На римския мислител и философ Сенека дължим наименованието taedium vitae на едно странно състояние, в което понякога изпада индивида. Някои наричат това състояние болест на душата. То ни води отвъд пределите на умората и отпадналостта и се характеризира със своеобразна апатия към реалността. Математически бих го дефинирал като сваляне в партер на оператора ни за реалност и довеждането му до режим на вита минима. Пребиваващият в taedium vitae губи напълно афинитета си към живота и застава наравно с другото блюдо на везната, върху което е разположена неживата материя. Taedium vitae води до цялостно отчуждение от живота и сякаш се явява своеобразен максимум на самотата. Всъщност самотата е нещо, което трудно подлежи на дефиниране. Ние можем да сме еднакво самотни, както сред океан от хора, така и когато около нас няма жива душа. Самотата изкристализира в една много фина и изтънчена тъга, за която покойният ми баща казваше, че идва от Времето, докато доброто и злото взаимно се уравновесява ...