Самопомощ
                          Рай
                     Или вместо опиум

   Тук няма болка. Няма сълзи, тревога и ужас. Спокойствие е тук. Защитено е тук. Тук е крепост. Въздушна. Велика. Има безкрайно синьо небе, в което са потопени и плуват най-различни пухени облаци, преливащи цветовете си ту в розово, ту в млечно бяло. Във въздуха е топло като в прегръдка на красива жена. Но е и прохладно. Има бриз, който се впива във всичките ти сетива. Усещаш го как изпълва кожата ти, дробовете ти, обгръща косата ти.
  Тук си душа. Няма страшно.
  Само някоя пъстрокрила пеперуда пресича пътя ти, подгонена от весели врабчета или пияни от росата мушици, които обаче не ти обръщат никакво внимание.
  Ти си дух. Ти си въздух, ти си вятър!
  Летиш. Издигаш се над пространството, плуваш в небето и се вливаш в отвъдното. Там няма болка, страх, ужас. Има спокойствие. Нежност. Топлота. И прохлада.
                            Има любов.
  Въздухът е велик и улеснява дишането ти. Никога не ти е било по-леко. Мечтаеш. Вече няма реалност. Тя не е важна. Сега си другаде. Защитен си. Гледаш света отвисоко сега – оттам, откъдето никой не може да те нарани. Сам си и си щастлив от това. Небесните ветрове те милват. Те те обичат.
  Внезапно започваш да се спускаш надолу и виждаш нещо, което почти спира дъха ти. Ливади. Поляни. Безкрайни зелени полета, хълмове и долини. Ахх! Съвършенство! Наслада!
  Снишаваш се още. Дотолкова, че виждаш, по-точно усещаш как се чувстват зелените стръкчета трева, обвити в роса, които са милвани и леко поклащани от вятъра. Той е като милувка. Милва не само теб, но и всяко стръкче трева, всяко цветенце по земята. А цветята са много:           сини, жълти, червени.
                           Червени...
                                       Червени…
                                                 Червени…
  Като косите на момичето, което си обичал.  Или на нещо, което си обичал. Няма значение. Може и да са зелени. Като очите на любим човек. Или сини…. Те всъщност менят цветовете си. От тях лъха спокойствие. Лека мъгла излиза от тях. Малко ти се завива свят, но се чувстваш добре, защото главозамайването е от удоволствие.
  Летиш. Издигаш се леко. Навлизаш навътре в гората. Красиво е там! Сенчесто е там. Тихо е там. Има и река. Тя шумоли нежно. Напомня ти сладкия глас на любимия човек, който ти шепне нежности в ухото. Така ручеят разказва безкрайните си приказки на дърветата. Те обичат тези приказки. Нежно шумолят с клоните си. Тук-там някое листо се отронва, но ти продължаваш напред, настигаш го, любуваш се на многото му цветове. Жълто е отначало. Но то се върти, мъжделивата светлина променя цветовете му. Листото вече е розово, после жълто с червеникав край.
  Отминаваш. В далечината виждаш светлина. Приближаваш бавно към нея. И излизаш от гората. Отново си на широко. Толкова е хубаво. Пред теб се открива огромно поле. Чудиш се как е възможно да има толкова нюанси на зеленото. А небето. Небето е точно над полето. Но е синьо с бели облачета.
  “Щастливо
             небе”,
                   казваш
                           си.
  Щастливи са и кравите, пасящи от облаците. Да, пухени облаци, шишкави крави. Облаци като захарен памук и крави като крави.
                         Велико!
  “Няма ли да
             опасат всички
                            облаци!”,
                                        питаш
                                                  се.
   Но внезапно отминаваш. Летиш. Има само цветове. Може би се намираш в дъга. Спокойно, няма да излезеш момиче оттам. Или пък вече си момиче? Това няма значение. Тук няма полове.
  Пътуваш. Самият ти ставаш цвят. Червен, жълт, син, лилав, оранжев, бял, всички едновременно.
  Вече си другаде. Далече. Чуваш писъка на чайките и вълните, които се разбиват в брега. Отваряш очи. Не, всъщност нямаш очи. Ти тук си само душа. Затова отваряш душата си и виждаш чайките и пенливите вълни, който обгръщат с нежност пясъка. Мокрият пясък, върху който са написани поеми. Някой ги е издълбал с пръчка. Това са поеми за любов, но ти не можеш да ги прочетеш, защото вълните ги отмиват бързо.
  Спокойно! Не е важно да четеш. Тук си само душа. И имаш любов.   Друго важно няма! Морето е безкрайно, облаците над него са лилави, сини, оранжеви и розови. Също както при ливадата, и тук се чудиш как е възможно да има толкова много цветове. Те са невероятно ярки. Непоносими за очите. Но ти нямаш очи. Тук си само душа. Спокойно. Радвай се на цветовете, на светлината и на любовта.
  Това крещят и чайките:
                          Любов,
                                 любов,
                                        любов!
  Това се изписва и по пясъка:
                                Любов…
  Вятърът ти шепне:
                    Милост…
  Дърветата:  
                           Прошка…
  Маковете:                         
             Забрава!
  И ти забравяш… Вече не си тук… Няма те… Разтваряш се в неописуемата красота, в любовта и спокойствието….
 И слушаш маковете, които ти шепнат:
                                     Забрава…
                                              Забрава…
                                                       Забрава…