-          Тази вечер се отървах само със счупен зъб. Това дори развесели старшината на ротата, с когото бяхме в антагонистични отношения. На следващата вечер отново бях призован в стаята на началник-щаба. Този път ме повали с два пестника, свали колана и ми съдра кожата. Едвам се прибрах в помещението и явно състоянието ми е било толкова жалко, щом предизвиках съчувствието на старшината. На другия ден едва стоях на краката си. Добре, че нямаше полеви занятия. Цял ден двама души ме подкрепяха, за да не рухна в строя. Вечерта отново ме извикаха при капитана. И когато отново ме повали на земята, не издържах. Скочих, сграбчих една табуретка и я строших в гърба му. Но това отприщи ураган. Направо ме смля. Нямам спомени как съм се озовал в помещението на батальона. Когато се осъзнах, видях само старшината над мен, който сменяше кърпите върху лицето ми. Трябва да призная, че този човек ме спаси тогава. Досетил се какво става в щаба и чакал в коридора с трима войника. Когато капитанът ме изхвърлил от стаята, веднага ме грабнали и отнесли в помещението. На другата сутрин, старшината ме вкара в ареста, където изкарах следващите 10 дни. Така ме отърва от побоите и направи възможното за възстановяването ми. Изпрати ми допълнителни шинели, едно одеяло, редовно ми носеха храна. Изкарах най-добрите си дни в казармата и никой не ми вярваше, като казвах, че те са преминали в ареста. След това научих, че по всеобщо съгласие командването на полка не е обявило участието ми в този случай. Това бяха родните казарми, по онова време, един своеобразен ГУЛАГ. Когато четох Солженицин години по-късно, намерих много прилики. Затова ме радва отмяната на задължителната служба. Нека спестим на децата тези унижения. В професионалната армия е друго. Там също има подобни неща, със сигурност обаче не в такава степен, но там отиваш по желание и винаги може да се откажеш, ако не ти понася.

-          Абсолютно съм съгласен с всичко, което каза господинът. – прозвуча изненадващ глас на подкрепа.

Погледнах в тази посока и установих, че си имаме публика в лицето на кмета, произнесъл последните думи и шефа на банката.

-          Ти пък най-малко можеш да взимаш отношение. – дойде от страна на Генерала. – Нали службата ти мина по кръчмите в Г. Въобще не си наясно за какво става дума. А това, което разказа не е стигало до нас. – обръщайки се вече към мен, продължи бившият кмет. – Тогава се запознах с този капитан. Четох досието му, тъй като за годините си трябваше да е поне майор. Интересен живот е имал. Бил е отличен офицер, но заради известна по това време естрадна певица, се е провалил. Започнал да пие и след като нанесъл побой на един офицер, го преместили в Елхово и извадили името му от списъка за повишение. Ако е вярно това, което разказа, действително постъпката му излиза от границите на разумното. За него чух последно, че две или три години след този случай, някакви го пребили в пиянски скандал и малко след това го освободиха от армията.

„Значи добре си чул, – помислих си аз – само че не бяха някакви, а моя милост. И не беше пиянски скандал, а го пресрещнах в трезво състояние, за да си спомни. Така и не ме позна, но си върнах за част от оня побой.“

-          А сравненията ти с ГУЛАГ, младежо, са неуместни. – продължаваше Генералът. – Армията ни действително беше изградена по съветски образец, но съветската армия беше една от най-силните по това време. И не само по това време. Руската армия е показала сериозни успехи по бойните полета на Европа. Водила е две Отечествени войни, победила е двама от най-големите завоеватели на света, Хитлер и Наполеон. Така че, не може така лековато да говориш за тези неща. Учехме се от най-добрите.

-          Виж, Генерале. Имам различно мнение от твоето и съм сигурен, че ако някога седнем пак заедно, ще сътворим интересен спор. Но понеже стана дума за руските победи, ще си позволя няколко думи. Няма да засягам Втората световна война, това е огромна тема, има много литература по въпроса и спорът ни може да продължи няколко дни и нощи. Ще разгледам накратко войната с Наполеон. Чел съм няколко неща по този въпрос, но мисля че спокойно може да се доверим на описанието на Толстой, за тези събития, във „Война и мир“. Има съгласие на голяма част от неговите съвременници, че Лев Николаевич е подходил много сериозно към въпроса, черпил е информация от много източници, разговарял е с участници в събитията и е описал много достоверно сблъсъка на двете империи още от Аустерлиц. Въпреки, че преобладаващият дух на романа е изцяло националистически и това се отразява до известна степен на обективността, Толстой признава, че по време на цялата кампания руснаците нямат победа срещу Наполеон. И разгромът при Аустерлиц, след това под Смоленск и накрая Бородино, говорят за слабостта и неподготвеността на руската армия, признавана на най-високо ниво от самия главнокомандващ Кутузов. Едва след непонятното решение на Наполеон за напускане на Москва и завръщане на войските, руснаците чрез партизанските си отряди и най-вече чрез суровата зима, разгромяват армията на Наполеон. Но това всеки го може, да нападаш бягащия враг и да късаш живо месо от плътта му, като след това се криеш в гората. Така че, ролята на главен герой в тази Отечествена война, а защо да не кажа и в следващата, се пада на суровите климатични условия. Никакви гениални стратегически или тактически решения, слаба дисциплина, но огромно самочувствие, без покритие, на командирите й. Изключвам Кутузов. Той май е бил единственият реалист.

