С аромат на лавандула
- Почакай! – затичах се след нея.
Тя ми отвърна с тънка нотка на сарказъм :
- Не излизам с непознати.
Тази жена… Побъркваше ме. А беше толкова красива... Дългият червен шал се стелеше нежно върху меката и като коприна коса.
Замълчах. Вървяхме през тихото поле, огрявани от последните слънчеви лъчи…
- Променила си се…
Тя не каза нищо, но извади цигара.
- Искаш ли?
- Отказах ги.
- Виж ти…
Приближих се леко до нея. Усещах приятния аромат на лавандула, но от него въздухът не ставаше по-лек като преди…
- Трябва да вървя. – загърна се с шала, сякаш за да се предпази от студа в сърцето си и стана.
- Може ли да те изпратя?
Тя не отговори, но все пак ми позволи да го направя.
Исках да и разкажа за нелепия начин, по който ме уволниха от работата. Както и за боя, който изядох заради старите подвизи със съседката. Може би дори и за новата картина, която нарисувах. Но единственото, което споделих с нея, беше тишината.
Когато стигнахме до хижата, не издържах и я хванах за ръката. Тези нежни длани...
- Съжалявам за всичко…
Тя ме погледна. Очите и за първи път тази вечер пробляснаха…
В този момент вратата се отвори от някакъв мъж.
- Хайде, скъпа. Да знаеш откога те чакам…
© Есенен блян All rights reserved.
