17 мин reading
Имаше два безкрайни дни. Като го осъзна, нещо в нея се разтвори и запя, запя с недокоснати фибри и я обля с цветове, а после се разплака.
“Нерви! Просто съм натоварена и какво по-естествено. Клипове, оферти за реклами, нов албум, а аз постигам и хващам в ръка звездичката си. Обичам да пея, пея, а сега вече ще ми чуят гласа. Далеч и близо до началото, една ръка разстояние от живота който обещава и другият който носи нанякъде. Един конкурс и всичко се променя. Вече има “къде”, вече има “някъде”. Образите са различни, слизат от екрана и от илюстрованите албуми и се превръщат във възможност за реалност, а реалността придобива способността си да е жива. О, това е велико! Ще започна май да пиша. Знаех си, че съм поетична, ще започна сама да си пиша текстовете.”-засмя се, че почти на сериозно си го помисли.
Струваше й се, че чува далечна мелодия. Наостри докрай слуха си, но мелодията беше в нея. Опита се да я оформи и да я затананика, а не успя. Чуваше я и не я чуваше. Усещаше я и не съвсем. Усети топлина като вдъхновение, тръпка почти еротична вълна пеизажи изменчиви и капризни се приливаха един в друг, противоречаха си, блъснаха се, преминаха в пулсации и трепети, полазиха вътрешната страна на десният и лакят, пръсти запъплиха по шията, по рамената, под венереният хълм. Затвори очи и несъзнателно отметна главата назад. Чуваше мелодията. Мелодия от цветове и състояния, сблъсъци на хармонни и дълбини, но звука беше неясен. Прекрасен и много далечен.
“Май съм щастлива, а? Все си го мислих и преди и бях, но това е повече. “
Преиска й се да изпие една бира, но си спомни, че едно от задълженията й в настояще беше да хвърли няколко килограма, а за в бъдеще да подържа фигурата. Също трябваше да пази и гласа си, а астрономически пролетта беше още далече колкото и ненормално топло да е за сезона. Никаква бира дори да е в малък манастир интимно над облаците, в компанията на най-сексапилните монаси готови за пръв път да прегрешат. Нотката в смеха й прозвуча възбудена.
“Два дни. Жалко, че някак…Е, да си го призная няма кой да ме посрещне много радостно. Имам си виртуални приятелства, но за тях няма смисъл да се връщам у дома. Най-много някой да изкриви физиономия или да му стане интересно, че някога сме били приятели. Да, мама ще се радва, но за нея ще е по-здравословно да хукне по приятелки и да си разправят за мен и най-после да получи удоволетворение от това, че е родила хаймана като мен. Така де. Е, на мен пък си ми харесва всичко и ще си прекарам чудесно цели два дни, а после вадя меча и давай напред. Ох, хубаво, че не съм се родила мъж, че щях да си го извадя като меч, много съм агресивна. “
Закиска се. Малко по-дълбоко мислите й протичаха по съвсем друг начин. Опитваше се просто да ги заглуши, но беше тревожна. Много тревожна. Вътре в себе си се молеше. Молеше се на себе си да издържи, а всичко около нея да не се изменя по-рязко отколкото би могла да възприеме и да реагира адекватно. В началото си мислеше, че най-страшното изпитание за нервите й ще бъде кастинга и сценичната треска, но тях преодоля може би защото беше подготвена или не вярваше сериозно, че ще се случи. Нещото обаче се случи и тя попадна в нещо като лабиринт, много коридори, много клопки, разбира се и съкровище. Твърде много мислеше върху това да запази острата си мисъл, за да я запази наистина, а мелодията продължаваше. Прекрасната, неясна далечна мелодия. Тананикаше си нещо различно и позволяваше на мелодията да я обзема. На талази и тръпки на талази, на пръски от пукнати маркучи в градинки и игриви лъчи, на мравки с усмивки, на цветни мигновени съществувания. Носеше се и се унасяше. Тревожна и усмихната. В пространството където вероятното и невероятното се смесваха, детето ставаше голям, а големият отскубнат от себе си се превръщаше в дете за да се научи от себе си, най-малкото да се усмихва, а и да си