Днеска се събуди доста късно – някъде към 11 и 30. Досега не беше му се случвало да се успи така, а не беше нещо и болен, наистина странно явление беше случилото се за него. „Хмм, сигурно е имало причина, пък и какъв сън сънувах, ох, какво съм се заохкал?!? Да хвана да се стегна, че ще изпусна кафенцето!“ – това бяха първите мисли, които минаха като светкавица през разсънващото се все още съзнание. Стана и както дните, прекарани в Институцията, се обръсна, изкъпа, приготви си дрехите и машинално се облече – всички тези операции извърши за около 10ина минутки. Сетне усети протестите на стомаха си, да вече яростно огладняваше и трябваше да направи нещо по въпроса. След като отново се огледа пред огледалото и се убеди, че е „пич и половина“, се запъти ентусиазиран към кухнята. „М-м да, сега каква английска закуска ще си направя!“ – самият вид на яйцата с беконче го накара да се оближе три пъти. Застана развълнуван до хладилника и се сепна за момент – ужасен погледна надолу и съзря истината.. Беше само по хавлия и естествено около таза му липсваха боксерки! „Ш-ш-шеееет!“ – последващият израз не беше следствие на разсеяността му, а на звънеца идващ откъм входната врата. Последваха още три упорити позвънявания, а Гегата седеше като вкаменен, как щеше така да се изтърси пред въпросният. Последва настойчив вик, който носеше нещо като: „Брат, знам че си вътре! Отвори вратата, че входната само ти не си я платил. Ей, чуваш ли, няма да вися цял ден..“- това му подсказа, че стана на въпрос да се плаща входната такса, офф тия хора нямат ли малко жал... Но какво да се прави, въпреки че му се стори женски глас, той си помисли че това е Женя – домоуправителят, с когото пиха бира преди да замине за Ница. А оттогава досега бяха минали три месеца. Това бяха тезите, които плуваха из мозъка му, докато той се отправяше към края на холното си помещение. Спря точно с нос сочещ към дървената табелка „Bienvenues!” – гласяща топлото „Добре дошли!“ на всички гости. Сетне се почеса по дясната вежда, пооправи си халата, да не би случайно да му падне и след три дълбоки глътки въздух, съвсем непукистки отвори металната врата, с цвят бордо.

Изведнъж пред него се изписа следната картинка -  висок, тънък, с нос чип и права дълга коса индивид от женски пол стоеше и го гледаше с широко отворена от учудване уста. „Ма-ма-мама... Аз... ескузи, ее извините мен, сеньоре, аз вас не знала, че вие бил вода, ее акуа, ее баня... Скузи, скузи...“ и изплашена се обърна с гръб към асансьора и замръзна. Гегата беше в почти същата поза, само че не усети как изведнъж се разтрепери и... пуфф халата му падна на земята... „Лелеее сега ако се обърне ще я карам до Пирогов, майко...“ – от страх мартинките му отново затрепериха. От притеснение пък не усети как посочи с показалеца на лявата си ръка дясната ноздра и взе да я чеши, това му беше тик още от ранното детство. После се съвзе и моментално се огледа, намери едни захвърлени ,чудно как, бели гащи и без да му мисли много, много ги обу. Сетне проговори: „А-а- аз... ъъъъъъ... ммм...“- думите му се губеха, поради татуировката, която завари на гърба и. Тя заемаше цялата му дължина и представляваше образ на Мона Лиза, захапала червена роза и с намигнало ляво око. „Бааааа, кво е тва, бе маалеее... Бахти якото!“ – и не усети как се накланяше все повече към татуса с приторени очи и увиснала долна устна. Беше типичен признак за неадекватност и липса на реакции. Това продължи точно двадесет секунди, които бяха достатъчни за да целуне неволно врата и – тогава тя извика. „Аййй, ма Дио!“ – за момент си помисли, че той ще и се нахвърли, само че грешеше. „Ибряяяя, ау...“ – изкрещя и той от уплаха и стрес, смесени в едно. За секунди се отдалечиха с метър и половина помежду си, а тя запелтечи: „Вие сте луд, локо, разбира? Вие как може, вас не срам цял первезник...“ - и заплака от емоции. Гегата се плесна по лицето, осъзнавайки какво бе направил – това беше новата съседка от Пиемонт, която му намигваше доста често и показваше явни признаци, че го харесва. Нашенецът събра сили и рече: „Ъъъъ, виж не е това, което изглежда, аз имам много тиковe още от малък ии оф, знам че ти звучи абсурдно, а сигурно не ме и разбра, българският е доста труден за чужденците.“ – опита се да се оправдае и самозащити Гегата. Малиса обаче всичко разбра, кое със знанията си, кое чрез логиката, кое чрез интуицията си. Тя се усмихна и отново се упъти към вратата му, беше му простила постъпката.

Малиса – Мария ди Сардиня, бе дъщеря на известен италиански музикант. 25 годишна, с буйни кафяви коси, дълги, стройни нозе, дребно чипо носле и дълго лице, това беше типична италианка, със испанска кръв. Но какво диреше чак тука, на километри от дома, сама и никому незнайна, без приятели и най-важното без приятел..

 Отговор на този дълбоко философски, морален, социален и политически въпрос ще оставя на теб читателю, да помислиш върху битието на съвременността и глобализацията в света. Ще поясня само, че Малиса се доближи до Гегата и му нашепна нещо на ухото, което го накара да изпише една хитра усмивка, смесица от задоволство, оптимизъм и съзерцание.

Какво стана по-натам ли? Много просто, Земята оцеля, не връхлетяха метеорити, които да ни унищожат, нито пък Гегата придоби суперсили... Животът просто продължи напред, всъщност той никога не беше спирал, а сега нарисува ново измерение на реалността за героите ни. Дали беше любов или начало на ново приятелство или просто случка, никой не знаеше..

Навън беше грейнало ясно и топло слънце, което галеше с лъчите си Земята и вдъхваше живот на всяко същество, а от съседната сграда блестеше една малка точка. Това не беше отражение на слънцето в някой прозорец, а обектива на един доста голям, професионален фотоапарат.. Странно нали, сочеше именно към прозорецът на петия етаж и всичко документираше. Изведнъж над тялото на апарата се показа женско лице, което направи лукава усмивка..

Дали това не беше някаква конспирация, зараждаща се из улиците на ж.к. Люлин-4 или беше просто въображаем сценарии, породен от 33-градусовата, безмилостна жега?!?...  Аз не знам читателю, а ти? :)

(П.С. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, така както случайностите следват неотлъчно живота на всеки един от нас и понякога ни събират или разделят)