-          Имаш интересен начин на разсъждение и аз с удоволствие ще поспоря с теб, младежо … - явно в добро настроение започна Генералът.

Но в този момент, желание да се включи в спора изяви най-неочаквано съпругата на полицейския шеф, сексапилната Екатерина:

-          Извинете, че ви прекъсвам Генерале, но чух да се споменава името на голям руски класик, а това вече е в моята територия. Ще позволите ли да взема участие в оживения диалог?

-          Може ли да имам нещо против желанията на една красива жена? Предполагам, че и г-н Незнакомов няма да възрази.

-          Разбира се, че нямам никакви възражения, – отговорих утвърдително – но не съм сигурен, че темата е интересна за Вас, госпожо.

-          О, няма да меря ръст в разсъжденията ви по военните въпроси. – каза новият ни събеседник и се обърна така, че да ни вижда по-добре, при което ние пък се насладихме на гледките на двата хълма. – Искам да кажа, че Толстой използва военната тема, за да развие образите на своите герои, на фона на баталните сцени. Няма да е коректно ако класифицираме това произведение като историческа хроника на битката между Наполеон и Александър. Мисля, че един роман живее с героите си, а не с точността на датите в хронологията. Съгласен ли сте г-н Незнакомов?

-          Хайде да те видя сега, младежо, – потри доволно ръце Генералът – това вече не са случки от казармата, а истинска литература.

-          Съгласен съм, разбира се. – леко се усмихнах аз. – И тъй като Генералът ме напуска в критичен момент, ще трябва да напрегна способностите си, за да съм достоен опонент.

Последните ми думи, предизвикаха смях в оформилата се по-широка аудитория, която вече включваше и кметицата.

-          Романът живее с героите си, не го оспорвам, - продължих - но авторът подбира и подрежда героите в произведението си по такъв начин, че да прокара мисълта, с която е седнал да напише своя труд. А в случая ми се струва, че основният му замисъл е да пресъздаде епохата на войните с Наполеон. И това е основната тема във всички разговори и действия на героите.

-          Много опростявате нещата, господине. Може би сте чели книгата набързо или по задължение, което е попречило да усетите духа й. Да, войната присъства почти на всяка страница, но основното, което Ви е убягнало, е темата за личността, за личния живот, за характера поставен в екстремни условия, каквито изникват по време на война. И всичко това е постигнато чрез великолепните образи на княз Андрей, Пиер и Наташа Ростова. Да вземем Андрей Болконски. Възпитан като човек на честта и дълга, преживява няколко обрата в живота си, няма да разказвам книгата сега, но виждаме в него нещо демонично и в същото време силно трагично, породено от жаждата му за любов. Пиер Безухов. Също преживява няколко катарзиса, породени от духовното и чувственото начало. И Наташа. Това е образът около който се върти целият роман. Невинна, обичаща, себераздаваща се, бореща се. Това е Жената,  с главно Ж, независимо в кой век живее. Пропуснах да кажа и за княгиня Мария. Също един великолепен образ, запълнен с много драматизъм. Така че, оценката Ви, че „Война и мир“ е просто историческо четиво е обида за умеещите да четат.

„Аха, това май премина границата на добрия тон.“ – помислих си, гледайки зачервеното лице и развълнуваната гръд на хубавата Екатерина.

Последните думи бяха посрещнати с одобрителни възгласи от публиката и сега погледите им се насочиха с очакване към мен.

-          Вижте, уважаема Госпожо, … - започнах аз, но бях прекъснат от Генерала:

-          Кате, внимавай. Щом започва по този начин, очаквай сериозна атака. Вече го преживях.

Засмях се и като отправих поглед към събеседницата си продължих:

-          … нямам претенцията да се занимавам професионално с литературни анализи. Аз съм просто един читател, затова и мнението което изразявам е мнение на лаик. Но преди да изложа мислите си ще отворя една скоба, никога не чета предговорите към книгите. Искам да почувствам със собствените си възприятия струва или не струва книгата, без да се влияя от мнението на други хора, пък били те и светила в тази област. Просто принцип, който се старая да спазвам. И така. Не от любов към спора ще кажа, че имам различно отношение към споменатите от Вас герои. И княз Болконски и Пиер Безухов имат много общо помежду си. И двамата заемат различни позиции, повлияни от конюнктурни причини, лутат се в търсене на собственото аз и като че ли не достигат до правилните за тях отговори. За Вас това сигурно е драматично, а аз виждам просто двама объркани хора. Наташа Ростова. Хайде да поразсъждаваме. Първо излизане в обществото на 16 години, първи бал. На този бал, първият мъж, когото среща, княз Андрей, е мъжът който се доближава най-много до образа, изграден в душата на една тийнейджърка, живяла затворено в семейството си дотогава. Съвсем естествено е влюбването й, последвано веднага от съгласие за женитба. Къде е драмата тук? Известна интрига завързва Толстой, като отлага сватбата и изпраща Болконски за една година в армията. През това време, това неопитно дете, вече редовна посетителка на балове, спектакли, вечеринки, попада в мрежите на един Дон Жуан, княз Курагин и стига до там, че е готова да избяга с него, забравяйки дадената на Болконски дума. Къде е трагедията тук? Съвсем нормална реакция на една девствена девойка, впечатлена от езика и действията на опитен прелъстител. След неуспешното бягство, следва трудно връщане към настоящето, но и в това няма драма. Когато семейството й напуска Москва, авторът ги събира със смъртно ранения Болконски, за да присъства на последните му часове. Разбира се, една смърт е трагично събитие, но на фона на войната, когато жертвите са стотици хиляди, подобни трагедии са ежедневие. Погребват княз Андрей и след една година тя е щастлива съпруга  и майка на децата на Безухов. Е, ако Вие виждате в този хепиенд драма, значи аз действително не умея да чета дебели книги. Колкото до княгиня Мария Болконска, имате известно право, но и там бих оспорил степента на драматизъм. А защо пропуснахте Елен, съпругата на Пиер? Честно казано, за мен, образът на Елен също е много интересен. Но, да не се отклоняваме, действително, Толстой е създал великолепни, реалистични образи, много близки до своите съвременници, което го прави велик писател, но държа на мнението си, че романът е по-скоро за войната.