играе. Правеше някакви опити да затананика мелодията, но не успяваше. Това не беше човешка мелодия, а гласове. Гласове от някъде си, гласове от това тук което не можеше да се осъзнае. Унесе се във влака и сънуваше мелодията. Не усети как се търколиха часовете. Очакваше да е уморена, но напротив, а и във влака съвсем си отпочина. Когато слезе изпита усещането, че стъпва за пръв път в този град. Всичко някак дълбоко развълнувано вътре в самото себе си преливаше в нея по неизяснени пътища. Почувства се като фиданка току що засадена във влажната земя която изсмуква соковете и те преливат в нея, изпълват е с най-невъобразимото усещане. Клетка по клетка, вълна след вълна, сладки тръпчащи наситени с цветове усещания, наситени с вкус и аромат, с възбуда, с рязка температурна амплитуда, докосвания от вътре навън, докосвания по кожата, под капилярите й, в нежни целуващи вулканчета с безкрайно отворени устни и тънки играещи змийски езичета. Вулканчена пръсти, фонтанчета слюнка с глас, солен глас на близко море и танцуващо витание като при пълнолуние. Вулканчета по потта й, в коренчето на косите й, по устните и по небцето й, по втвърдените й зърна, в кръвната й плазма. Току що засадена фиданка, цъфнала на мига. Разгърнала се като клони, разтворила се като бездна. Отдадена на трепета си. После и се стори, че тя е земята в която е засадена фиданката. Конвулсия премина през тялото й завибрира като камертон превърна се в сърф спущащ се по цунами, а цунамито се втвърди в ален гребен на петел. Стенанието се изплъзна неволно, а пред очите й заиграха кръгчета като след жадна, дългоочаквана дълга целувка.
“Толкова е готино! Не, ще пия нещо. Но пък защо ми е. Та аз съм пияна. “
Разпери ръце. И се завъртя в кръг. Усети, че е превлякла погледи и побърза да кривне по първата уличка.
“Що не се гладат в….очите, ами мен ще гледат… искам да съм сама защото ми е готино и фиданчесто... И е като пролет. Шантава съм, но ми отива. И ми е пролетно. “
Леко й се маеше свят. Мислите й се пръскаха и наистина състоянието й беше като при въздействието на малко количество алкохол. Не тръгна към дома си. Искаше да поброди. Да събере мислите си, а и да се наслади на състоянието си. Знаеше, че върне ли се у дома в този ден повече нямаше да излезе. Ще си говорят с майка й. Ще редят смешни планове за в бъдеще и ще й разказва надълго и широко как е минало всичко, но приказките няма да свършат. Съзнателно и несъзнателно заобикаляше улиците по които можеше да срещне някой познат. Искаше й се да е сама. Сама с новото съзерцание на познатият пеизаж, с настроението и възбудата, с мелодията която пак долавяше като неясни усещания. Вървеше и мелодията ставаше все по-ясна. Усещанията по-изострени. Мислите я напущаха, пляскаха с крила, летяха, ставаха непонятни, посоката в която се движеше абстрактна.
Тук е мястото да спомена, че родното й градче беше полупланинско. В югоизточните квартали природата прекрасна. Човешката ръка приличаше на декорация върху прага на натежаващото обаяние на вечните сили. Бавно, бавно къщичките оредяваха. Улиците се превръщаха в улички, все по-стръмни и по-стръмни, все по-тесни и по-извити, бавно, бавно уличките се превръщаха в пътеки. Дръвчетата като банда страхливци пред физически конфликт ставаха все повече и повече. Задъхана вече се изкачваше по пътека която се губеше в подранила растителност. Преплете се в гората, а мелодията я бе обсебила. Мелодия на един толкова дълбок смисъл, че не можеше да се усмисли от разделение от него разум. Не можеше да се подчини на волята на гласните струни и да бъде пресъздадена в допустими за човешкият слух честоти. Набъбваща под повърхността на мислите, издуваща се като пъпка която разкъсва обвивката на рационалното и се разгръща в аромат и несъзрян цвят. В сетивно обобщение на изначални пориви и хаотичност. Седна на един камък посипан с борови иглички.
“Къде съм?”
