САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

              Глава десета, Опакована обич

- Според Нона, трябваше да пътуваме с влака. - каза Иван.

- Защо?

- Нямала вяра на колите...

- Тази ми се струва надеждна. Голям жест от страна на сервиза да ти я осигурят, докато поправят твоята.-Джини определено беше доволна.

- Нямаше да стигнем навреме с влака

- Трябва да си помислиш за Тони.

- Все за това си мисля. Толкова е малка...

- И аз бях много малка, но ти ми казваше безброй важни неща. И аз си ги пазех.

- Какво толкова съм ти казвал?

- Забрави ли? За оня, пияния с мотора, който щял да те прегази на тротоара. Каза, че друг никой не знае.

- Вярно е. Нито майка ти, нито баба ти. Само ти.

- Бях на тринадесет години. Бях сама, когато се прибра. Дори на Мими не казах, дори на Мирела. А знаеш , че всичко им казвам...

- Не знам защо ми се случват все такива неща. Ами перилата на терасата , която се откърти и падна на плочките  точно пред краката ми?

- Да, тогава пак аз научих първа.

- Виждаш ли какво доверие ти имам. Да можеше и сега само ние да знаем...Но ти си голяма хитруша, напоследък нищо не си ми казвала!

- Няма нищо за разказване, затова си мълча. Добре се справям, нали? Един колега напоследък ми дава да карам колата му понякога, дори без него. А той е маниак на тая тема, на никое момиче не дава. Ти го знаеш,Евгени, племенника на ...

- Диана! Рано остана без майка това момче...Вече наближаваме.

- Защо не ми каза за Нона?

- Мислех , че знаеш.

- Знаех, разбира се! Веднъж те чаках в кабинета ти и от нямане какво да правя, рових в чекмеджетата, ти винаги имаш толкова много чекмеджета...Не знам защо, не беше заключил най - тайното от тях. Намерих снимките и писмата, ама не съм ги чела!

- Много мило.

- Добре ти е с нея, нали?

- Определено.

- Добре, не ми разказвай, ако не искаш. Мислиш, че се прикриваш ли?

- Не се прикривам.

- Излъгах те за писмата. Прочетох ги. Исках да разбера какво си пишат хора , които се обичат...Сега никой не пише писма, поне не по пощата...

- Ни за миг не ти повярвах одеве.

- Извинявай, че ти се скарах снощи. Ти много особено преживяваш трудните си моменти, татко.

- За разлика от тебе.

- Да, аз вдигам шум до небето, споделям, плача и всичко минава. Най-много да набия някого.

   Това съвсем не беше метафора. Джини наистина беше набила един от приятелите си .Беше го хванала в изневяра и нещо по-лошо - в лъжа. Той беше така изненадан,  че се окопити чак когато получи втория ритник в корема.

- Джини, не ме ли упрекваш заради майка си?

- Как да ти кажа, вие толкова дълго си бяхте самодостатъчни, че е крайно време да общувате и с други партньори. Не говоря за секс, разбира се , или поне не само за секс...

- И какво ще ни помогне,  ако го сторим?

- Няма да се карате, нито ще се намразите...

- Ние никога не се караме, ти знаеш това. А да се намразим...откъде ти хрумна?

- Просто така става.

   Той замълча. Реакцията на дъщеря му беше прекалено зряла за нейната възраст. Бяха вече пред вратата на Нона.

- Тук е.

  Зад вратата се чу шум от чехли. Тони отвори като дъвчеше нещо.

- Мислех, че е мама...

- Тони , това е дъщеря ми Джини. Може ли да влезем?

  Черно коте с корем на светли райета ги гледаше от закачалката.

- Къде е мама? Нещо станало ли е?

- Може да се каже, че стана...Но сега е добре.

- Защо не е с вас,  щом е добре? Къде е? КЪДЕ е?

- В болница - Иван мислеше,  че трудно ще каже именно къде е  Нона, но вече го беше сторил. Сега трябваше само да разкаже...Последователно и подробно.

- Ти беше извън колата, а тя вътре, така ли? На отбивката?

- Да, аз успях да отскоча...

- И след това дойде доктор Леков ...А мама къде беше ударена?

- Никъде не се вижда нищо.

