Пълната луна закачливо се усмихна в прозореца ми. Помахах ù с ръка да не ме безпокои, но този мой жест остана напразен. Надничаше и ме гъделичкаше, подканяйки ме да стана.

Морето не се чуваше. Заспало ли беше, или просто уморено, така и не можах да разбера от леглото ми. Махнах отново към луната да не ме безпокои, но усилията ми пак останаха напразни.

Изнизах се от завивката и излязох. Луната усмихната мина пред мен, позлатявайки крачките ми и се устреми към морето. Засмях се щастливо. Отдавна таях в сърцето си желанието да се гмурна нощем в морето - без да го виждам, само да го чувствам.

Оставих халата да се плъзне по гърба ми и да се свлече в краката - не ме интересуваше повече, без него се чувствах очарователно.

Луната погали раменете ми и се спря на гърдите. Те се изправиха да приемат ласката. Морето лениво лизна пръстите на краката ми и нежно ме придърпа.

Не настояваше, само обещаваше. Не бързах. Оставих го да ме обсебва - късче по късче. Да ме докосва, да ме лизва, да ме прегръща. Морските ласки бяха топли и отпускащи. Опознаваше всяка частица от тялото ми и я обсебваше - нежно и властно!

Плъзгаше се покрай мен, поемаше ме и ме разтваряше в себе си. Бях само това,  което бе над водата. То оставаше все по малко. Усещането за преливане ме омайваше и разгръщаше знанието.

Русалката в мен се отцепваше, зашеметявайки ме в своята същност. Тялото ми се изплъзна, не искайки да знае за изминалия ден. Единствено главата ми остана над морето в своята реалност. До там! Сложи граница и остави другите да се веселят.

Беше страж - строг и верен.

Ала в един миг цялото ми тяло изгуби предишната си реалност. Гмурнах се в прегръдките на морето - всеотдайно и страстно. Не мислех! Не съществуваха граници на чувствата. 

Бях това море! Бях всичко в него - мидата със заспалата перла, кораловия риф, ятото хвърчащи риби, шегуващи се с вятъра. Бях част от тази хармония!

За миг - вечност!

Излетях към повърхността, понесена от прилива. Бях една вълничка, скочила на пясъка. До мен ритмично дишаше Земята. Погледна ме сънливо, усмихна се разбиращо и ме закрепи на плещите си.

Русалката въздъхна съжалително, но мигът бе свършил. Сетивата заеха местата си, утешавайки ме за следващия път. Знанието се вписа в душата.

Луната се бе скрила зад облак за глътка почивка.

Русалката ме погали и се скри някъде в кътчето на съществото ми.

Леглото ми въздъхна и смирено прие тялото ми.

Сън ли бе?! Не чувах морето! Гмурнах се в съня!