“Сред стебла, клони и унес…Сама…Тук няма кой да ме види…Толкова е хубаво…Толкова е готино…”
Достигна до онова усещане в което разумността е блокирала пред сетивността. Приличащо на сън, а обратното на сън. В сънят сетивата изолират съзнанието от средата, а в това състояние съзнанието се прелива със средата. Губи се в нея и сънува реалност. Вън от ограниченията на самоличността. В многоличностното, в преливането с всеобхватното. Игличките я хапеха лекичко. Виждаше небето над града едва, едва през короните на дърветата, уханията я опиваха и довеждаха до налудничавост, а допира с игличките създаваше все по-неустоимо усещане.
“Тук никой не ме вижда, а аз усещам всички.”-едва успя да подреди една мисъл в свършено изречение. После разума и се пръсна във вятъра, с уханията и безбройните възприятия. Струваше й се, че лети като дух из дърветата и все пак беше в тялото си, а на него му беше безкрайно приятно. Извън града, а в същото време извън времето, в едно отделно безкрайно пространство на несвършващата наслада. Наситеният кислород още повече засилваше чувството на леко пиянство. Изостряше възбудата, фантазията й се завъртя около немислими табута. Лекички инжекциики за възбуда, усти на горски духчета, гола наостриност, иглички…Иглички от клони.
“Тук никой няма да ме види…”-а изпитваше усещането, че някой я наблюдава и е близо зад гърба й. Видя се през неговите очи. Възбуди се още повече. Несъзнателно се затърка в игличките. Леко вдигна полата така, че те впиха връхчета в голата й плът. Стори й се, че чу пукане на клонка зад гърба си, сърцето й прескочи. Не посмя да обърне глава. Идеше й да хукне надолу по стръмният наклон, независимо дали ще падне в някоя пропаст, а като в кошмар беше парализирана и не можеше да мръдне. Осъзна, че ако има някой около нея, тя, не знае къде е и може да се озове направо в прегръдката му…В здравата му, животинска прегръдка…Нещо се сви в нея…Почувства се безсилна все едно беше вече в ръцете на някого който толкова я желаеше и така доминираше физическата му сила, че не й оставаше нищо друго освен да му се отдаде…И се отдаде на фантазията си…Стана й топло…Виждаше се през очите му…Как запрята поличката си още повече…
“Глупости, въобразявам си…Тук няма никой…Никой не ме вижда и мога да си правя това което искам да видя…през очите на дърветата…”
Игличките се впиха по дълбоко в кожата й. Пръсна се цялата на пъпки, стеблата пламнаха, смолата по тях се топеше и потичаше, потичаше и омекваше като свещ и тя. Свещ над легло с превърнала се в тела гора, десетки съвършени тела без лица…Извили се, разтворени като клони тела в умопомрачителна плетка…
Пак се гледаше с очите му. Чувстваше присъствието му. Боеше се и в същото време го желаеше и вече му се отдаваше.
“Какво пък…Ако има някой, ще сме само двамата…Ще е само миг…Спомен от най-готиният ми ден…”
Чуваше все по-ясно мелодията. Загуби се в мелодията и се превърна в мелодията. Стана малка звездичка премигваща в безкраен мрак. Гъст като океански дълбини, обличащ я цялата от глава до пети в една влажна лепкава милувка.
“Няма никой….”
Но го чувстваше все по-близко.
“Няма никой…”
Вдигаше полата все по-високо. Разкопча горните копчета на ризката си, с треперящи ръце свали коприненото си шалче и изстена.
“Няма никой…”
И чувстваше погледа му в гърба си. На метри от нея. Тих като бездиханен. Сега се видя съвсем различна през същите тези негови очи. Не смееше да мръдне защото беше смутен от гледката и не искаше да смути стенещата и разголваща се млада жена. Стана й някак миличък. Почувства се дръзка. Пожела да се обърне, да го измери с поглед, а след туй да го унижи като му се накара за воайорството за което той едва ли си беше и помислял преди най-случайно да попадне на нея. Но може и да няма никой.
“Не. Трябва да оправя това недоразумение. “
Леко се обърна и като, че ли го видя с крайчето на погледа си и той се превърна в стебло.
