Пътят беше почти пуст, пусти бяха и осеяните с едноетажни къщи предградия, през които Мартин преминаваше. Хората явно се бяха изпокрили заради жегата, мъчеща този район вече трета седмица. Мартин усили климатика на колата си – мощен шевролет „Камаро” модел 2001 – и се отпусна в удобната кожена седалка. Зачуди се какво ще прави, щом се прибере вкъщи. Беше едва три часа следобяд.

  Причината да напусне толкова рано офиса на счетоводната фирма, в която работеше, беше, че по неизяснени причини модерната противопожарна система се бе задействала, причинявайки сериозни щети. Шефът бе разкарал всички, за да могат ремонтните екипи да работят на спокойствие. И не само затова – голяма част от компютрите бяха пострадали и вероятно бе загубена ценна информация, която трябваше по някакъв начин да бъде възстановена. На Мартин му беше криво, никога не се бе прибирал вкъщи толкова рано. Дори жена му, която беше доста флегматична по природа, навярно все още бачкаше в притежавания от нея фризьорски салон за кучета.

  Погледът му се плъзна надясно, където, пред една занемарена къща с още по-занемарена морава, се бяха струпали стотина човека, предимно жени. Колите им бяха паркирани плътно една до друга на тясната чакълирана алея отпред. На оградата се мъдреше надпис: „Разпродажба”. Мартин наби спирачки и свърна към къщата без да се замисля, после се замисли защо не мисли, а действа импулсивно. Винаги бе смятал, че хората, които пазаруват от разпродажби са боклуци, като боклуците, които се предлагат на самите разпродажби. И въпреки всичко отиваше на разпродажбата, и не само това, ами и имаше намерение да закупи нещо, чувстваше нужда да направи покупка от това плебейско място.

  Предлаганото беше с доста ниско качество, с изключение на един малък старинен лампион. Мартин веднага хареса лампиона, освен това беше убеден, че и жена му ще го хареса – тя имаше вкус за такива предмети. Започна се наддаване. Още трима човека проявиха желание да придобият лампиона. Мартин се заинати, а цената достигна умопомрачителните 200 долара. Двама окапаха, ала един брадат мъж с шкембе не се отказваше. Мартин се разколеба, не му се даваха грешни пари. Накрая водещият разпродажбата обяви:

  – Този, който плати 240 долара за лампиона, ще получи като бонус това прекрасно… каквото и да е то.

  Въпросното „то” приличаше на канче с капак и дълга дръжка, но незнайно защо към долната част на дръжката бе прикрепена гривна с диаметър около десетина сантиметра. Отстрани, в издатина на цилиндричната част, имаше четири отвора, като тези на топките за боулинг. Странен предмет, с неясно, поне за Мартин, предназначение. Мартин не попита какъв е този уред, защото се опасяваше да не го помислят за невежа. Брадатият мъж се отказа и Мартин се сдоби с старинен лампион и канчеподобен предмет.

  Прибра се вкъщи и почисти старателно лампиона, който направо блесна. Не съжаляваше за покупката, вярваше, че жена му ще се зарадва.

  Изкъпа се, после си взе бира от хладилника и седна пред телевизора. Прехвърли всички канали, но не намери нищо, което си струва да се гледа. Зачуди се дали да не почисти и канчето. Взе го и го разгледа. Беше тежко, с матова повърхност. Нямаше никакви петна по него, сякаш бе чисто ново. Опита се да повдигне капака, но той упорито отказваше да помръдне. Тогава забеляза копчето – кръгла издатина в основата на цилиндричната част, под която се мъдреше надпис „on” – включване. Натисна го. Нищо. Ама разбира се, как ще се включи, като не е свързан в електрическата мрежа. Да, но къде е кабелът? Нямаше кабел. А може би е с батерии? Не се виждаше отвор за поставяне на батерии.

  Мартин дълго размишлява, но не успя да разбере нито как се включва уредът, нито за какво служи. Чувстваше се тъпо, както когато за пръв път се сблъска с операционната система Windows през далечната 1996–та година. Побутна гривната под дръжката. Какво е това нещо, по дяволите?! Започваше да се изнервя. Беше свикнал всичко в живота му да е предвидимо и разбираемо. Закрачи напред–назад из хола с кенче бира в ръка. Може би трябваше да изхвърли на боклука проклетата джаджа. Сбърчи вежди, беше му хрумнала странна идея. Мушна лявата си длан в гривната, после напъха първите си четири пръста в дупките… и тогава палецът му се озова точно над копчето за включване. Поколеба се. Но любопитството му надделя. Натисна копчето. Чу се жужене, после гривната се стегна около китката на Мартин, а нещо в дупките притисна силно пръстите му. Стресна се и подскочи като ужилен; направи опит да се отскубне, но странният уред се бе вкопчил в ръката му като пипало на октопод. За момент си представи как в плътта му се впиват остри режещи предмети, как шурва кръв. Нищо подобно не се случи. Просто на капака светна екранче, на което бе изписано числото 60. Как е възможно да не забележи този екран? Заблъска яростно уреда по ръба на масата, но той не отпускаше хватката си. Числото 60 се смени с 59, после с 58. Дали това не е бомба? Мартин целият трепереше от ужас. Но истинският ужас дойде малко по–късно.

