Беше 15-ти септември - първият учебен ден. Към училището се стичаха безброй деца - едни големи, други по-малки. Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, а момиченцата приличаха на принцеси с вързаните в косите им панделки. Малките ученици носеха красиви букети, които с трепет да поднесат на учителките си.

Ето че от ъгъла на улицата се появи майка с малката й дъщеричка - първокласничка. Момиченцето бавно пристъпваше до майка си, плахо и срамежливо, защото се страхуваше от това, което го очакваше на новото и непознато място. То силно стискаше ръката на младата жена, като че ли искаше да придобие увереност от майчината обич и нежност.

Точно на входа на училището към тях се приближи едно малко момченце, което смело вървеше пред майка си.
- Здравей - прошепна то на момиченцето с весел глас. - Хайде да влизаме в класната стая.
Чувайки тези думи, момиченцето изведнъж престана да се чувства уплашено, леко се усмихна на момченцето, хвана го за ръката и заедно прекрачиха за пръв път училищния праг.

Дните се изреждаха един след друг, а приятелството, зародило се помежду им, растеше, както младото стъбълце се превръща в здраво дърво.

Една сутрин, вървейки към училище, момченцето чу жален детски плач. Огледа се и видя малката си приятелка, приклекнала до училищната ограда. Затича се към нея тревожно:
- Какво е станало? Бързо ми кажи какво са ти причинили? - попита то ядосано и очите му пламтяха.
- Бяха те - и момиченцето посочи две големи момчета. - Те ме блъснаха и аз паднах...
- Сега ще ги науча аз! Как смеят да нараняват моето приятелче! - и момченцето се засили, за да ги догони, но момиченцето го хвана за ръката и го спря.
- Остави ги, не искам и на теб да ти сторят нещо лошо. Виж, по-добре съм. Само ми тече малко кръв от коляното.
Момченцето се наведе и грижовно постави малката си ръчичка върху раната, за да успокои болката на приятелката си. Тя се усмихна и прошепна в ухото му:
- Мина ми вече - и двамата закрачиха към класната стая.

Изредиха се няколко месеца и дойде рожденият ден на момиченцето. Сутринта то пристигна в училище, пременено в нова рокля, а на врата му сияеше красива сребърна верижка със сърце, подарък от майка му. Влизайки в стаята, една от съученичките му, която му завиждаше, че получава повече похвали от учителката, съзря подаръка. Сграбчи го в ръка, дръпна верижката от врата на момичето и счупи сърцето на две със смях:
- Много беше красиво! Жалко, че вече не можеш да го носиш! - и тя хвърли парченцата от счупеното сърце на пода.
Разплакано, момиченцето се наведе, за да събере това, което бе останало от подаръка му. В този момент в стаята влезе и момчето. Като видя сълзите на приятелката си и счупеното сърце, което тя здраво стискаше в шепата си, разбра какво се е случило. Изстреля гневен поглед към другото момиче и му изкрещя:
- Какво си направила?!
След това постави детската си ръчичка на рамото на приятелчето си и промълви:
- Не плачи! Сега аз ще взема едната половинка, а ти - другата. Така и ние, и нашето приятелство ще бъдем завинаги едно цяло!
На момиченцето му хареса идеята, изтри сълзите, които се стичаха по лицето му, усмихна се и целуна доброто си приятелче по бузата...

След тази случка приятелството между двете деца разцъфтя с още по-голяма сила. Годините минаваха, а те бяха все заедно - в игрите, в уроците, в трудностите и в щастливите моменти. Обичаха да прекарват часове в парка, седнали на пейката под любимото им кестеново дърво. Разказваха един на друг мечтите си, плановете за бъдещето, тревогите и копнежите си. Дървото слушаше като мълчалив свидетел на приятелството им и леко свеждаше клоните си над тях с желание да ги предпази от болките и жестокостта на заобикалящия ги свят...

Ден след ден училищните години и детството отлетяха като миг. Двете деца пораснаха и настъпи моментът, в който всеки трябваше да се изправи пред новото си бъдеще.