- Сега вече говори, нали? Тогава защо не я изписват? Можеха да я изпишат, да я доведете и тук да я лекуват...

- Трябва да остане поне седмица за наблюдение. Не е желателно да пътува през това време.

- Значи,  може да има и нещо сериозно!

- Не вярвам, но така е по - сигурно...

- Отде си сигурен , щом и лекарите не знаят?

  Тони замълча за малко и после пак продължи:

- А аз си мислех,  че е тя, но не може да си намери ключа. Чантата й е винаги пълна с какво ли не...

- Искаш ли да се обадя на някого?

- На кого? - Тони обърна към него сините си, открити очи с неподправено учудване - Няма на кого да се обаждаме. Нали каза на мене...

- Майка ти каза да се обадя на леля ти.

- Да, може. Сигурно трябва да звънна и на баба. Но по - късно, нали?

- Да, така мисля.

- Майка ти иска леля ти да се погрижи за тебе.

    Тони сви рамене.

  Иван започна да набира номера на сестрата на Нона. Не беше се срещал с нея. Все още го учудваше спокойното отношение на Тони.

- Тони?

- Да?- тя гледаше през прозореца на хола.

- Леля ти няма да може да дойде сега.

- Така си и знаех. У тях тя е безгласна буква.

   Изведнъж се обърна към него. Очите й бяха пълни със сълзи.

-И подковата не помогна! Изобщо не носи щастие, нищо не носи щастие! Нищо!

    Над корниза висеше старата подкова,  която Тони някога беше намерила на Аязмото.

- На нас изобщо нищо не ни носи щастие!

- Тони - намеси се и Джини - Майка ти е добре ,само й трябва време. Нищо не може да се направи, просто не се тревожи!

- Аз съм виновна, за всичко съм виновна!

- За какво си виновна, Тони? Ти не си била с нея...

- Все се карахме...Исках да се махне, наистина го исках! Исках и аз да се махна оттук...Обаче бях при баба...И когато се върнах, още преди да пристигна, си мислех: ”Дано да е тук, дано да си е дошла!” А нея я нямаше...-момичето се разплака, котето скочи от закачалката и се заумилква около краката й.

- Ти нямаш никаква вина , Тони.

- Ти откъде знаеш?

- И аз не се разбирах с мама - каза Джини - Сега всичко е минало.

- И как успя?

- Никак. За това просто трябва да станеш на шестнадесет години...

- Има още много време!

- Може и по-рано. Ти си по - зряла от мене на твоята възраст...

- Ти искаше ли да се махнеш?

- Не. Исках да живея само с татко. Дори без сестра ми.

    Кондов ги наблюдаваше, без да се намесва.

- Аз никога не съм живяла с никого, освен с мама. И така искам и да бъде!

- При тебе може и да е различно...Искаш ли да остана с тебе?

- Ти? Не, нали имаш лекции...

- Може и да не ходя. Ще се обадя на един колега да ме покрие,  докато дойде леля ти...става ли?

- Добре, можеш да спиш на дивана. Или оттатък. Ще ти дам моята пижама.. Ами татко ти ще разреши ли? Да бе, забравих,  че си голяма! Но какво ще правиш,  докато съм на училище?

- Ще се разходя. Никога не съм била тук. Ще ти чуя касетите...Ще чета криминалета...

- Тогава аз ще изляза да ви купя някои неща - каза Иван.

- Гаражът в съседния блок е отворен. Само че нямаме хляб. Никога нямаме хляб в неделя.

- Ще намеря.

 Телефонът звънна.

-Татко? Да,з нам. Не, татко, не се притеснявам. Тя е добре, защо да се тревожа? Знам , че не можеш да дойдеш. Добре, обаждай се. Не, не съм сама. С една приятелка, тя е студентка, друг път ще ти разкажа...не , не се притеснявай, пий си хапчетата. Добре, аз какво да направя? Знам,  че не си добре...Не знам дали да отидеш. Сигурно скоро ще я изпишат, аз тогава ще отида да я взема с леля. Да, по - рано няма смисъл. Пътуването е скъпо, не си прави труда...Ще ми се обадиш, ако идваш,нали? - тя едва прикри въздишката си - Ударила си е главата, но не много...Малко е била в безсъзнание, само няколко часа! Не, това не е много, изобщо! Някои са в кома месеци и пак оживяват...Така де, те са си живи.. .като Стивън Кинг. Добре, не тревожи баба. Или й обясни така, не изведнъж...Ти знаеш как! Много добре знам, да не отварям на непознати и да се прибирам рано...добре, татко!

