&&

          Онова, което крепи човека в моменти на емоционални кризи и житейски катаклизми, е чувството за собствена значимост. Някой може да ни обиди, да ни нарани, да ни унижи, но не и да съкруши духа ни, стига да не се предадем сами. В такива моменти се оглеждаме в очите на хората от близкото си обкръжение, питайки се: „Кой /коя/ съм аз?“. Лекарите и медицинските сестри от Отделението по хирургия в МБАЛ – Търговище уважаваха и ценяха Мехрибан. Тя за тях беше компетентният, знаещият, можещият, етичният медицински работник, отговорно и стриктно изпълняващ своите професионални задължения. Не беше много общителна, но с отношението и грижите, които полагаше за болните, предизвикваше респект и у тях. А когато се наложеше да се извърши спешна операция, ако не беше на смяна, линейката за минути я докарваше от вкъщи в болницата.  

          Не само умна, интелигентна и кадърна беше Каркушева, тя притежаваше и почти перфектна физика и завидна елегантност. Имаше изтънчен вкус тази жена. Беше истинска дама. Подбираше прецизно дрехите, които си купуваше. Беше от този сой жени, в чийто гардероб няма да намериш нито една дрешка, закупена от Second Hand. Носеше марково облекло с перфектно съчетани по цвят блузи и панталони, якета и костюми. Висока 168 см, слаба и стройна, с дълги бедра и впечатляващ бюст, поддържаше тъмнокестенявата си коса късо подстригана. Зеленикавите ѝ ириси нямаха навика да закотвят за по-дълго зениците на събеседника ѝ. Имаше някаква девическа свенливост в тази макар и зряла вече жена. Трудно можеше човек да разгадае мислите ѝ. Още по-трудно  беше в разговор с нея любопитният събеседник клюкар да откопчи подробности за личния ѝ живот. Дискретността беше дълбоко вкоренено в манталитета ѝ умение, досущ като едва доловимото ухание на парфюма ѝ, продукт на Версаче.   

         В следобеда на един жарък августовски ден в отделението докараха млад мъж с болки в коремната област. Стискаше зъби и се държа мъжки новопостъпилият пациент, макар че се превиваше от болка и притискаше с ръце корема си. Кестенявата му гъста коса беше мокра от пот, а в сините му очи се четеше зов за помощ и надежда за скорошно облекчение. Наложи се да му направят спешна операция. Беше със спукан апендикс. Мехрибан беше на смяна и прилежно асистираше на д-р Петров по време на интервенцията. Оперираният Синан Мехмед бързо се възстановяваше и скоро щяха да го изпишат. Не ѝ убягна на медицинската сестра Каркушева фактът, че изпитваше известна доза притеснение от допира до мускулестото тяло на този пациент, когато трябваше да промие зарастващия процеп ниско в дясно на корема му. С периферното си зрение долавяше, че той настойчиво се опитваше да долови погледа ѝ. Гледаше я с прикрито любопитство и необяснима дързост, всяваща в душата ѝ сковаващ страх. Този човек излъчваше загадъчна сила, която жадуваше да превзема, да покорява, да подчинява. Когато се усмихнеше обаче, и в облачен ден болничната стая се озаряваше от тайнствено сияние. Имаше плътни устни, прикриващи равни, блестящо бели зъби.

            Вечер, прибирайки се вкъщи от работа, снопче от това лъчезарие се спускаше пред Мехрибан и осветяваше пътя ѝ. Преди да заспи, тя си представяше как я докосват месестите пръсти на този мачо. – „Момиче, вразуми се! Какво ти става? Нима искаш пак да страдаш?“ – укоряваше се тя. Днес колежката ѝ Кирилова дълго коментира как оня ден на раздяла малката дъщеричка на оперирания от апандисит пациент увивала ръчички около врата му с думите: “ Тате, ела си вече вкъщи! Обичам те, тате!“ Но … сърцето не я послуша. Скоро след изписването му в знак на благодарност Синан я покани на вечеря. Тя очакваше той да дойде със съпругата и детето си в хотелски комплекс „Белият кон“ в покрайнините на Търговище, но не беше искрена и честна със себе си. Много добре знаеше, че ще е сам.

