Събиране на семейството Част 1. Изненада в новия дом

Младата лекарка Елена, доведена майка на петгодишния Мирослав е купила с помощта на роднини в чужбина дом. Но се оказва, че тя споделя собствеността на къщата с друг мъж. На който, по странно стечение на обстоятелствата, детето е пълно копие. И това променя животите на всички тях завинаги.

„Мамо, мамичко, здравей, обичам те!“ – викаше петгодишният Мирослав с кестенява коса и орехови очи, докато тичаше с разтворени обятия към майка си.

Тя, двадесет и пет годишната Елена, току-що беше влязла в двора. Имаше къса черна коса с бяла панделка, кафяви очи, черен блейзър върху бяла тениска с надпис на кирилица и стилизирана лястовица с розови и оранжеви крила. Беше с бежов панталон и обувки на токчета. Елена се беше върнала със синия си велосипед, паркиран до верандата, и носеше бежова чантичка.

В ръцете си държеше аквариум със златна рибка Златинка, която трябваше да заведе на ветеринар. (Всъщност, освен Златинка, тя имаше и куче Шаро, коза Белка, котка Мурко и костенурка Калинка).

Собственичката бързо сложи аквариума на градинската маса, клекна, протегна ръце и се усмихна, за да прегърне сина си. Но той се спъна в корен на дърво, падна в калната локва, появила се от проливните дъждове, и заплака от болка.

„— Мирославе, сине, какво те боли?!“ – Жената стана, бързо отиде при сина си и го вдигна на ръце. Прегърна го през главата и го хвана под мишниците, защото черната му тениска с Мечо Пух, шортите с рисунка на селски пейзаж и сините маратонки със Спайдърмен бяха цели в кал.

Тя го вдигна и двамата влязоха в къщата, където ги посрещна обезпокоената съседка Стояна – бездетна домакиня, която безуспешно се опитваше да се излекува от здравословен проблем, правещ невъзможно да забременее.

Стояна се грижеше за Мирослав, когато майка му и нейна приятелка работеха в градската университетска болница „Св. Георги“. В началото Елена не ѝ имаше доверие, страхувайки се, че бездетната съседка може да отвлече сина ѝ. Страховете ѝ обаче се разсеяха, след като приятелка-психиатър оцени Стояна като психически устойчива, а и самата тя беше предала в полицията бебе от катастрофирала кола. Елена знаеше, че това е истина, тъй като операцията на пострадалата жена беше първата, в която е участвала.

„— Какво се е случило, Елена?! Когато виждам сълзи в очите ти, подсъзнателно се чувствам така, сякаш момчето ти е паднало не на колене, а на главата. Пази Боже! Той е дете – няма момче без рани! Така расте и опознава света!“

„— Стояно, слушай ме! Аз съм лекар, а не ти! Вместо да говориш за това, за което нямаш опит, сложи кърпа на дивана, за да мога да го прегледам и да му окажа първа помощ! Донеси ми бързо от аптечката в кухнята медицински памук, спирт, кислородна вода, флавин, марля и лейкопласт! Хайде, бързо!“

Те внимателно сложиха Мирослав на дивана и го съблякоха по бельо, за да видят нараняванията. Елена си сложи медицинските ръкавици. Момчето беше наранило ръцете си, имаше открити рани на коленете и синини на гърдите. За щастие, той можеше без усилие да движи крайниците си и не чувстваше остра болка, така че разбраха, че няма счупвания.

Стояна бързо донесе принадлежностите. Те старателно измиха, дезинфекцираха и превързаха раните, а накрая сложиха крем на синините. За да се успокои Мирослав, Елена му даде пита с мед, поиграха кратка настолна игра, а след това отидоха да вземат студен душ. Елена беше внимателна да не намокри превръзките на сина си.

Тя се облече в синя хавлия, а Мирослав – в червена. Излязоха от банята, когато внезапно видяха в коридора непознат мъж с кестенява коса в края на двадесетте си години. Беше с мустаци, брада и бакенбарди. Мустаците му скоро не бяха подрязвани. Беше висок метър и деветдесет, облечен в тъмносиньо яке, светлосиня тениска, светлосиви официални панталони и бели маратонки.

Той изглеждаше замечтан и с лека усмивка, виждайки детските дрехи и играчки, разпръснати из къщата.

Гледката го върна години назад. Той беше прекарал детството си в тази къща, но само с баща си от петгодишна възраст, когато майка му избягала от дома заради постоянни конфликти. Това той никога не беше простил на баща си.

След това беше изградил кариера в чужбина и се завръщаше в родината, приел предложение да стане изпълнителен директор на компания за производство на лекарства, в чиито акции бе придобил дял. Купи къщата чрез своя адвокат, именно защото се надяваше да се върне към корените си и да излекува душевните си рани.

Когато видя малкия Мирослав в червената хавлийка, мъжът си помисли, че това е просто носталгичен спомен. Момчето беше негово пълно копие от петгодишната му възраст: същата коса, същите очи, същата усмивка и черти на лицето. Той замръзна за минута или две, не разбирайки, че в собствения му дом има непознати.

Елена го удари силно в тила и той падна на пода зашеметен. Тя сграбчи детето си за ръка, скриха се в спалнята, заключи вратата и позвъни на Стояна и полицията.