   Тони стоеше права до телевизора , с телефона в ръка и кимаше с глава.

-Хайде вече да прекъсваме, каза тя като с труд намери пауза в дългите напътствия на баща си - иначе ще навъртиш много пари. Поздрави баба! Чао!

   Джини слушаше, без да иска. Порази я примирената сериозност на Тони, но и това, че момичето не показа никаква радост от разговора с баща си. В началото през лицето и в интонацията му плахо се мярна сянка от надежда. Може би той се обаждаше да й каже , че тръгва веднага или поне утре...

   Но това не стана и тя бързо се върна към деловия тон, който на по - голямата казваше много неща. Ето, Тони дори успокояваше баща си, уверяваше го, че ще се справи...И той наистина беше спокоен. Да, така беше. Иначе щеше ли да стои при баба й? Джини си помисли, че това твърде малко прилича на нейните отношения с Кондов. Тя толкова често го беше правила на луд с истеричните си плачове, с потоците от сълзи, които го хвърляха в отчаяние, въпреки че знаеше колко маловажни  и смешни са причините да се леят...

   Но самият плач на Джини! О, това беше нещо толкова непоносимо , че и на самата нея й ставаше мъчно за себе си като  гледаше покрусата на баща си. Майка й се ядосваше и беше права да не й обръща внимание. Тя самата не плачеше и мразеше ревлите.

     Но Тони просто не умееше да плаче. По всичко личеше , че рони сълзи много рядко и трудно. И сигурно се криеше , когато го прави.

- Искаш ли дъвка? - Джини извади две от чантата си. Без малко и тя самата да зареве. Тони благодари и взе едната, Отдели картинката, прибра я и сложи съдържанието в устата си.

- Трябва да изпратиш на майка си някои неща по татко.

- Да, тъкмо си мислех за това. Тя мрази болнични пижами. Ще й изпратя нейната, по -новата. Другата не е много хубава. Тя не си купува, защото по-често спи без пижама. Сигурно трябва да сложа и чехли. Представи си, и това няма! Ходи в къщи с едни обувки! Мога да изпратя моите, но ще са й големи...Друго? Сетих се - чорапи,бикини...Баща ти веднага ли ще тръгва?

- Да. След малко.

- Защото искам да ти кажа нещо, но той да не чуе...

- Добре.

 Тони прилежно увиваше във вестник вещите на майка си.

- Ти може би не си разбрала...-започна малката - Не искам да се стряскаш, но почти съм сигурна, че са искали да го убият.

- Не може да бъде, чела си много кримита!

- Не е така. Защо камионът е влязъл в отбивката? Това първо.

- Може да е загубил управление, така казали ченгетата!

- Може, но е малко вероятно.

- Може да е искал и той да спре, обаче...

- Как тъй ще спира, карал е с над сто, помисли си! Колата е била вдигната над канавката! И защо е избягал , ако е случайност?

- Уплашил се е.

- Защо ще се плаши , ако е случайно? Поне е трябвало да спре и да види какво точно се е случило.

- Не знаеш какви простаци има по пътищата.

- Ти не му казвай, нека си мисли, че не знаеш...

- Аз питах и доктора, той също мисли че е случайно. Той е очевидец.

- Мислят те за малка. Не се обиждаш,нали?

- Естествено, но ти откъде разбра?

- Представих си го. Откакто татко ти ми го каза, все си мисля как и защо.

- Може още да помислим и двете.

- Мама каза, че той пречи на много хора.

- В България още не убиват политици. Пък и той сега няма нищо общо с властта.

- Нищо не се знае.

  Джини се замисли. Малката беше много права. Ядосваше се на себе си , че се беше доверила на това, което й бяха казали. Като послушно дете. А това момиче, въпреки стреса беше създало една стройна и много вероятна хипотеза. Обхвана я безпокойство. Баща й щеше да тръгне обратно след половин час и всичко можеше да стане.

