На моят Кларънс, знам, че си там, знам, че се бориш.

  Какво бихте казали, ако изведнъж разберете, че чудовището под леглото ви е истинско? И то по трудния начин? Защото има много голяма разлика дали един ден на улицата ще ви спре странен мъж на име Кларънс и ви каже, че трябва да напуснете дома си, защото духът на леля ви Мейвис не е преминал отвъд и обитава бившата си стая или ще станете в два през нощта да си налеете вода и студената й костелива ръка, облечена в грозна памучна нощница да ви сграбчи за глезена. Повярвайте ми, има. Затова, когато се стигне до там, моля ви, моля ви, повярвайте на странният мъж в бежово сако, не го наричайте откачалка, пияница, лунатик и в никакъв, повтарям, в никакъв случай не го замеряйте с камъни! Защото, както съм забелязал, хората в момент на афект имат изненадващо точен мерник.

  И така, как бихте си легнали спокойно довечера, ако знаехте, че мракът е пълен с неща, които в най-добрият случай искат само да ви убият и изядат? Правилният отговор е: не бихте. Вероятно ще се свиете в ъгъла (в никакъв случай не под леглото!) и просто ще хлипате истерично. Или може би ще побегнете навън по пижама, крещейки, като в някой нискобюджетен филм на ужасите. Или по-смелите от вас ще грабнат оръжие и ще се опитат да се защитават. Повярвайте ми, и трите варианта ще приключат зле. И като казвам зле, имам предвид за вас. Например ще свършите с източена кръв от някой вампир в някоя мръсна тясна уличка и като казвам вампир, нямам предвид лъскавият галантен Едуард Кълън, вечна любов и такива глупости, съвсем не. Вампирите всъщност са малки мръсни гадини и превърнат ли ви, е, ще се наложи да ви преследвам и да ви забия кол в сърцето.

  Нищо лично. Това ми е работата. Името ми е Кларънс, аз съм на 1013 години и съм ловец на чудовища. Аз съм причината да си лягате вечер спокойни, че нищо няма да ви оглозга до сутринта. Е, поне в повечето случаи.

  Трябва да ви кажа, че това е много неблагодарна работа. Като начало, не ми плащат да я върша. Няма премии, няма осигуровки, няма болнични и отпуски, няма вредни и извънреден труд. Трябва да намирам други, не съвсем легални начини да си изкарвам прехраната, което неминуемо води до проблеми със закона.

  Но тази история не е за това.

  Тази история е за грешните избори и последствията от тях. Това е разказ за едно пътуване до Ада и обратно. Буквално. Това не е история за живота ми, не. Би ни отнело много време, за да ви разкажа всичко, по човешките стандарти става въпрос за повече от 15 живота и, повярвайте ми, нямаше и една минута спокойствие. За това нека оставим живота ми настрани. Нека ви разкажа как умрях.

  Но да започнем от начало.

  Когото и да попитате, ще ви отговори недвусмислено, че сделките с демони никога не се развиват така, както ви се иска. Да, демоните също съществуват. За целта на повествованието ще кажа, че също има вещици, магове, шифтъри, в това число и върколаци, таласъми, духове, горгони и ще добавям и още същества, ако има нужда по-нататък, в процеса на разказване. Също така трябва да поясня, че не съм безсмъртен, просто имам много дълга продължителност на живота и съм предпазлив. Баща ми е маг, а майка ми е човек, така че съм нещо като черната овца в семейството. Може би сте чули за братовчед ми Хари. Не, не Потър. Хари Дрезден, магьосник.

  Както и да е, достатъчно за родословието ми.

  Всичко започна с малко момиченце на име Саманта. Ще пропусна скучните предисловия и как прочетох за изчезването й дома на 11-ти октомври, как говорих с майка й, съседите и местната полиция, как сестричката й ми каза, че са я взели чернооките хора и ще отида направо на сутринта на тринадесетия ден от десетия месец от 1013-тата година на моят живот. Т. е. Денят на смъртта ми.

  Беше красива сутрин, тиха и слънчева, топла за това време на годината. Ако знаех, че в този момент се наслаждавам на последното си кафе, сигурно щях да му обърна повече внимание. Но аз изхвърлих малката картонена чашка заедно с последните няколко глътки в близката кофа за смет и отново погледнах картата. Бях стеснил възможните входове към Ада до два и вече бях проверил единият миналата вечер.

  Трябва да обясня, че входовете са обикновено врати в изоставени сгради с нарисувани символи на тях. Правилната комбинация ти дава билет за Ада.

