Розово настояще
1 min reading
Вървя си по улицата... Банално.
Сръбнал съм си малко... Банално.
Всичко си е същото... Отново банално.
Очаквам нещо да се случи... Още по-банално.
Земята се отваря и ме поглъща. Хъм!
Е, случва се и това. Обикновено след няколко стограмки се приближавам по-често към нея, долу.
Но сега... дяволска работа. Земята се движи нанякъде и е пълна с хора. Ама не че се върти около слънцето и че населението й е човешко.
Бутат се разни в мен. Сумтят. Ругаят. Миришат на пот, на застояло, на шест и половина след края на работния ден, на нещо си и малко след края на живота.
Ясно е, че съм умрял и ме карат към преизподнята. Е, пак стана банално. Смърт и скука, скука и смърт. И изведнъж насреща ми нещо розово. Хили ми се... Лицето на Венци Облака. Сега разбирам откъде идва изразът - "розово бъдеще". Съзирам го в очите му.
- Братол - казва той, - да пием по едно.
Не чака да му отговоря. Изплъзваме се от тъпканицата на следващата спирка и купуваме една бутилка гроздова от магазията на Сашо. Знаем, че земята пак ще ни погълне в крайна сметка. Няма къде да избягаме. Спокойни сме и не бързаме за никъде. Отваряме пиячката на пейката в градинката и пием. Банално...
Банално, но сгрява душата и в нея се разлива едно такова приятно усещане... Едно такова... Банално розово настояще!
Сръбнал съм си малко... Банално.
Всичко си е същото... Отново банално.
Очаквам нещо да се случи... Още по-банално.
Земята се отваря и ме поглъща. Хъм!
Е, случва се и това. Обикновено след няколко стограмки се приближавам по-често към нея, долу.
Но сега... дяволска работа. Земята се движи нанякъде и е пълна с хора. Ама не че се върти около слънцето и че населението й е човешко.
Бутат се разни в мен. Сумтят. Ругаят. Миришат на пот, на застояло, на шест и половина след края на работния ден, на нещо си и малко след края на живота.
Ясно е, че съм умрял и ме карат към преизподнята. Е, пак стана банално. Смърт и скука, скука и смърт. И изведнъж насреща ми нещо розово. Хили ми се... Лицето на Венци Облака. Сега разбирам откъде идва изразът - "розово бъдеще". Съзирам го в очите му.
- Братол - казва той, - да пием по едно.
Не чака да му отговоря. Изплъзваме се от тъпканицата на следващата спирка и купуваме една бутилка гроздова от магазията на Сашо. Знаем, че земята пак ще ни погълне в крайна сметка. Няма къде да избягаме. Спокойни сме и не бързаме за никъде. Отваряме пиячката на пейката в градинката и пием. Банално...
Банално, но сгрява душата и в нея се разлива едно такова приятно усещане... Едно такова... Банално розово настояще!
© Станислав Пенев All rights reserved.
