... с думи на любов
... с думи на любов
.
Магистралата се белееше пред него, мамеща и красива като онази полушеговита илюзия за вричане, която сякаш предопредели живота му. Преследваше я вече десет години несъзнателно, без да си дава сметка какво точно прави... Последното решение, с което поиска да промени нещата, го доведе тук, на този дълъг път. Вече пет часа седеше зад волана, а можеше да пътува до плюс безкрайност. Най-сетне знаеше какво иска. Дългият път към тази илюзия беше част от дългия път към себе си...
Колко отдавна се случи тази история: полу-шега, полу-истина, а остана в съзнанието му, галеща и обичаща, стопляща: и в тъгата, и в лъжата, в най-трудните и самотни моменти на дългия гурбет, там далеч, в онази студена задморска страна…
Все още помнеше всяка нейна дума, всяко движение на устните, блясъка в очите ù и онази доброта, която тя спонтанно излъчваше. За пръв път срещаше такава жена. За пръв и последен. Само че тогава още не го знаеше. Всяка следваща беше различна, но не беше тя. И не защото бе идеална. Определено не беше. Нещо остана недовършено за него и нея, още тогава. Може би затова с годините той я идеализира, почти до съвършенство...
Днес, десет години по-късно, трябваше да се върне обратно по стъпките на своите грешки, надявайки се, че все нещо е останало и може да бъде поправено. Трябваше да види с други очи изгубеното и пропуснатото, които ден след ден крещяха в рамките на създадените от въображението му илюзии за близост, обич и щастие. Неща, които чака цял живот, без да си даде сметка как всъщност минаха и заминаха на пръсти покрай него...
Мерцедесът гонеше залязващото слънце на хоризонта. Той - своята мечта. Мечта, родена в миналото и узряла за сбъдване в настоящето.
Звуците на песента създаваха носталгичност и опияняваха въображението му. Върна се назад, назад... в малко кафене, при нейната спокойна усмивка, при палавите ù, блестящи очи, при обичащите ù устни. Ръцете ù го докосваха нежно, всяка дума възбуждаше тялото му и създаваше копнеж за близост. Всяка фибра гореше, напук на хладния и пресметлив трезв разум, който го сваляше на земята със жестокостта на реалността.
Изведнъж тя снижи глас, наведе се към него и попита със сериозен глас, невъзмутима и провокираща:
- Искаш ли, когато станем на седемдесет, да се оженим, ако все още не сме намерили половинките си?
- Какво? - усмихна се той.
- Ще се ожениш ли за мен, когато станеш на седемдесет, любов моя! - голяма усмивка разтегли устните ù, премигвайки от смаяното изражение на лицето му.
- Със сигурност бих го направил, и сега, и тогава, дарлинг - без да се замисли промълви той.
- Естествено, не искам да се натрапвам. Това е в случай, че дотогава все още не си намерил подходящата. Жената с главно „Ж”!! Ще се опитам да ти покажа какво си пропуснал в живота. Стига да не възразяваш, естествено... Ще ти подаря две години брак: една идеална и една брак-ад! - продължи със шегите си тя. - Ще вложа цялото си старание...
- Знам... - засмя се той.
Така и не разбра какво в думите ù го жегна, защо заседна дълбоко в гърлото му, а после сякаш уталожи всички страсти...
Да! В онзи момент нещо май се счупи. Магията на мига изчезна, жената вече беше съвсем обикновена и думите ù хвърчаха, нечути, безполезни без отговор.
- Остани... днес, утре, колкото искаш - шепнеше тя. - Обещавам ти, че ще бъде прекрасно...
Тогава той се усмихна горчиво:
- Не мога. Ще се привържа към теб и после много ще боли. Познавам се. Ти си чудесна. Обичам те много, но по-добре да се разделим сега... а-а-а някога... Кой знае?... Имаме тридесет години от живота си напред. Сега не мога да ти предложа нищо. Ти имаш свой живот, аз мой... Понякога трябва да се откажеш от любовта си, защото животът изисква така...
Какво се случи тогава? Как главата му въобще роди тези думи?! Не спря да си задава тези въпроси цели десет години. Дали реши, че е лекомислена? Прекалено смела? Че вече е негова? Сигурна! Завинаги! Че няма нужда да я гони, защото беше в ръцете му, беше в живота му за тридесет години напред?... Уплаши ли се?
А може би просто не беше готов за промени...
Но защо думите ù останаха в мислите му толкова време?
Рушаха секунда след секунда закостенялото ергенско его в сънищата, в безсъниците, в напрегнатия трудов ден. Най-накрая съзнанието му изплю прозрението, че това е единствената жена, която бе останала толкова дълго с него и сама по себе си беше човекът, на когото искаше и можеше да се довери: единствената, на която беше казвал някога: „Обичам те!”- и наяве, и в мислите си, и в сънищата си, хиляди пъти, до безкрай...
- „Love me...» - пееше гласът на певеца. – „Обичам те! - крещеше в мислите си той. - Чаках прекалено дълго. Вече не мога...”