  Мартин осъзна, че с разсъдъка му става нещо. Не можеше да контролира мислите си, колкото и да се опитваше. А това, което изплуваше в съзнанието му, бе наистина ужасяващо.

  Спомените изникваха един след друг, като вагони на товарна композиция, излизаща от тунел. На четири годишна възраст, когато в храсталаците край къщата бе открил бебе таралежче и го бе убил с камък. Три години по–късно, когато нарочно бе ядосвал болната си от сърце баба, ей така, за забавление. В училище, когато заедно с приятели тормозеше умственоизостанало дете. Когато бе откраднал пари от портфейла на баща си, стоварвайки вината върху брат си. Тийнейджърските години, когато се бе обяснил в любов на едно наивно момиче, за да може да го изчука, а после го бе зарязал без да му мигне окото. Измамата, чрез която бе взел един от изпитите си в университета. На двайсет и пет годишна възраст, когато по невнимание бе предизвикал автомобилна катастрофа, при която млада жена изгуби ръката си, но се бе измъкнал от наказателна отговорност чрез триковете на нает от него скъп адвокат. Две години след брака, когато на една командировка бе изневерил на жена си с колежка. Лъжите, с които бе принудил съседа си да му продаде ливадата зад къщата. Мартин не можеше да разбере защо тези вини го връхлитат тъкмо сега и то с чудовищна, усилена сякаш десетократно мощ. Не можеше да разбере защо го тормозят събития, които почти бе забравил, събития, седели дълго време отритнати в най–отдалечените кътчета на съзнанието му. Числата се сменяха бавно –  47, 46, 45…  а „канчето” не отпускаше хватката си. Крайниците му трепереха неконтролируемо, сърцето му биеше с над 180 удара в минута, едва смогваше да си поеме дъх. Но ужасът не преставаше, дори се засилваше.

  След цяла вечност на екрана светна 0 и внезапно хватката на уреда отслабна. Мартин измъкна ръката си. Чувстваше се като премазан от валяк, но пък спомените постепенно избледняваха. Довлече се с мъка до кушетката и се просна тежко на нея. Вече бе малко по–добре.

  Няколко минути по–късно жена му влетя в антрето, влачейки след себе си огромни торби с хранителни продукти. Изненада се, когато видя мъжа си да лежи на кушетката.

  – Мартин, защо си се прибрал толкова рано? Да не си болен?

  Мартин се извърна с лице към нея и тогава тя пребледня и се ококори така, все едно е видяла призрак, после хлъцна, хвана се за сърцето и се строполи тежко на пода.

  Мартин стана от кушетката и се дотътри до жена си да ù помогне. Просто беше припаднала, щеше да се оправи. Отиде в банята, за да налее вода, но най–вече за да се погледне в огледалото. От огледалото го гледаше мъж с около десетина години по–възрастен от него, с почти напълно побеляла коса, дълбоки бръчки на челото и мътен поглед на безумец. Седна на тоалетната чиния и заплака.

  В сърцето му постепенно се насъбираше гняв. Реши да вземе един чук и да разбие на хиляди парчета уреда, който го бе превърнал в старец. Незнайно как капакът на противното нещо се бе отворил.

  Мартин замахна с чука, после се поколеба и го остави настрана. Под капака блещукаше синкава течност. Наведе се и я помириса. Миришеше приятно, миришеше като нещо, което му принадлежи –  така поне говореше обонянието му. Другите му сетива застанаха на същото мнение. Не му отне много време да осъзнае, че уредът по някакъв начин е извлякъл тази течност от тялото му. Не се колеба дълго. Вече знаеше какво трябва да направи. Допря устни до ръба на канчето и отпи. Веднага се почувства по–добре. Това като че ли бе еликсирът на живота. Бързо изгълта цялото съдържание на „канчето”. Почувства огромен прилив на енергия. Сега разбираше какво е да си Супермен. В същото време го обземаше безумно щастие и сякаш му никнеха криле. Целуна припадналата си съпруга и я прегърна страстно. Обичаше я с цялото си сърце, както никога преди. Изпаднал в еуфорично настроение, излезе отвън на двора и закрещя като луд. Обичаше всички живи същества на планетата, и тревичките и бръмбарчетата и… абсолютно всички. 

  Но нещо го теглеше към небесата. Хукна нагоре по стълбите, към покрива. По–близо до небето, по–близо до небето! Аз съм новият Икар! Само че, за огромна негова изненада, не полетя нагоре към безкрайната синева, а към мръсния плочник.