Нямаше реакция от публиката, но по затаения дъх, чувствах интереса им към спора. А Екатерина отново се впусна в атака:

-          Но, Вие, зачертахте всичко писано като изследване и анализи за тази книга. Вярно е, че мнозинството от мъжката част на обществото е оперирана от усещането за дълбоко емоционални душевни изживявания, но да не откриете дори съвсем малко драматизъм, това не мога да си обясня. Или не сте чели книгата и споделеното тук сте го чули някъде, или действително възприятията Ви са сбъркани.

Това беше изречено на по-висок глас и привлече учудени погледи от другите краища на масата. Посрещнах нападението с усмивка и продължих в предишната тоналност:

-          Направих уговорката, че не чета предговори и литературни анализи, това първо, нямам претенцията да изразявам позиции на части от обществото, а само личните такива, на второ място. След като държите толкова на драматизма, ще Ви кажа няколко думи. С риск да Ви скандализирам окончателно, ето още малко от моите разсъждения. Понякога съм се замислял, какво ли би станало ако тази книга, с този сюжет, със същите герои, беше написана от някой от другите големи на онова време – Тургенев или Достоевски. И си отговарях по следния начин. Тургенев може би нямаше да успее да достигне подобни висини. Но Достоевски – о, той щеше да сътвори истински трилър. Има един герой във „Война и мир“, чийто образ действително е пропит от драматизъм. Това е Соня, племенница на стария Ростов и приятелка на Наташа. Достоевски би взел триъгълника Соня, младият княз Ростов и Мария Болконска и би ги направил главни герои, като използва войната само като фон. Там е истинската трагедия, след като държите да говорим по този начин. Соня, влюбена в младия Ростов, получила клетва за обич и обещание за женитба от него, изведнъж се оказва в шокираща ситуация. Трябва да потъпче чувствата си, да се откаже от думите си, да зачертае бъдещето си, за да даде възможност на любимия да се ожени за подходяща партия, която ще спаси семейството му от фалит. И тя го прави. Представяте ли си ситуацията. Какво е в душата на това момиче да гледа ежедневно как любимият влиза в стаята на съпругата си, представя си сигурно как й шепне същите думи, които и тя е слушала, как съпругата получава прегръдките и целувките, за които тя е мечтала. Е, има ли такова нещо при Наташа Ростова? Нещо повече, тя не само остава да живее при младото семейство, но и се занимава с децата им. И тук спирах, не можех да вляза в кожата на Достоевски и да реша дали би развил още повече тази драма, като причини подобни вълнения и в душата на другата героиня, Мария Болконска. И това би станало ако младият граф, Николай Ростов, реши да потърси отново своята голяма любов, която на всичкото отгоре му е под ръка, в неговия дом и да я вкара в леглото си. И продължавайки този ред на мисли и до днес не мога да си отговоря на този въпрос: Би ли се възползвал от ситуацията Ростов?

Казах това и млъкнах, като се облегнах на стола. Екатерина ме гледаше с обърканото изражение на ученик, научил наизуст урока си, но изпаднал в тотално объркване, след като учителят му е задал въпрос, несъвпадащ с подредбата на текста в учебника. Вълнението на гърдите й гонеше девет бала, а погледът й беше втренчен в мен, сякаш това което трябваше да каже е изписано на челото ми. Усетих, че има нещо необичайно в обстановката. Огледах се и видях, че всички присъстващи бяха преустановили разговорите и насочили погледите си към нашия ъгъл. Дори Ива стоеше изправена до майка си, с поднос в ръка и очакваше изхода на спора.

-          Е, Вие как бихте развили сюжета, ако можехте да се поставите на мястото на Достоевски? – запитах за да наруша мълчанието.

Отговорът дойде обаче от най-неочакваното място, изстрелян с фалцета на Рени:

-          Ще се възползва мръсникът, как няма да се възползва. Нали заради такива като него е тръгнала приказката, че който има балдъза, спи до два гъза.

Това взриви залата. Мощен смях разтресе помещението, а самата Рени, зачервила бузи от смущение, наливаше допълнително масло в огъня, като повтаряше:

-          Е какво толкова, не съм ли права?

Край на веселбата сложи Полковникът, който се изправи и почуквайки по чашата си, обяви:

-          Да не забравяме за какво сме се събрали все пак. Наздраве за рожденика.

Пихме за здравето на Мирослав и в този момент се появиха момичетата с подноси, отрупани с огромни чинии с основното ястие на вечерта. А то беше мешана скара, пържени картофи и зеленчукова гарнитура в такова количество, че на мен би ми стигнало за три дни. Появиха се и кани с бяло и червено вино и постепенно се установи характерното потропване на прибори по чиниите, съпроводено с наздравици и смях. Бях почти преполовил чинията с ордьоврите, в която преобладаваха „вълчите“ мезета, затова не чувствах глад, но все пак отдадох дължимото на великолепната пържола. Полях я с няколко глътки вино и почувствах невъзможност да приема каквото и да е от останалото в чинията. Облегнах се назад и запрехвърлях моментите от отминалия разговор.

