот… - говореше мъдро борът.

Не е така обаче с хората „ тъй като е определено на човеците веднъж да умрат…“ (Eвр. 9:27). Но когато нашето тяло  „заспи“ в пръстта, нашата душа „ще се събуди“ за вечен живот. Защото , чрез Христос Бог ни дава бъдеще и надежда. Затова Исус казва: “ Който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее“ (Йоан 11:25).

07. 2001 г.