- Не се безпокой - каза Тони - те сега ще се покрият, поне за известно време.

- Ти си само за следствието!

- Аз това и ще уча. Много обичам да откривам разни неща.

- И аз обичам.

- Тогава защо не отиде в Симеоново?

- В историята също се откриват някои неща. Знаеш ли, да напишеш исторически труд е като да проведеш разследване...после ще ти разкажа за един човек...казва се доцент Коларов. Много е точен, всичко, което знам, съм го научила от него. Евгени също много го харесва. Евгени ми е най-добрият приятел, между впрочем. Казвам ти го, защото ще става дума и за него...

  Баща й се беше върнал с цяла камара покупки, половината от които сигурно щяха да се окажат излишни. Тони не ядеше шунка, а Джини не обичаше мляко, да не говорим за хляба, който и при добро желание не биха изяли и за седмица. Той взе чантата с опакованите вещи и тръгна.

- Какво да кажа на майка ти?

- Не знам. Да оздравява. Не, не мога да измислям хубави неща!

- Татко, каза Джини - Когато пристигнеш, обади се.

- Защо?

- Може да сме забравили нещо...

  Разбира се, Нона го чакаше почти изнервена от закъснението.

- Вече мислех, че си останал. Последният удобен влак пристигна преди час.

- Не пътувах с него.

- Така си и знаех. Казвай бързо!

-  Мисля, че Тони прие всичко по – добре,  отколкото очаквах.

- Плака ли?

- Съвсем малко.

- Тя рядко плаче. Значи, все пак се е разстроила...

- Разстрои се, а ти какво очакваше? Джини остана при нея.

- Боже, това момиче е чисто злато!

- Трябва  да тръгна за София. Скоро ли ще те изпишат?

- След седмица, предполагам. Някои изследвания мога да направя и в нашата болница.

- Ще дойда при първа възможност.

- Не се притеснявай, може и да не си правиш труд.

- Не се притеснявам, искам го!

- Не се чувствай виновен или задължен...

- Мислех, че съм те убедил че не това е причината.

- А кое?

- Не ме карай да правя любовни обяснения на тази възраст...

- Някога правил ли си?

- Не си спомням. А ти?

- И аз. Сухари сме и двамата, нали?

- Нищо не можем да променим. Нона? Но ти имаш червило? И не ми излизай с номера за прехапаните устни!

  На другия ден беше вече достатъчно добре, за да седне в леглото.

- Една дама иска да ви види.

- Да не е сестра ми?

- Госпожа Кондова. Ако не искате да я виждате...мога да измисля някакъв проблем...

- Не, защо? Жената е дошла чак дотук, нека влезе!

  Ако някой искаше да знае какво точно изпитва Нона в този момент, тя без колебание би отговорила:

-Любопитство, разбира се. Не към самата дама, а защо е дошла. Не мога да пропусна да си го изясня.

  Жената беше средна на ръст, набита, с подстригана на черта светлокестенява коса. Имаше широки скули и открити, леко дръпнати очи.Носеше букет от розови и червени карамфили.

“Стандартен” ,помисли си Нона и си спомни какво й беше разказал Иван.

-Може би аз съм последният човек , когото сте очаквали, но...нямаше друг начин да говоря с вас. Впрочем добре ли сте , или ви притеснявам?

  Дали от съпруга си се беше научила да пита за това? Той го казваше със същите думи по същите поводи. Учтива настойчивост и след това прямота.

- Добре съм. Всички са на мнение , че съм учудващо добре. Надпреварват се да ми обясняват какъв късмет съм имала

- Мога ли да натопя букета?

- Да,в тази празна банка.

- Жените обичат цветя, но мъжете понякога не се сещат...

- Този, когото имате предвид, много често се сещаше, но аз му казах, че имам други правила.

- Други правила? Какви, ако не е тайна?

- Ние с дъщеря ми прочетохме книгата за Ванга и също като нея смятаме, че цветята трябва да умират на корена си...

- Наистина? Не ги ли късате?

- Не, макар че някои се садят, за да бъдат откъснати...

-  Малко странно...- Елка се огледа за стол и седна до леглото на Нона.