-          Не яде много. – чух гласа на Генерала.

-          Не прекалявам с храната, не съм свикнал с подобно изобилие.

-          Личи ти.

-          Сигурно ще ти се стори смешно, но и това е навик, останал от казармата. Казах ти за отношенията ми със старшината. Един от начините му за отмъщение на моите подигравки беше да ми намира някаква работа или да ме върне за пропуски във външния вид, точно когато беше време за храна. Така че доста често ми се случваше да пропускам храна и добих навика да ям когато мога и колкото мога, защото не се знаеше кога ще е следващото хранене. И така до сега. Ям по един път на ден, обикновено към края на деня.

-          Това е нездравословно.

-          Така е, но вече толкова години го практикувам, че организмът ми е свикнал.

-          Гледам, че и на пиенето не налиташ. А пушиш ли?

-          Вече не. Единствено вечер си позволявам една лула тютюн.

-          А, значи имаме нещо общо. Само че аз си я позволявам няколко пъти през деня. Искаш ли да ми правиш компания, ще те черпя една пура.

-          Защо не.

По негласно споразумение, в залата не се пушеше и затова пушачите често излизаха в коридора. Така на 2-3 пъти успях да уловя погледа на Владимира на връщане от „пушалнята“. Станахме, но Генералът ме поведе към терасата, като заехме място до парапета в предния край. Подаде ми една пура среден размер и задимихме, увлечени в разговор.

-          От колко време си в този град, Генерале?

-          Откакто се пенсионирах. Знаеш, че ние рано се пенсионираме. Родителите ми, Бог да ги прости, са оттук.

-          Бил си кмет дълго време.

-          Да, първо поех поста на председател на партията в околията. След това седнах в кметското кресло до смяната на системата, а след промяната, се кандидатирах на първите избори и останах кмет. Доста време бях на този пост и се изморих. На последните избори не се явих, предложих Нинов и хората го избраха.

-          Значи дълго време си бил първият човек тук. Не ти ли липсва това?

-          Това, че вече не съм на някаква длъжност не означава, че все още не помагам в управлението. Но предпочитам да не съм под прожекторите.

„Да-а, ясна е картинката. Изглежда това е човекът, който дърпа конците в този край. А няма вид на такъв. Със сигурност с Кирилов са в тандем, въпросът е кой дава заповедите.“ – разсъждавах мислено. Продължихме с обсъждане на проблемите в града, като и двамата отбягвахме да засегнем политически въпроси. Междувременно градуса на настроението в залата растеше и вече беше достигнало до онова ниво, когато телата се нуждаеха от по-изразителни средства. Изведнъж терасата се озвучи с балкански ритми и на нея се изсипа една част от празнуващите. Започнаха танцовите изпълнения, при което Генералът въздъхвайки, обяви край на спокойната част и ми каза, че ще си тръгва. И без това наближава полунощ. Помолих го да ми покаже пътя към тоалетната и двамата се отправихме през голямата зала към коридора.

-          Е, младежо, радвам се че се запознахме. – стисна ми ръката в коридора, като преди това ми посочи вратата до стълбището за горния етаж. – Прекарах няколко интересни часа. Аз ще мина да си взема довиждане със Стоян, а ти защо не ми дойдеш на гости докато си все още в селото. Ще имаме възможност да поспорим по различни теми, ще изпушим по една лула, а имам и хубаво домашно вино. Виждам в твое лице достоен противник.

-          Благодаря за поканата, Генерале. Защо не. Ако остане време, ще се възползвам.

-          Чудесно. Когато се наканиш, просто се обади на Миро, той ще ни свърже. Приятна вечер.

Влязох в тоалетната, която беше разделена на мъжка и женска част, оборудвана бе с всичко необходимо и блестеше от чистота. Свърших работа, измих се и дори плиснах на лицето две шепи. Излязох в коридора и се спрях. Не ми се влизаше в залата, нямаше да издържа дълго на чалгата. Не можех и да си тръгна, Миро щеше да се разсърди. А перспективата да сляза да прекарам известно време при Стоян и Добрин ми се стори също малко мазохистична. Нямах настроение за пиянски веселби. Размислих и тръгнах към вратата на малката зала. Почуках и надникнах през нея. Младежите бяха в пълен състав, приключили вече с вечерята, седяха и коментираха някакво телевизионно шоу, а в залата се носеха звуците от моя диск. Поздравих ги и попитах дали ще ме приемат докато оттатък се наситят на фолклорните ритми. Приеха ме радушно, сложиха ме с гръб към терасата и позволих да ми сипят един пръст коняк. Подхванах музикална тема, така че да заличим възрастовата разлика и постепенно се увлякохме в разговора. Познавах повечето от изпълнителите и разказвах интересни случки за групите, за парчетата, които изпълняваха. Дори им разказах за първия Удсток, за който дори не бяха чували, описах им посещението си в Париж на гроба на Джим Морисън, въобще създаде се една приятна атмосфера, в която се почувствах техен връстник. Постепенно шума от терасата намаля и след известно време, хвърляйки поглед в тази посока установих, че танцьорите са се върнали на масата за подкрепление. В този момент от стълбите се раздаде гласът на Рени: „Иване“ и Ванката излетя през вратата. След около минута се върна запъхтян и от вратата се обърна към мен:

-          Кака Влади те издирва. Помислили, че си тръгнал с Генерала, но аз те издадох, че се криеш при нас заради музиката. Нали не се сърдиш?