Тези отдавна изречени и многократно преповтаряни мислено думи, го караха да натиска педала на газта, обсебен от желанието да види своята илюзия реална и да ù каже: Да.
Колите хвърчаха край новичкия мерцедес, напред хвърчеше и той. Представяше си я: седи срещу него и се усмихва на думите му. Пита го тихо и провлачено; „Кога минаха тридесет години от живота ни?”, а той отвръща: „Кой ще те чака толкова дълго. Дойдох сега! Дойдох за теб. Дойдох си...”
Идеята беше налудничава и абсурдна, но до такава степен обсебваща и искрена, че дори малката кутийка с пръстена, скрита в левия джоб на ризата, потропваше с ритъма на сърцето му... Или щеше да я осъществи, или да се освободи завинаги. И в двата случая трябваше да бъде доволен – искаше да продължи напред...
Никога не забрави онзи разговор... Срещна много жени в живота си. За малко да намери друга и почти да я забрави. Но онзи разговор! Той изникваше всеки път в съзнанието му и отпращаше останалите по дяволите. Топлеше го в студените и самотни нощи. Възпираше го в най-интимните моменти. Сънуваше го, тогава, когато мислеше, че е забравил завинаги.
Един ден осъзна как животът почти се е изнизал покрай него без семейство, без деца и без нея. Родителите му отдавна ги нямаше. Беше сам. Искаше я! Само нея и никоя друга!
Късно или не, той купи билет за самолет още същия ден. Виж ти късмет! Поръча си предварително автомобил „рент а кар” и пое. Всичко правеше машинално, в транс, без да мисли, воден от великия инстинкт и увереността в себе си най-накрая да промени нещата от живота. Днес пътуваше вече часове наред.
Адреса ù помнеше все още наизуст и се надяваше да не го е сменила.
Мерцедесът напусна магистралата и влезе в градския трафик. Не беше идвал тук отдавна, но чувството му за ориентация и GPS-ът бяха добри и той откри квартала. Заложи адреса в умната машинка и скоро почти достигна целта.
Колкото повече наближаваше, толкова вълнението му се усилваше. Първият път не намери отбивката и GPS-ът тревожно се разкрещя: „Пропуснахте завоя! Пропуснахте! Необходимо е да се пренастрои маршрута! Спазвайте инструкциите! При първа възможност направете обратен завой. Имате такава след 20, 15... 5 метра. Престройте автомобила в лявата лента!”
Никога вече нямаше да пропуска нейната отбивка. Зави смело. Малката стръмна уличка, осеяна с дупки, водеше към блок с кафяв ламаринен покрив. Ето го най-сетне. Номерът и входът - същите. Трябва да влезе. Да позвъни. Дали се е променила? Дали ще го познае? Ще бъде ли достатъчно смел да изрече: „Обичам те!”
Затърси сред фамилиите, изписани на звънчевата кутия и очите му застинаха върху малък некролог, залепен наблизо. От снимката го гледаше тя...
© Нели Господинова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
А може би посланието е друго...нека не се връщаме по стъпките на пропуснатите мигове... Може да намерим още болка при старата болка и разочарование... Нищо случайно не е случайно.. със сигурност е имало причина да го пропуснем покрай себе си...
-
Чудесен разказ! Намерих в него толкова много от себе си- мисли, чувства, въпроси със и без отговори, които само привидно са без... защото дълбоко в себе си, винаги може да доловим отговорите...
-
Навярно това е любовта, да направиш своя свободен избор и да имаш силата да приемеш последствията, каквито и да са те, както от него, така и от избора на човека, който обичаш!?
-
Жули, мисля че тя просто му е дала свободата да помисли дали иска да прекара живота си с нея. Не е искала да го притиска. Искала е сам да разбере, дали наистина я обича. За съжаление, точно това го е шокирало...Не е лесно да направиш своя избор.
-
Потресаващо! Поставих се за миг на нейно място, когато казва: „Ще се ожениш ли за мен, когато станеш на седемдесет, любов моя?!”. Любов ли е, това което изпитваш, за да можеш да кажеш тези думи, когато животът е пред теб?
После се опитах да се поставя на негово място. Каква е болката от това да разбереш, че правиш най-добрият избор, но си го направил прекалено късно?!
Много хубав разказ, Нели! Благодаря за размисъла, към който ме наведе! -
Дими,
Благодаря ти "професионално". Мисля че все още съм лаик, когато стававъпрос за писането на къс разказ.
Анета! Здравей!
Защо в действителността нещата са други? защо на практика нещо ни
спира?Всеки човек гледа на света и на хората около себе си от различен ъгъл. Не бихме могли да гадаем: защо? Скрупули, минал опит, страх, несигурност, недостатъчна химия...различно е...
Госпожо Лажова,
Въпросите без отговор... все някой ден разбираме : защо, ако търсим непрестанно отговора и ако доживеем... Благодаря! -
Така и не разбра какво в думите ù го жегна, защо заседна дълбоко в гърлото му, а после сякаш уталожи всички страсти...
Да! В онзи момент нещо май се счупи. Магията на мига изчезна, жената вече беше съвсем обикновена и думите ù хвърчаха, нечути, безполезни без отговор.