- Имам странно предчувствие...за нас двете.

- Че сме се срещали в минали животи ли?

- Не. Мисля,  че при други условия можехме да бъдем приятелки...

- Аз нямам жени приятелки - каза Нона - Има една, но тя не знае, че я смятам за такава...

- Ако ви запитам нещо, ще ми кажете ли истината?

- Естествено. Между нас нищо не трябва да остане скрито. Най - вече защото не сме приятелки...

- Беше опит за убийство, нали?

  Значи това било! Затова беше тук, а не за да види любовницата на мъжа си!

- Не знам - внимаваше да не се издаде - Спях , когато стана. Изобщо нищо не видях. Събудих се тук, дори мислех, че пак сънувам...

- Не може да бъде! Мислех , че поне вие ще бъдете откровена с мене. Никой не ми казва истината, дори Джини!

- Съжалявам. Ако ме питате дали се съмнявам , че е така, да, съмнявам се. Но нищо не съм видяла. А вие защо мислите така?

- Не знам. Може би просто интуиция. Защото все се страхувам , че ще се случи..

- Следствието каза , че е случайност. Приемете го така.

- Искам, но не мога. Притеснена съм, не мога да се отпусна. Сънувам странни сънища...

- Това може да сполети всеки.

- Не ме интересуват другите. Съжалявам само, че вие пострадахте. Вместо него.

- Не е вместо него. Никой не страда вместо друг. Сигурно съм имала нещо да връщам. Като отрицателно изживяване...

- Зная за отношенията ви още от миналата година.

- Така и предполагах, но Иван не вярваше.

- Той винаги е имал такива връзки, но това не ни е пречило. Не се обиждайте, но и сега сигурно не сте единствената. Има толкова млади секретарки и репортерки...Всичко това губи значение след двадесет години брак...

  Нона мълчеше. Почти не беше се питала дали Иван има и други жени освен нея.

-Повярвайте ми, нямам нищо против вас! Имам дом, семейство, деца, работа...Искам той да е добре след всичко,  което му се случи...Вижте, и аз мога да имам някого...държа на него, но бих могла, нали?

  Нона не знаеше какво да каже. Беше ясно, че тази жена никога няма да потърси друг мъж, защо толкова се силеше да се  покаже готова за изневяра?

- Не се безпокойте, не е необходимо непременно да има друг...Някога и аз исках да имам един мъж изцяло...но нищо не постигнах. Сега той иска да бъде с мене за постоянно, но моето желание не е такова. Нямам какво да му дам вече, дори приятелство...Имаме дете и това е единственото ни общо нещо .

- Иван много държи на вас. Не го е казвал, но знам, че е така.

- Казвал ми е нещо подобно...Но какво искате, понякога на мъжа му се иска да погали бездомна котка. Приятно е и за него и за животното...Лъскав мек косъм...грижлива, силна ръка. Котката мърка, ноктите й са прибрани...Тя си мисли , че това може да продължи и повече...Но то свършва. Край на жеста, край на докосването, край на мъркането...Той си тръгва, тя се извива на дъга и се прибира в стария си дом..

- Но какво говорите вие, жената не е избягала котка!

- Вие определено не сте.

- Може би вие приемате такова отношение , но...

 -И аз не знам дали го приемам. Но това ми се дава.

- Все пак, вие сте много порядъчна и свястна жена...Можете да имате добро семейство.

- Имах го. И какво от това?

- Обаче нещо трябва да искате от Иван. Нещо трябва да ви е обещал...

- Не,нищо не сме си обещавали...

- Можете ли да се разделите с него?

- Само ако той го иска.

  Елка остана замислена.

- Но трябва и вие да искате нещо...

- Не знам какво да искам още.Искам да е свободен. Да бъде силен и да може да направи това,  което иска. Затова няма да покажа нокти. Никога.

- А ако го познавахте отдавна...ако бяхте негова жена?

- Не знам. Как да ви кажа,  като не знам? Дори да беше така...Не, това никога не би могло да стане!

- А ако беше станало?

 Нона бавно вдигна глава.

-Знаете ли,когато имах семейство, сама подрязвах ноктите си...И изобщо не ме болеше. Защо не си вземете бонбон?

..............