Крия се от стържещите писъци на празното. Блокиращи дишането. Резонират глухо в ушите ми. И разкъсват... сякаш стръв...
Реват от кухост бокалите. И примижават. Само капки слънчевост се процеждат през клепките... достатъчно е само да отворя устни – да ги хвана, да ги премълча...
Ненаситно разлиствам хризантеми в утринното. Сякаш търся изгубеното настроение – среща на калинка с дъжда... Времето бясно препуска в коремите ни и гали със завидна мелодичност.
Открадвам си целувки по нослето... и боси стъпки в тревата, със синкави дъги по стръкчетата. Вещае езерност в обятията. И смокинов аромат...
Ще тичаме ли жадно по ръба на на капките? Безутешно. Непринудено. По детски дори. За да преоткриваме всеки път себе си в малките вадички. И да потапяме ръце в отражението си... търсещи да срещнем пръсти под водата. Пръсти родили вълни от трептение.
Колко сияние виждам днес в образа ти. Кимам в знак на съгласие. Да стопим с гърбовете си празното. Да сбъднем духа на мечтанието... за да изживеем нашите ...