Преди един месец, а може и повече... Всъщност, може и по-малко да е, не искам да издребнявам, измервайки времето. Неговата работа е да преминава. Може и да го меря, може и да не го поглеждам даже, то пак ще си премине неизмеримо.
Та да се върна към историята. Беше ме изгризало времето като ябълка и ме беше изплюло като семка. Ей тъй – семка, ви казвам. Но семката е най-важното все пак. С нея мога да надхитря времето.
Посадих се. Забих се дълбоко в земята и притихнах. Знаех си, че сега аз съм времето, и нижех свое си време. Стоях си на топличко и си правех време. Имаше много народ около мен. Разни червеи преминаваха. Някои се спираха, наблюдавайки ме, но продължаваха пътя си, защото времето ги подканяше. Един ден дойде една къртица.
– Защо си губиш времето да правиш свое време, след като има толкова много общо време? – ме попита тя.
Аз замълчах, защото знаех, че нейното време нямаше да стигне да разбере отговора на въпроса. Тя стоя дълго до мен с надеждата, че ще види най-после моето вр ...