Последният учебен ден. Сърцата и на двамата бяха свити и натъжени. За последен път закрачиха към кестеновото дърво, хванати за ръка. Спряха се под него и дълго мълчаха. На раздяла, под клоните на стария си приятел, всеки от тях се закле, че където и да се намира, след 10 години, на този ден ще дойде под дървото и ще носи половинката от счупеното сърце:
- Ще съм тук и ще те чакам! - обеща момичето.
- Как няма да дойда! - каза момчето. - Тези години ще са изпитание за приятелството ни и доказателство за неговата устойчивост.
Последна прегръдка, махане за сбогом и всеки пое по своя път...

Годините започнаха да се редят една след друга. Момичето бе прието в университет, дипломира се, изгради успешна кариера... Но всеки ден мислеше за малкото си приятелче и броеше минутите до тяхната среща. Когато се почувстваше тъжна или животът я изправеше пред някое препятствие, момичето вземаше парченцето сребърно сърце, допираше го до своето сърце и усещаше присъствието на момчето около себе си, все едно й вдъхваше сили да се бори, да не се предава...

Неусетно 10-те години изминаха и дойде денят, в който двамата си бяха обещали да се срещнат отново. Силно вълнение бушуваше в душата на момичето. Слънцето едва се показваше, когато тя се затича към кестеновото дърво в парка, седна на пейката и нетърпеливо зачака.

Един час, два, три... "Много е рано" - помисли си тя. "Затова го няма." - и продължи да чака.

Още един час, два, три... "Навярно има работа и затова се бави. Но аз знам, че ще дойде!" - успокои се момичето. Сви се на пейката и не спираше да се вглежда в лицата на минувачите, с надежда да познае в някой от тях "малкото си приятелче", както все още го наричаше тя, макар и да знаеше, че той се е превърнал в мъж.

Още един час, два, три... Започна леко да се свечерява. "Сигурно вече е наблизо. Ей тук, зад ъгъла и всеки момент ще се появи" - си каза момичето и се облегна на старото дърво, все така изучавайки лицата на хората.

Притъмня, заръмя тих дъждец, а момичето не се отказваше да чака...

Изведнъж в светлината на уличната лампа тя видя силуета на млад мъж, а до него вървеше тъмнокоса девойка. Момичето отвори широко очи. Макар че беше променен, тя веднага разпозна в него погледа на малкото момче. "Той е! Моето приятелче дойде!" - извика тя на себе си и се втурна с разтуптяно от щастие сърце да го прегърне. Не тичаше, а летеше...
- Познаваме ли се? - попита гневно мъжът и нервно се отдръпна назад.
Студеният глас прониза душата на момичето и то замръзна на място.
- Аз... аз... - опита се да обясни тя, но сълзите удавиха думите й, а малкото сребърно сърце, което цял ден стискаше в ръката си, падна в краката й.
- Какво си се затичала като луда?! - продължи да крещи мъжът.
Момичето стоеше онемяло, смазано от мъка.

Мъжът махна ядосано с ръка и закрачи напред с жената. Дори не забеляза счупеното сребърно сърце, което лежеше в калта под усилващия се дъжд. Стъпи върху него и отмина, без повече да се обърне...

Сълзи се стичаха по бузите на младото момиче. Още дълго стоя на пейката съвсем сама, загледана в нищото. Не можеше да проумее случилото се, а дъждът валеше ли, валеше... сливайки се със сълзите й. Над нея листата на стария кестен потрепваха от лекия ветрец и с тъжен глас й нашепваха:

"... не можеш миналото ти да върнеш,
щом всеки своя път пое.
Опитай болката си смело да преглътнеш,
да излекуваш счупеното си сърце..."

 

Постепенно дъждът спря, а зад облаците се показа светлата луна. Момичето вдигна поглед нагоре към нея, избърса сълзите си и тихо стана от пейката. Пристъпи напред към половинката от сребърното сърце, която все още стоеше в калта, наведе се и я взе в ръката си. Изчисти я от мръсотията, целуна  я и я допря до своето сърце, след което погледна още веднъж нагоре към небето и прошепна: „Моля те, Господи, бъди с мен, помогни ми...“