Последният вход се намираше в необитаемата жилищна сграда, пред която бях паркирал току-що. Може би беше глупаво да идвам без подкрепление, но от друга страна нямаше и на кого да се обадя. Бях последният останал ловец, нека кажем, че другите не бяха толкова предпазливи, а пък братовчед ми Хари по-скоро би се опитал да ме убие, защото има награда за главата ми. Това е друга дълга история, нямаме време за нея.

  Първите два етажа бяха пълна скука. Третият обаче ме постави лице в лице с вратата. Има едно много просто заклинание за разбиване на кодове, което работи в такива случаи. В метална купа смесвате каменна сол, изсушена лайка, сух див лук, малко, повтарям, малко барут и три капки кръв, поставяте я пред вратата и я палите с кибрит. Правилните символи светнаха като коледна елха. Прекарах ръка по тях в реда, в който се активираха и воала!

  Не знам как си представяте Ада. Истината е, това, което всеки човек вижда, когато влезе тук е различно. Всеки има свой собствен ад, така да се каже. За мен беше обширна обща баня, мръсна и порутена с изпочупени плочки, разбити умивалници и изкъртени тръби, стърчащи от стените като ноктите на граблива птица.

  Момиченцето беше вързано за една тръба, седеше на пода със свити под себе си крака и тихо плачеше. Веднага разбрах, че влизам в капан. Врата се затръшна зад гърба ми и се оказах заобиколен от всички страни. Не ме разбирайте погрешно, аз съм много добър в ръкопашния бой, все пак имах много време да уча. Демоните ме превъзхождаха числено и то значително, но имах реална възможност да се справя с тях. И те го знаеха. Ето защо им трябваше детето. Момиченцето се изправи и на лицето му се появи грозна самодоволна усмивка.

- Лош ден, а, Лари?

  Когато нещата тръгнат на зле, знаете, че трябва да очаквате да стане по-лошо. В моят случай това беше възможно най-лошото.

- Малакай. – процедих през зъби, виждайки старият си враг в крехкото тяло на осемгодишното дете.- Знаеш, че отдавна надраснахме галените имена.

- Да, и на мен ми липсваше, Лари.

  Дано никога да не срещате демон, обсебил дете. Изражението на лицето му беше толкова извратено и грешно, че ми се догади. А аз съм виждал доста гадости през живота си.

- Пусни детето. – казах с възможно най-заплашителният си тон, стискайки ножа си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

- Знаеш, че не можеш да спечелиш, Кларънс. – момичето щракна с пръсти и въжетата, с които беше вързано паднаха на земята. – Вместо това имам предложение за теб.

- Бих ти казал какво мисля за предложението ти, но... – истината беше, че осъзнавах колко съм прецакан. По скалата от едно до десет аз бях някъде около дванадесет. Демоните знаеха, че не бих наранил детето при никакви обстоятелства. По-скоро бих дал собственият си живот.

- Без игрички, Лари, честна сделка. Ти срещу нея.

  Трябва да поясня нещо за демоните и сделките. Тъй като демоните са енергия и нямат собствени тела, имат нужда от приемник. При по-слабите умове демонът може да се промъкне без разрешение, повечето хора обаче се съпротивляват и при тях е нужно съгласие. Обикновено оригиналният обитател изпада в нещо като кома и не усеща какво се случва с тялото му. Сделките от друга страна имат силата на закон. Никой демон не може да наруши сделка, която е сключил. Понякога са писмени, но повечето са устни, като се изисква и двете страни да изрекат латинската дума venundatus, което означава „продадено“.

  В този момент разбрах, че времето ми е дошло. Това беше краят на приказката. Големият финал. Тук приключваше пътя за мен. И дори почувствах облекчение. Смъртта ми нямаше да е напразна. Пък и 1013 години са ужасно много време.

- Добре. – казах, хвърляйки ножа – да го направим.

- Добре, Лари. Ти в замяна на момичето. Venundatus.

- Venundatus. – беше последната дума, която изрекох.

  Нали ви казах, че това е история за това как умрях. Е, това не е съвсем вярно. Но има неща, по-лоши от смъртта. Аз все още съм тук. Малакай живее в тялото ми вече почти тридесет години. Погрижи се да гледам от първият ред всеки път, когато убиваше. Всяка нощ сънувам кръвта по ръцете си. И също така не обича кафе. Но аз съм тук. И се боря.

Така че, ако срещнете на улицата странен мъж в бежово сако на име Кларънс… бягайте! Просто бягайте!