-          Не си го и помисляй. Виж ако ме издирваше шефът на полицията, тогава …

-          Защо, проблеми със закона ли имаш?

Това беше гласът на Владимира, която влезе през открехнатата врата.

-          Значи тук се криеш. Мога ли да се присъединя и аз? – обърна се към младежите тя.

-          Разбира се, разбира се. – отговориха вкупом и се разместиха за да й освободят един стол до мен.

Пожела да й сипят и на нея коняк, взе чашата и се настани до мен. Пихме наздравица за Миро, а Владимира се обърна към дъщерята на Рени:

-          Иве, каква е програмата сега?

-          Ами, след малко ще раздигаме за да освободим място за тортата. Но нека приключат още малко с яденето.

-          Браво, чакам този момент с нетърпение. – каза Влади и се наведе към мен като прошушна – Искам да те видя насаме.

-          Имаш ли някакви идеи? – попитах я аз.

-          Никакви.

Помислих малко, след което й казах да изчака за момент, станах и отидох към другата врата, където се беше мушнал Ванката. Почуках и подадох главата си през вратата. Беше действително малка стая, без прозорец, но сигурно имаше вентилация, защото въздухът не беше застоял. Стаята беше натъпкана с най-различни устройства, кабели кръстосваха навсякъде, дискове се валяха по единствената мебел, едно ученическо бюро,на което стоеше голям монитор, клавиатура и мишка. Ванката ожесточено тракаше по клавиатурата, сигурно обменяше сериозни мисли в някой чат.

-          Ванка, можеш ли да прехвърлиш тази музика на терасата?

-          Никакъв проблем. Решил си да щурмуваш дансинга? Успех! – последното бе съпроводено с широка усмивка и протегнат нагоре палец на свитата в юмрук ръка.

Благодарих му, върнах се в стаята и застанах пред стола на Владимира.

-          Ще разрешите ли да Ви поканя на един танц, уважаема госпожо?

-          Разбира се. – отговори Влади, хвана ме за ръката и се изнизахме към терасата, съпроводени от усмивките на останалите.

На терасата светеха цветни светлини, създаващи усещането за уютен бар. От колоните вече се носеше дрезгавият глас на Джанис Джоплин и нейното „Лятно време“. Застанахме на дансинга един срещу друг.Тя сложи ръцете си на раменете ми и подпря лакти на гърдите ми. Така създаде дистанцията, гарантираща срещу евентуални обвинения в интимност. Поставих ръцете си внимателно от двете страни на кръста й и се завъртяхме в такта на музиката.

-          Е, сега сме сами. – започнах аз.

-          Благодаря. Много си находчив. Разказвай, как се чувстваш в нашия клуб? Стори ми се, че бързо се ориентираш.

-          Нямам още пълни впечатления. Въпреки, че започнах с фалстарт заради закъснението, май не съм толкова нежелан. Но знаеш ли, когато влязох и Миро започна да ми представя гостите, в един момент почувствах, че май съм сбъркал мястото и съм попаднал в църква, на опело.

-          Какви ги дрънкаш?

-          Така е, защото преди време една дама сподели, че ще боядиса косата си в червено само ако е в ковчег.

-          Ах ти …, ох, щях да кажа нещо обидно. Значи си забелязал. А аз реших, че си посветил вечерта на изучаване брошката на онази гърла.

-          Не е здравословно да се шпионира на обществено място. – казах през смях. – Защо го направи?

-          Защото преди време един човек сподели, че харесва червенокоси. И реших да проверя дали това, което чух тогава, не е било подигравка.

-          Защо не го попиташ?

-          А защо не? Ясене, харесваш ли това, което виждаш?

Гледах я и не можех да откъсна поглед. Как ми се искаше да я грабна в прегръдките си и да обходя с устни челото й, да кацна на върха на нослето ù, да затворя клепачите й, да запечатам усмивката на устните й. Но вместо това вдигнах глава и подхванах:

