Каза и тая притча: Някой си имаше в лозето си посадена смоковница; и дойде да търси плод на нея, но не намери.  И рече на лозаря: Ето три години как дохождам да търся плод на тая смоковница, но не намирам; отсечи я; защо да запразня земята?  А той в отговор му рече: Господарю, остави я и това лято, докле разкопая около нея и насипя тор;  и ако подир това даде плод, добре, но ако не, ще я отсечеш.

Край село Продеса, близо до реката, в една сгушена кирпичена къщица, живеела старица, известна със своите лечебни отвари. Мелентия, така се казвала, имала в големия си двор едно смокиново дърво. Грижела се за него като за свое чедо. Беряла плодовете му и от първата реколта приготвяла сладко, което прибирала в старото си запрашено мазе, а от втората изсушавала смокини и ги пазела за отварите си.  

Много хора търсели нейната помощ. Идвали хора с рани, с настинки, с болки в сърцето, проблеми с дишането и всички до един се прибирали здрави. На децата баела за здраве, а на майките заръчвала да вземат по едно бурканче сладко и да дават на децата си всеки ден по една лъжичка от него, за да прогонят лошите духове. Превързвала рани с листа от чудотворното дърво и приготвяла отвари. Слепите проглеждали, сакатите прохождали, а жената не искала нищо в замяна.

Мелентия била непозната за селяните, никой не знаел нищо за миналото ù. Чували се понякога истории за това как загубила собствените си деца. Някои твърдели, че били изядени от змей, други пък казвали, че зъл дух ги отвлякъл. Тя била добра с всички, говорела с тях, радвала се на децата и все им повтаряла да имат вяра. И така с  времето хората я приели и забравили за страшното и непознато минало на старицата.

Понякога се показвала на прозореца и се любувала на природата. На яркото слънце, което жулело гърбовете на младите в полето, на брезите наредени край оградата ù като мълчаливи наблюдатели и на спарения въздух, примесен с аромата на цветя.

 Къщата ù не била голяма, едноетажна кирпичена постройка с голям двор,  отдалечена от селото на един тих хълм. Всякакви лекови билки като Плавун, Черен оман, Великденче можели да се намерят там и когато сутрин Мелентия отивала на разходка, беряла в една кошница различни билки  диви плодове, като всичко това използвала за лекарствата си. В двора си имала всякакви дървета. Липи, брези, борове, ябълки, круши, но най-ценното от тях било смокиновото. Имало здрави и силни корени, които го държали в тази твърда земя вече 30 години, а ниското, сиво стъбло се разклонявало в три дебели клона, коитo поддържали тежката корона на дървото.То не само било плодовито, но и притежавало лековити сили.  Под сянката му имало един голям камък, на който старицата сядала и се облягала на гладката кора на дървото, за да почине след разходките си.

Един ден, докато седяла, чула граченето на гарван сред храстите. Обърнала поглед и видяла как през трънаците излязла млада жена прегърнала пеленаче, увито в парцали. По поклащането ù Мелентия разбрала, че едва се държала изправена, но въпреки това успяла да стигне до смокинята, където краката ù се сгънали от умора.

Старицата се изправила веднага, за да помогне на странницата. Погледнала право в лицето на страдащата, а то било толкова бяло, толкова младо, очите ù тъй невинни и уплашени, а сухите ù устни, наранени от прехапване,  едва се движели. Жената бавно, треперейки  протегнала ръце и подала детето си в тези на лечителката.

Погрижете се за детето ми... - едва промълвяла жената – тя е единственото, което ми остана.

 Мелентия я успокоила и побързала до къщата за вода. Върнала се, но майката вече била издъхнала. Синята ù рокля сякаш притискала бездиханното тяло към земята. Под тъмните кичури разпиляна коса, старицата видяла все още отворените ù очи, които с копнеж гледали към едно паднало смокиново листо. Ръцете ù били протегнати към него, но смъртта я бе застигнала, преди да го докосне.

Вятърът, който бил единственото спасение от парещите лъчи на слънцето, спрял. Вече не се чувало шумоленето в короните на дърветата, а само монотонният звук на реката, която отнесла със себе си и една уморена душа.

Настъпили горешляци, най-горещите дни от годината. Според поверието хората спирали домашната и полската работа, иначе от небето щяло да падне огнено кълбо, което да изгори къщите им. Вярвали, че по това време лековитото дърво има особено голяма сила и затова всички искали отвара от Мелентия. За първи път обаче портата на старицата била затворена.