“Въобразявам си.”-не можа дори да разбере, че при тази мисъл се почувства безкрайно сама, толкова бързо го почувства.-“Трябва да се обърна, да му се усмихна смутено, да скрия пълничките си крачка й…но защо…Повече няма да го видя…”
Усмихна се през секнало дихание, а след туй се отдаде на топлината.
“Аз сънувам нещо което няма да се случи. Което никога няма да си позволя повече. Не, не си го позволявам и сега, защото сега само сънувам. “
Вдигна шалчето към лицето си и щеше да направи необходимото движение, но предпочете да го направи той.
“Мръсница съм, но това не е истина. Аз сънувам, това е фантазия. Аз съм заспала в гората, а след като не го видя няма и да ме обвързва нищо с него. След два дни напущам градчето, а той дори да се похвали, че е чукал…тази певицата…Ще му се посмеят…Не, не бива…Какво пък…Знам…”
Вдига ръката с шалчето.
-Идвай!-обърна леко глава, но така, че да не го види. Никой не отвърна. Сърцето й подскачаше до гърлото-Ела…Няма да те ухапя…
Май нямаше никого. Почувства, че се държи глупаво.
-Скоро няма да стъпя в тази гора…Знам, че се държа странно…Сънувам я понякога…Сънувам тази гора с останалите сънища които не мога да си спомня…
Пукна клонка.
“Какво правя. Какво правя, по дяволите. Може да е някой който ме познава. Може да е отвратителен. Може да е психар или старец или дете…Може да е жена…”
Пак й се преиска да избяга, но не можеше да се отлепи от земята.
-Ела…Никой няма да разбере…Привържи с това шалче очите ми…
Махнеш ли го, ще е изнасилване, а иначе…Ще ти се отдам като на забрава. Ще е приказно. Приказно ще е…Ела, но няма да го махаш…И без друго трябва да свиквам с това много да ме гледат, а аз да не ги виждам, да се отдавам с цялото си желание, душа и възможности…на гора от погледи…и желания…гора, безкрайно гора от погледи които няма да съзра, тела които ще докосвам и те ще ме докосват с трепети, а аз няма да ги видя…ще е порочно, а чисто…Разбираш ли, нищо не разбиращ…Аз съм готова и те искам който и да си ти…Може да се каже, че за тебе който и да си съм родена и ме е крепяло във всички нелеки моменти желанието ми да ти се отдам…Да ти даря удоволствие…Да ми дариш миг удоволствие с това, че ти го изпитваш…
Нещо се сви в нея. Нямаше никой. Никой не я желаеше. Тя беше сама сред гора която не я разбираше.
Преиска й се да се превърне в част от гората.
Затвори очи. Превърза ги сама.
“Защо те няма.”
Сега усети, че той е по-близо.
“Пак си въобразявам. Пак…Или, не…Няма значение…
Свали ризката си. Той я докосна по гърба. Изстена кратко. Не, това беше някакво насекомо. Никой мъж не може да гали така. Или е приказно насекомо или жена…
Затърка зърната си. Устни се впиха в рамото й.
“Капка! Не устни…”
Вече я блъсна диханието, но тя вече сънуваше. Устните се намериха, но докато целуваше друг целуваше гърба й или бяха повече от един…Или…Щеше да свали превръзката си, но се уплаши и не от това, че ще види някого когото не желаеше, а че няма да види никой. Или бяха повече от един или нямаше никой. Играеха си с нея. Не я докосваха. Нямаше да може вече да се откаже. Тя вече беше в ръцете им и нямаше закъде да бързат.
“Фантазирам си…”
Струваше и се, че има и женско присъствие. Двойка. Бяха двойка, а тя им създаде разнообразие. Не, бяха повече от двама. Чуваше как дишат. Бяха иначе толкова безшумни, че не стъпваха на земята, но възбудата им звучаше с диханията им.