-          Музиката е била винаги част от живота ми. Където и да съм, каквото и да правя, тя е с мен, въздейства ми по необясним начин, взимал съм много важни решения, в зависимост от въздействието на парчето, което е вървяло в момента. Започнах да я чувствам по този начин в онази далечна година, когато ми попадна едно старо списание „Браво“, на средната страница на което имаше снимки от Удсток и описание на това невероятно събитие. Хванах една комшийка, която учеше в немската гимназия да ми го преведе и го научих наизуст. Колко хора са присъствали, кои състави са свирили, какво са правили хората по време на фестивала. Тогава за пръв път започнах да си задавам въпроси, като: защо не ни разрешават да слушаме тази музика, а станциите, които я излъчват са заглушавани, защо не може да се събираме и тук по подобен начин, защо не може да се обличаме и да изглеждаме като хората от снимките и т.н. Сигурно защото бях още малък, не можех да си отговоря на тези въпроси. Но тогава направих избора си и той беше за цял живот. Приех тази музика като религия и й се кланям до ден днешен. Просто когато я слушам, чувствам че границите около мен падат и че тичам по онова поле на Удсток и мога да правя каквото си искам. Макар и в мислите си само, чувствах се свободен човек. Всяка открадната минута, прекарвах до радиото, настроено на къси вълни и изпадах в екстаз, когато можех да чуя някое парче, дори и до половината. Така започна всичко и в началото бе рокът. Малко по-късно открих блуса. Въпреки, че вече се ориентирах криво ляво в отделните течения, все още в графата блус попадаха всички бавни парчета, които се танцуваха буза до буза. По време на следването ми, един приятел ме въведе в една компания, където се слушаше блус, ритъм енд блус и джаз. Събирахме се в полулегално барче в едно мазе и там се наливахме, слушахме музика, водехме разговори на музикални теми, спорехме. Имаше едно момиче, което много харесвах, но не можех да събера смелост да й го кажа. Казвам момиче, но тя беше четири години по-голяма, омъжена, имаше дете. Задържах се в компанията главно зарази нея. А тя имаше изглежда сериозни проблеми, защото много пиеше и то предимно твърд алкохол. Един ден я заварих сама, с две празни чаши пред нея и трета, наполовина изпита. Опитах се да я въвлека в някакъв разговор за блуса, бях купил една касета с албум на Би Би Кинг и се правех на познавач. Тя ме слуша известно време, след което ме закова с поглед и проговори: „Слушай, малкия, когато гаджето ти те заведе на купон и си тръгне с най-добрата ти приятелка – това е блус. Когато дъщеря ти кресне в лицето ти, че вече не си ù майка – това е блус. Когато се наливам с този гаден коняк тук, вместо да ти призная колко те желая – това също е блус.“ Изпи остатъка на един дъх, стана и повече не я видях. Седях там като пън и не знаех къде се намирам. Дълго време след това се мъчех да разбера думите й. И един ден, слушам едно парче на Цепелин, което съм слушал сигурно десетки пъти. И чувствам как нещо ме хваща за гърлото и ме изважда от чорапите. Тялото ми се налива с адреналин и започвам да се усещам безтегловен, мога да летя накъдето си поискам. Не знам, може би и с други хора се е случвало подобно нещо, но досега никой не е споделил. Тогава реших, че съм разбрал смисъла на казаното и че съм открил блуса за себе си. Просто парчето, което можеше да направи същата магия, слагах веднага в графата блус. И да ти призная, имам вече богата колекция. От друга страна, забавлявах се по един своеобразен начин. Тъй като по онова време не знаех английски, не можех да си превеждам текстовете и затова си измислях собствени, под влияние на мелодията. И така, и до днес слушам музика по този начин, въпреки, че с английския напреднах. Как става това. Когато слушам блус, някак си текстът сам се появява и е в почти идеален синхрон с мелодията, въпреки че обикновено няма нищо общо с оригиналния текст. А, слушай това парче, подходящ пример да ти демонстрирам нагледно, нищо че парчето е инструментално. Това е Карлос Сантана, една от любимите ми китари. Чуваш ли как започва китарата, сякаш разказва приказка: имало едно време  в един град и продължава - една червенокоса красавица, която стигнала до един момент в живота си и не знаела накъде да поеме. Ето сега се повтаря същият рефрен само че текстът е друг: в същото това време през града преминавал пътник, когото ако видиш на улицата ще подминеш с безразличие, възседнал старото си магаре. Съдбата решила да се позабавлява и ги събрала на едно място. И изведнъж се получил взрив. Ето го взривът на китарата, изразен в тези високи тонове. Нещо между тях се случило. Сега следва спокойна мелодия в същия ритъм, а текстът продължава така: пътникът помислил, че е сънувал и продължил пътя си, а през това време красавицата искала да се увери, че наистина нещо се е случило и тръгнала да го настигне. Настигнала го на брега на една река и онзи взрив се повторил. Отново тези жици, които ти спират дъха. Те повече не мислили, хванали се за ръце и се хвърлили в реката, понесени от бързото течение. Чуваш ли как се смени ритъмът и звукът на китарата сякаш пресъздава това скоростно спускане. Но както става в живота всяко нещо има край. Ето тази част е финалът на историята, срещат по пътя препятствие, което разделя реката на два ръкава, разделя и героите в историята и всеки отплува в своя ръкав. Тук вече мелодията постепенно затихва, като от време на време се чуват високи тонове. Това са спомените за онези взривове.

В този момент погледнах към притихналата в ръцете ми фигура. Тя се беше вторачила в мен, а на лицето й стоеше изражението на 3-годишно момиче, което е чуло за първи път историята на Пепеляшка.

-          Влади, наговорих ти куп глупости. Изглежда конякът започна да ми действа. А ето и отговорът на въпроса ти. Той се съдържа в това парче. – в този момент Джо Кокер започваше великолепното си изпълнение на „Ти си толкова красива“. – Тук няма смисъл от интерпретации, текстът е достатъчно красноречив.

Докато занимавах Владимира с фантазиите си, виждах как дансингът се запълва и от други двойки. Явно музиката ми е намерила път и към тези отдадени на фолка души и това ме радваше. Мълчахме през цялото време докато свърши песента и вече се чудех какво да подхвана, когато чух зад гърба си стъпки, на главата ми бе нахлузена бейзболна шапка и гръмна гласът на Миро:

-          Съгласно правилата, има смяна на партньора. Ясене, позволи и на мен да се докосна  до една от дамите на вечерта.

-          Разбира се, Миро. Днес е твоят ден.