Когато мъжът се събуди, сам позвъни в полицията, че е нападнат в дома си от непозната жена, която най-вероятно се е самонастанила. Слезе във всекидневната, където го посрещна, учуден от бързината, въоръжен полицай, насочен към него.

Той помоли полицая да свали оръжието си, каза, че е недоразумение, и се опита да му обясни, че той е собственикът на дома. Обясни, че сам им е позвънил, защото е бил нападнат от непозната жена, нахлула незаконно. След това започна да описва външния ѝ вид.

Когато влезе Елена, в чиста бяла тениска и сини дънки, придружена от втори полицай, той посочи към нея и каза да я арестуват.

Елена обаче поиска полицаите да арестуват мъжа. Заяви, че докато се е къпела със сина си, той е преобърнал целия дом. Поиска да го претърсят за откраднати вещи и изрази опасенията си, че е педофил, защото е отделил много внимание на малкия Мирослав.

Той възмутен отхвърли тези обвинения и я попита какво може да направи с нейните вещи и дали роднините ѝ не страдат от психични заболявания.

Тя отговори:
„— Аз съм лекар и затова мога да разпозная страдащите от патологии. Не мога да знам точно какво иска да направи с моите вещи, но според предположенията ми, може да ги продаде в интернет.“

Мъжът крещеше, доколкото гласът му държеше:

„— Вижте ме! Вие сте влезли в моя дом и без срам ме клеветите! А сега дори ме представяте като извратено чудовище! Полицаите са свидетели – това няма да ви спаси! Не утежнявайте напразно вината си!“

Елена възкликна с не по-малка ярост:

„— Виждате ли колко надменно говори този маниак, извратеняк, крадливият педофил! Още и мен се опитва да изкара виновна – за това, че съм му попречила да посегне на детето ми и да открадне всичко от дома ни! Господин полицай, моля ви, направете нещо срещу този изрод!“

Тя скочи, за да се разправи с него, но беше спряна от единия полицай и от върналата се Стояна, която водеше за ръка малкия Мирослав. Стояна изненадано попита какво става!

„— Този крадлив педофил е влязъл в моя дом, за да открадне вещи и да се възползва от Мирослав! Затова повиках полиция!“ – каза Елена, а момчето изплашено се хвана за коляното ѝ.

„— Но, Елена, мила, аз не виждам никакви признаци на взлом, нито чанта или чувал, в които да е сложил уж откраднатите вещи! Този човек да не е твой далечен роднина, че да влиза толкова лесно в твоя дом?!“ – попита Стояна.

Мъжът отново се втренчи в момчето, което прегърна майка си.

(Мисли на мъжа): „Момчето е удивително приличащо на мен самия в тази възраст – сякаш съм се пренесъл с машина на времето! Същите очи, същото лице, същата походка и глас! Изглежда като мой роден син… което на теория е възможно, понеже в чужбина съм имал няколко извънбрачни връзки. Но преди половин час, когато тази жена ме удари по главата, дори не бях я виждал! Нито секунда, камо ли да имам връзка с нея! И все пак – детето ѝ изглежда като наше общо дете… а тя няма брачна халка и не прилича на омъжена жена. Може би обаче всичко е само игра на моето въображение, предизвикана от носталгични спомени и от стреса на ситуацията?“

За да е сигурен, той реши да попита полицаите. И го направи, макар и засрамен:

„— Господин началник, виждате ли в прегръдките на тази жена петгодишно момче със светлокестенява коса, в жълта тениска, къси шорти на каре и със сандали, което я нарича „мамо“ и се опитва да я успокои? Или ми се струва?!“

„— Човече, момчето е пред очите ти – защо питаш дали го виждаме?!“ – попита обърканият полицай. Неговият колега, Елена, Стояна и Мирослав също останаха в шок.

„— Защото мислех, че е само носталгична игра на моето въображение!“

Елена възкликна:

„— „Носталгична игра на въображението“ ли е момчето, на което искаше да посегнеш?! И какво е това „носталгия“, маниак, изрод!“

Мъжът обясни:

„— Носталгия по моето детство, прекарано в този дом! Ето защо го купих, въпреки че имаше и по-добри предложения. Синът ви прилича на мен на неговата възраст и затова, когато го видях за първи път, ми се стори, че е само част от спомените ми. Затова замръзнах на място, когато го видях да излиза от банята! Така че – това е моят дом! Аз не съм изрод или извратеняк, а вие сте се настанили незаконно!“

Стояна се намеси решително:

„— Господине, това е нейният дом! Елена, Мирослав и животните им се нанесоха тук преди няколко месеца. Нейната по-голяма сестра Десислава, бивш дизайнер в чужбина, омъжена за своя началник, промени този дом до неузнаваемост, като се погрижи за най-малките детайли, и тя също даде пари за покупката му! Аз съм съседка и домакиня, затова помагам на Елена да се грижи за детето си, когато тя е на работа. Тя има ключове от къщата и може да представи документи за собственост!“

„— Това истина ли е, госпожо?!“ – попитаха полицаите и мъжът един след друг.

И те получиха утвърдителен отговор, заедно с пълна готовност да бъдат представени нотариални документи за собственост. Всички се съгласиха спорът да се реши пред адвокат и съд.