            Синан не скри истината за своето житие-битие. Минути след като сервитьорката прие поръчката им,  първите му думи бяха: 

              – Искам да знаеш кой съм, Мехрибан. Вероятно вече си осведомена, че съм семеен – изрече той право в очите ѝ. – Имам фирма за строителни  материали. Наел съм склад от 1000 кв. метра в Промишлена зона. Доволен съм, добре печеля. Надявам се скоро да измъкна семейството си от панелката, която обитаваме в кв. „Изток“ в момента. Със съпругата ми Ниляй сме от едно и също село, от Подлес. Тя е продавач - консултант в „Посейдон“, знаеш го магазина за козметика в центъра на града. А петгодишната ни дъщеря се казва Айлин. – „Боже, какво търся аз тук? Този човек има жена, дете, той е загрижен за бъдещето на семейството си. Какво мога да очаквам аз от един женен мъж?“ – упрекваше се мислено Мехрибан, добавяйки в чашата с уиски още една бучка лед. 

               – Наздраве! – вдигна чаша усмихнат Синан. Странното сияние отново се появи и заля с ярка светлина масата. Стана ѝ горещо на Мехрибан, откопча най-горното копче на бледолилавата си копринената блуза. Не беше на себе си. В душата ѝ бушуваше ураган и щеше да я помете. – „Боже мой, какво търся тук с този женен мъж? – за кой ли път се питаше тя. – Трябва да си тръгна, колкото се може по-скоро, трябва да си вървя!“ – напираха мислите във все още трезвото ѝ съзнание.

              – Има неща, за които човек не бива да си поставя ограничения – надигна отново чашата с уиски Синан и на едри глътки разполови налятото питие. Взе си няколко ядки бадеми и задъвка. След кратка пауза продължи:

          – Да, има неща, които не можем да контролираме. Пък и не бива. Сърцето си има свои доводи, права и привилегии. Не съм от много романтичните, не ме бива в приказките, но си я имам свободата – мъжката. 

                – Не разбирам за какви ограничения, за какъв контрол и за каква свобода говориш, Синан. Може ли да си по-конкретен? – отправи към него поглед събеседничката му.

               – Конкретен?! Харесвам те! Привличаш ме! Нужно ли е да бъда още по-конкретен? Необходимо ли е? – запита той и пак вдигна чаша за наздравица, вперил поглед в зеленикавите ириси на жената срещу него. Сиянието стана още по-интензивно, чудодейна светлина заля всичко наоколо. Внезапно смразяващ страх сви сърцето на Мехрибан. Почувства го като тежък камък, устремен към дъното на бездна. Притъмня пред очите ѝ. Огледа се наоколо. Посетителите спокойно си приказваха и си хапваха. В дъното на залата весела компания от десетина младежи празнуваха шумно. Вероятно рожден ден на един или една от тайфата. Говореха високо, смееха се. Нямаше жива музика, но диджеят пускаше страхотни парчета рок и поп музика – предимно българска. Имаше доста посетители в ресторанта, но все още никой не танцуваше. Налятото за аперитив в чашите явно не беше достатъчно, за да повдигане градуса на настроението на присъстващите. Имаше сервирана вечеря само на две от масите, заети от семейства с деца. „Бяла роза“ не беше прозвучала все още в това уютно и обзаведено със стил пространство.     

            – Разкажи ми и ти нещо за себе си, Мехрибан – подкани я младоликият бизнесмен. Сдържана, твърде сдържана по характер беше Каракушева, но дали заради поетия алкохол или поради някаква друга необяснима причина, езикът ѝ се развърза.

Следва ....

Самадхи