Само веднъж
Белият кон потропваше върху каменната уличка, а принцът се поклащаше върху него. Всъщност, нямаше никакъв кон. И принц нямаше,
но мъжът за миг се почувства такъв. Улицата си беше асфалтирана, всеки ден минаваше по нея, когато отиваше към закусвалнята,
преди работа.
Странно се чувстваше днес.
За първи път забеляза брезите.
Сигурно бяха двадесетгодишни, но чак сега ги видя. Изглеждаха някак накипрени, малките им листенца трепкаха, а клоните им
изглеждаха като гирлянди.
Украсяваха улицата.
Влезе в закусвалнята. Сервитьорката му донесе менюто.
– Пак кафе с мляко ли? – попита тя.
– Имаш красиви, нежни, бели ръце, като шии на лебеди. – чу се да казва той и се изненада на самия себе си. Тя се врътна и отиде да
направи кафе. Донесе го, а в каймака беше нарисувано сърце. Той я погледна и видя очите ѝ. В тях имаше тъга, усмивка, копнеж,
надежда, всичко имаше, целият свят беше там. Изправи се и я целуна. Тя го хвана за ръката и го завлече в служебната тоалетна.
Щракна ключалката. Направиха го набързо, почти гръмнаха. Излязоха, пооправиха си дрехите. Той отиде в салона. Кафето му беше
изстинало, а сърцето се беше разтворило. Изпи го набързо.
Погледна към барчето. Тя стоеше там и му се усмихваше.
– Ще те чакам! – каза му.
Той махна с ръка и също се усмихна. Бързаше за работа.
На другия ден, пак отиде там.
Уморен и сънен се чувстваше.
Тя пак дойде с менюто, търсеше погледа му. Той не вдигна очи.
– Същото кафе ли? – попита го.
– Същото. – отвърна.
Тя донесе кафето. Нямаше сърце в него. Стори му се съвсем обикновена и леко прегърбена. Той го изпи, пак така набързо.
– Вчера, май, забравих да платя!
– Няма проблем! – каза тя.
Плати за двата пъти, извини се и си тръгна.
Близо цял месец, минаваше по друга улица и не закусваше там. Накрая се престраши и отиде. Нямаше я. Беше напуснала. Така и не си
допи кафето. Не бързаше. Чувстваше се глупаво. Заваля дъжд. По всяко от листенцата на брезите се стичаше вода. Клоните изглеждаха
обсипани с бисери. Въздъхна. Белият кон го нямаше, останало беше само клатушкането – онова ежедневното, от което хората
ослепяват дотолкова, че ако се случи да усетят нещо истински, го отпъждат като сън, който не трябва да сънуват. Отвори чадъра и се
гмурна в обикновения, сив и скучен свят.
© Георги Стоянов All rights reserved.