Тръгнах да излизам от терасата, но този път реших да вляза в голямата зала. Учудващо нямаше никого на масата. Свалих шапката и седнах на стола си. Налях чаша вино и я изпих на един дъх. Влязоха момичетата и започнаха да разчистват чиниите. И ето че от коридора се показа хубавата Екатерина и тръгна към масата. Сега вече имах възможност да огледам цялата й фигура. Веднага оттеглих номинацията за Плейбой. Ханшът и кръстът излизаха над нормите, а и бедрата й бяха наляти малко повече от идеалната форма. Въпреки това, дамата не се притесняваше да ги покаже максимално, предвид късата пола на хубавото костюмче. И оставаше все така сексапилна. Спря се до стола си, сипа чаша вино от каната, отпи и поглеждайки ме, попита:

-          Изморихте ли се?

-          Имате пред вид танците? – тя кимна утвърдително и аз продължих – Не, но правилото на шапката е незаобиколимо при подобни мероприятия.

-          А-а-а, сложили са Ви шапка? – разсмя се и продължи. – Ще ме поканите ли? Обещавам да скрия шапката докато поднесат тортата. Няма да Ви изтощат още няколко минути на дансинга, предполагам?

-          Мисля, че съм издръжлив човек. А и едва ли такава компания може да ме изтощи?

-          Сигурен ли сте? – пое предложената ми ръка с иронична усмивка и тръгнахме към терасата.

За разлика от Владимира, хубавата Екатерина обви ръце около врата ми и ме подпря с големите си гърди. Откликвайки на тази покана, сключих ръце на кръста й и така прилепени, последвахме ритъма на мелодията.

-          Не очаквах да срещна поклонник на литературната класика, на място като това. – започна партньорката ми. – Заварихте ме неподготвена за подобен разговор.

-          Провокирахте ме и реших да Ви натрия носа. Но съм сигурен, че ако имахте време, щяхте да излезете с чест.

-          А, поставихте бананова кора?

-          Да, Вие сама признахте, че сте изненадана от начина по който насочих спора, докато за мен това не е ново. Студентските ни запои изобилстваха с подобни забавления. Противопоставяхме наглед несравними автори и се опитвахме да разсъждаваме от тяхно име.

-          Но това е чудесно. Никога не съм участвала в подобно нещо.

-          За нас беше просто една от причините, оправдаваща поредното напиване. Минало. Но се учудих от страстта, с която ме нападнахте.

-          Обичам да стресна събеседниците си в началото. – отговори през смях тя. – След това победата е лесна. Искам да Ви питам нещо.

-          Питайте.

-          Нарочно ли споменахте Елен, съпругата на Пиер, в разговора?

-          Много сте наблюдателна. Разбира се, че да.

-          А каква беше причината?

-          Чел съм „Война и мир“ два пъти. Но преди време реших да я прочета отново, само че в оригинал. Изданието, което намерих в библиотеката, беше с оригиналните илюстрации. И на една от първите, мисля, беше нарисувана красивата Елен. Когато се включихте в спора и особено когато се разгорещихте, ми заприличахте едно към едно на нея.

-          Вие или сте голям ласкател, или умеете да гледате. Трябва да Ви призная, че на мен образът на Елен също ми харесва.

-          Бинго. За визуалната прилика нямам съмнения, но не знам дали и по характер приличате на нея.

Тя ме изгледа с дяволита усмивка и се притисна леко към мен.

-          Защо? Само не казвайте, че и това не ви е минало през главата.

-          Опасна жена сте. Четете мисли. Не знаех как ще реагирате, затова не изказах на глас подозренията си.

-           Наистина ли смятате, че мога да имам поведението на Елен?

-          Добре, ще го кажа, но не ме мислете за нахалник. Просто желая да продължим в този шеговит тон. С тази фигура наистина бихте могла да бъдете абсолютното копие на Елен. Една мъжемелачка, която живее заради удоволствието.

Смехът й накара някои от танцуващите да погледнат към нас.

-          Не ме обиждате. Дори се чувствам оценена. Много е приятно да си сравнявана с героиня от толкова велико произведение.

-          Е, сега надявам се, вече сте ми простили лекото подхлъзване.

-          Напълно. Нещо повече. Защо не продължим този разговор на чаша кафе, някой път?

„Кой разговор, за книгата или за превъплъщението ти?“ – помислих, но на глас казах:

-          Добра идея. Какво предлагате?

-          Ако имате свободно време може да ме посетите.

-          У вас? Удобно ли ще е?

-          Не, не-е. Може да дойдете в кабинета ми. Имам голяма библиотека там и мога да прибягвам до помощта й, ако пак се опитате да слагате капани.

-          Съгласен съм. Как да намеря кабинета Ви?

-           Аз съм заместник-директор в гимназията. Знаете къде се намира, нали?

-          Да, пътят ми минава оттам.

-          Чудесно. Какво ще кажете за понеделник? Училището има празник и ще сме ангажирани до обяд. След това, ще трябва да подготвям заплатите, моя грижа са, така че ще си бъда в кабинета.

-          Как ще се ориентирам?

-          Главният вход ще е затворен. Но можете да влезете през другия вход, от задната страна. Като влезете, ще видите пред Вас коридора за физкултурния салон. Първата врата е на библиотеката, следващата е на кабинета ми. Има табела „Заместник-директор“.

-          Ще се оправя.

-          Значи решено?

-          Стремя се да изпълнявам обещанията си.

-          И си прочетете записките. А, тортата е вече на масата. Ще вървим ли?