Разнесла се историята за смъртта на майката и това как преди да издъхне, откъснала един плод от дървото. Хората започнали да негодуват, страхували се, че ако старицата запази детето, то ще  носи само проклятие на лечебното дърво. Вярата им в способностите на Мелентия започнала да се губи, когато старицата прибрала невръстното дете у дома си и го кръстила Кàрика, което е древното название на плода  смокиня. Лечителката не допускала никого в двора си, докато детето не поотраснало и започнало да ù помага. Дървото продължило да ражда плодовете си и хората от Продеса отново започнали да търсят помощта на старицата.

Мелентия посветила Карика във всичките си тайни.  Научила кои билки се използват, как да лекува хората и  как да забърква отвари. С всеки изминал ден тя растяла и ставала все по-хубава,  превърнала се в красива девойка. Скоро започнали да пристигат годежари да я искат за жена на синовете си. Но старицата не я давала и ги изпращала с недоверчив поглед.

Когато по обяд Мелентия сядала под сянката на смокинята, за да си почине, младото момиче отивало за вода до чешмата в селото. Тогава хората се прибирали в къщите и дюкяните си, за да се опазят от силното лятно слънце, но тайно наблюдавали през прозорците с надеждата да видят красавицата, а може би и да я чуят как пее. Макар че все още били недоверчиви, забравяли за плашещата историята на момичето и се вслушвали в трепетните звуци, които ги омагьосвали, оставяли ги неподвижни.

     Само един се осмелил да излезе и да види отблизо девойката. Атанас бил  най-умното и красиво момче в селото. Всички го обичали заради добротата му и се радвали, когато заиграел ръченица по сватби и събори. Любимецът на хората се промъквал всеки ден след Карика  и се радвал на красотата ù. Тя имала изящно леко мургаво лице, очи на сърна, скрити под немирните кичури от косите ù, които се спускали по тънката ù снага като вълните на най-буйната река. Момъкът наблюдавал това момиче, което по красота надминавало дори и горските нимфи, а гласът ù звучал като веселите пролетни песни на птиците.

    Не минало много време, Карика се превърнала в неговата единствена мисъл  и започнал да се доближава все повече и повече. Страхувал се да не я изплаши, защото тя била  като диво същество, което не би могло да живее в неговия свят. Но той не знаел, че тя вече видяла  колко силни са ръцете му, блясъка в черните му очи, които гледали само нея.

Един ден Атанас не се сдържал и посрещнал девойката пред чешмата в центъра на селото и от оттогава започнали да се виждат всеки ден там, където се срещнали за пръв път. Той ù носел по една роза, която окачвал в черните ù коси, а нейните песни станали още по-весели и омагьосващи. Двамата се обикнали  още по-силно.

Момъкът отишъл при Мелентия да иска Карика за своя жена.Старицата извикала  момичето, за да провери дали е истина това, което ù бил разказал. Щом погледите на младите се събрали, тя разбрала колко силна е любовта им и дала благословията си.

Разбрали и хората от Продеса за годежа и започнали да злословят и да разказват как Карика примамила момъка със зла магия. Уплашили се, че тя щяла да им  отнеме освен лековитото дърво и златното момче на селото. Омраза кипяла в сърцата им и замъглявала съзнанието им. За нещастие, лесно забравили за доброто, което им било сторило момичето, как бе излекувало децата им.

Мелентия опитала да защити Карика от гневната тълпа, но не успяла. Извлекли я от дома ù и я откарали на малкия площад в селото и погубили момичето. Там било извършено най-голямото прегрешение на Продеса. Без да знаят, хората сами станали причина за нещастието си, тъй като животът на девойката бил обвързан с този на лековитото дърво. Не след дълго смокинята повехнала, Мелентия изчезнала, а Атанас, златното момче на селото, сам отнел живота си. Кръвта му се разляла и смесила с водата на чешмата, където влюбените се срещнали за пръв път. Настъпили мрачни години за селцето, докато един ден най-старият и умел майстор не изградил паметник на Карика и Атанас, седнали под сянката на смокиня. Той закачал роза в косата ù, а тя страмежливо се усмихвала.

Оттогава всеки, който бил сполетян от нещастие, ходел пред паметника и се молел да му бъде опростен грехът пред любовта.