“Но те са много…Аз, не исках…”
Опомни се сама и безпомощна в кръга им. Тогава видя през затворените клепачи и превръзката как дърветата около нея се изменят, превръщат се в тела. В десетки тела, мъжки и женски, и се събличат, и я желаят. Желаят я и тя е между тях. Погледите им са изпълнени с похот. Преплитат се едно в друго, целуват се и се галят, но освен по между си искат да правят любов и с нея. Иска и се да избяга, да потъне в земята. Ужасена е и в същото време желае това да се случи. Да се отдаде на всички и на всеки.
Тогава я прегърна. Беше истински. Човешка кожа, плът й кръв. Целуна я. Други устни се впиха в раменете й, ръка я обгърна през кръста, друга загали бедрата й и се плъзна под полата. Наистина ли бяха много…Не, май е сам. Просто е толкова ловък, толкова изкусен, че я докарва до лудост.
Силно пожела да махне превръзката за да го види. За да разбере кой е този с тези ласки, но не го направи. Отпусна се по гръб. Помогна му да я съблече, но пазеше превръзката. Ако го видеше щеше да я края, магията щеше да се развали. Да се превърне в спонтанна проява на лекомислен секс, а сега той беше дървета. Дървета и хора с различни лица. Пакостливи духове, забранени страсти в плът и тела без памет. Тези които щяха да я имат и да я забравят. Чрез тялото на един който тя нямаше да види. Гора от тела. Гора на забравата. Тялото на един, а съзнанието и желанието на всички и всеобхватното и тя отвърна подобаващо, отдаде са на всички желания, позволени и непозволени, назовани и неназовани, въобразими и невъобразими, достигащи до предала на възможното. Преди да е проникнал в нея вече изпаднала в най-бесният оргазъм. Не беше на себе си. Носеше се с крясъка си и се превръщаше в крилата на уплашените птички които търсиха пролука през клоните и изчезваха в небето. Разтвори се в небето и известно време престана да съществува. Лежеше върху затоплените вече иглички, а те вече не я боцкаха. Чувстваше ги като постилката на своята горска тайна. Последното бягство от себе си. Малко инфантилна, малко перверзна, но много мила проява. Щеше да я топли и да я кара да се изчервява.
“Ама и аз съм една. Ако разбере майка. Но откъде.”
-Моля те, тръгни си. След малко ще сваля превръзката, но не искам да видя кой си бил. Хубаво беше нали. Постой малко. Няколко минути…
Не и отвърна никой.
“Имаше ли го. “
Цялата й кожа лепеше, но би могло да е от всичко. Свали превръзката й засъбира разхвърляните дрехи.
“На какво ли приличам! Имаше ли го. За всеки случай беше невероятен любовник. Най-невероятният, но дали…Е, това в мен да не беше вятър. Още мириша на мъж. Глупости. Мириша на гора. Мамка му, този защо не мирише…”
Запя. Без да съзнава запя докато се носеше лека по пътечките. Тананикаше онази песен която от сутринта искаше да оформи, но не се чуваше и не разбираше, че пее. Беше влюбена в някого, някого който може да не съществува, беше влюбена в гора и образи на въображението.
Вече се свечеряваше когато се прибра. Разказваше вдъхновено на майка си преживяванията около кастинга. Горката. Когато усетила, че закъснява чакала пред всеки следващ влак. Излъга я, че се засекли с един приятел и я довел с колата. Искаше да говори още дълго, но се унасяше въпреки ранният час и бузите й горяха. Май имаше температура. Не я примери. Пи профилактично няколко хапчета и горещ чай и си легна.
Преди да се унесе вече беше убедена, че ако е имала връзка с някой сигурно е бил сатир. После така силно я втресе, че затрака със зъби. Помоли майка й да й хвърли още одеала.
“Защо не беше действителен. Защо нямаше такъв любовник…”
* * *
Той се прибра и изхвърли смъртоносната доза транквилизатори която си беше подготвил сутринта…
Искаше да види за последен път гората.
* * *
Последвалите събития за нея не бяха леки. Простудата премина в силни възпаления. Усложниха се. Наложи се да й извадят сливиците и тя никога не си възвърна някогашният глас.
Не можеше и да изпее и най-простите неща правлино.
Чуваше и вече разбираше, обаче чия е песента звучала тъй далечно и недоловимо в онази преломна за нея утрин.
Това беше песента на птичките.