Един миг...
Тогава той се усмихна горчиво:
- Не мога. Ще се привържа към теб и после много ще боли. Познавам се. Ти си чудесна. Обичам те много, но по-добре да се разделим сега... а-а-а някога... Кой знае?... Имаме тридесет години от живота си напред. Сега не мога да ти предложа нищо. Ти имаш свой живот, аз мой... Понякога трябва да се откажеш от любовта си, защото животът изисква така...
Какво се случи тогава? Как главата му въобще роди тези думи?! Не спря да си задава тези въпроси цели десет години. Дали реши, че е лекомислена? Прекалено смела? Че вече е негова? Сигурна! Завинаги! Че няма нужда да я гони, защото беше в ръцете му, беше в живота му за тридесет години напред?... Уплаши ли се?
А може би просто не беше готов за промени...
Но защо думите ù останаха в мислите му толкова време?
Наистина, защо?! Ето това са необяснимите неща от живота. Химията, някой жест, който ни отказва и въпроси, въпроси...без отговор. Така е трябвало да се случи. Нели, мерси за удоволствието, което ми достави с разказа си!!! -
"Голямата трагедия не е смъртта, а това което умира в теб, докато си жив!..."
Луейн Лий
Хубаво е да си извадим поука от разказа ти, Нели.
На теория е толкова лесно, а защо на практика... все нещо ни спира
-
И сюжетът и фабулата са професионално изпипани за което ти поднасям моите адмирации.Тъжна история, но случва се и така...
-
Да героят определено е потрошен и размазан ,Белла!Но всъщност освободен от своята илюзия....
Всъщност първоначалният вариант на разказа включваше като край : послание,написано в некролога. Може би от там остана и заглаваието на разказа : ..с думи на любов. Звучеше горе долу така:"Когато се разделяме с най-близките си хора, нека бъде с думи на любов, защото не се знае дали всъщност тази среща не е за последно..." Така, че Петре благодаря ти за идеята за край... Все пак мисля, че решението ми да приключа без допълнителни сантименталности е добро: "покъртва" читателите.
Радвам се,че съм предизвикала интереса Ви , Безжичен! -
Прочетох с интерес.
-
"От снимката го гледаше тя..." !!!
и сякаш прошепна: - Закъсня! -
Е! И това е нещо, Белла! На любовта трябва да се гледа положително, независимо от всичко!
-
Здравей Яна! Радвам се че тие харесало и не съм те" покъртила"
Довереничке,Кой може да каже кога е настъпил точният момент? Май никой...Човек не трябва да спира! трябва да опитва докрай.дори след години... до смъртта.. -
Когато се пропусне точния момент- всички следващи са все неподходящи...
Аплодисменти!Разтърсваща история! -
Готино... Прегръдки.
-
Не ми се щеше да ви "покъртвам"... Краят е малко изненадващ и шокиращ, признавам. Просто исках да покажа, че понякога няма изход, няма разрешение. Не оставяйте живота да се изниже с тихи стъпки покрай вас...
-
Покъртителен разказ, Нели. Няма да давам повече обещания на любовта и да я отдалечавам във времето, защото не знам с колко време разполагам,ще изисквам от нея да е в настоящето ми и ще И кажа вълшебните думи-остани, обичам те...
И на теб казвам-прекрасно пишеш-пиши ни! С обич-Светлана -
непоправимото...
Идеята е по-скоро за пропуснатите възможности и шансове в живота, за избора, който съзнателно правим, За прозренията , които съпътстват нашите дни и нощи... За съжаление, не винаги резултаът е този ,който очакваме. Но правейки нещо , поне се опитваме да намерим себе си.. да скъсаме здравата паяжина , в която сами сме се заплели
-
И непоправимото се случва понякога за съжаление...
-
Тина, животът е низ от хубави и лощи моменти,низ от сполуки и пропуснати възможности. Трябва да се пише и за сполуките и за неудачите...
Петинка!И аз ти благодаря.
Веси! Положих доста усилия да изгладя езика и фразата. радвам се че някой го е оценил. А относно сюжета - ако си съпреживяла , значи и там съм постигнала целта... -
Няма да коментирам мислите, респективно - чувствата на лирическия герой. Те са си негови и всяко нахлуване там би ги изкривило. Единственото, което искам да кажа е, че те поздравявам за написаното. Не случката, а начинът й на поднасяне прави разказа много, много добър.
-
Трудно ще напиша коментар днес - може би утре...
Или е по-добре да замълча и само да ти благодаря!!! -
Дали е любов? Любов ще остане за него. Единствената.
Много добър разказ.
Като че ли сте се наговорили с Миа. Отивам да спя и да си мисля за героите ви и за пропуснатите възможности -
Мария!
Това е част от живота...Всяка пропусната възможност диктува неговия ход по специален начин.
Мия, Благодаря
Всъщност лирическият герой явно не е могъл да се откаже за десет години. А дали е любов?....кой знае? -
Да, често се случва да пропускаме, да отлагаме момента и после вече да е... късно! Покъртително! Поздрави, Нели!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