Пуснах я с известно съжаление и се върнахме в залата за разрязване на тортата. Вечерта продължи с поздравите и духането на свещите. Разрязаха тортата и всеки получи парче от нея. Отвориха бутилки с шампанско и веселието продължи още около час, след което се отправихме по домовете. Тръгнахме в една група от шест човека към църквата, кметът и Полковникът със съпругите си, Владимира и аз. Останалите поеха в обратна посока, включително и Миро, който изпращаше Мария. Полковникът беше порядъчно почерпен, но вървеше без залитане, до него кметът, след тях двете съпруги, а ние с Владимира завършвахме шествието. Мълчахме почти през цялото време, докато стигнахме първия кръстопът. Там се разделихме с останалите и ние с Владимира продължихме към църквата. Тя беше на не повече от 5 минути, но сякаш и двамата не искахме да стигнем до нея.

-          Изморена ли си? – наруших мълчанието.

-          Да. А и шампанското ми дойде в повече. А ти? Имах чувството, че едва стоиш на краката си, така се беше подпрял на гърдите на Иванова.

-          Влади, не е ли късно за сарказъм?

-          Извинявай. Не мога да я понасям. И нея, и полицая. Откакто е в града този тип, непрекъснато ми навира муцуната си, прави гадни намеци, праща ми бележки. Не знам защо на онази гърла не й прави впечатление. Да му стегне верижката и да си го държи до полата.

-          Това не би трябвало да те учудва. Едва ли има мъж, който да остане безразличен когато те види. А на полицая такова му е нивото. Не мога да си го представя в ролята на галантен поклонник.

-          Има един мъж, на когото му е безразлично, дори да се направя на маймуна, като си боядисам главата.

„Тази жена умее да раздава ритници под пояса.“

-          Влади, не съм толкова прост. Ти вече ми каза много неща. И очакваш естествено и аз да отговоря по някакъв начин. А аз не съм наясно въобще със себе си. Дай ми малко време.

Тя се спря и застана срещу мен. Постави ръцете си по същия начин, както на дансинга, усмихна се и каза:

-          Имаш около минута, на петдесет метра сме от църквата. Шегувам се. Виждам, не съм сляпа. Нямам право да искам каквото и да е от теб. Но почувствах нещо днес, което ме кара да гледам напред в розово. Чух това, което исках и то е повече отколкото очаквах. А сега, по домовете. Трябва да спим.

Хвана ме под ръка и изминахме последните метри до църквата плътно един до друг.

-          Е, ти си наляво, аз – надясно. – каза Владимира. – И не чакай целувка за лека нощ.

-          Разби ме. А аз последните два дни усилено репетирах този момент.

-          Щеше да я получиш – каза тя през смях, като все още ме държеше за ръката – ако беше прекарал цялата вечер с мен.

-          Знаеш, че беше невъзможно. Но ти предлагам да прекараме цял ден заедно.

-          Ясене, това ти ли си? Ще зарежеш важната дупка за един ден с мен?

-          Защо те учудва това? Дори имам конкретно предложение. Чух, че обичаш историята и с интерес обикаляш по разни руини. Предлагам ти излет до крепостта над село Г.

-          Има крепост над селото? За първи път чувам. Съгласна съм.

-          Чудесно. Остава да ми се обадиш, когато ти се отвори прозорец.

-          Стига мистър телефономразец да си вдигне апарата. Сега вече сънят ми ще е приятен.

Целуна ме бързо по бузата, прошепна „лека нощ“ и преди да се опомня от изненадата, вече вървеше по улицата вдясно от църквата. Гледах след нея докато се скри в тъмнината и поех по другата улица към къщата на Миро.

Баба Елена беше спазила обещанието си. Лампата в двора светеше, така че успях безпрепятствено да стигна до втория етаж. Съблякох се, минах през душа и застанах пред отворения прозорец в стаята. Нямаше какво да се гледа в нощната гора, но главата ми бе пълна с картини от изминалата вечер. Пуснах радиото и легнах под одеялото. Интересна вечер. Получих две покани за посещение и едно обещание за излет. Не вярвах, че ще стигна до къщата на Генерала, въпреки перспективата за няколко приятни часа на чаша вино и благи приказки. Може би по-голямо внимание заслужаваше втората покана. Както и да го погледнех, това си беше покана за по-интимно запознанство. Бях попаднал на сексуален хищник, който нямаше нищо против да закачи поредния скалп на колана си. Или по-скоро на сутиена си, там имаше повече място за трофеи. Нямах някакви особени физически данни, които да привличат подобни жени, затова обяснявах забелязването си по-скоро като плод  на скука или моментен проблясък, който щеше да отмине след първия сеанс. От една страна, едва ли друг път щеше да ми се отдаде възможност да се доближа максимално до такава жена. От друга страна, не харесвам подобен тип жени. Свързано е с непоносимостта ми към чалгата и нейните производни мутрите и мутресите. Затова оставих решението на този въпрос на понеделнишкото ми настроение. И третото събитие. Това, което гони съня в момента и ме кара да огласявам с въздишки стаята. Нямах съмнения, че не съм безразличен на Владимира. Доколко надълбоко са нещата, бъдещето ще покаже. Вече не се съмнявах и в себе си. Бяха се появили онези признаци, които подсказваха потъването ми към онова състояние, което всячески се опитвах да избягна. Можех да прекратя всичко още утре. Щях да предприема силови мерки към онези сетива, които предизвикваха сегашното ми плъзгане. Бях го правил вече и носех неизличими следи от тези действия. Но на този етап нямаше да е толкова болезнено. Може би и за Владимира. Нямах никаква идея за следващите си действия в тази посока, но при всички случаи, казусът трябваше да намери развръзка в близките дни. Отлагайки по този начин необходимостта от незабавно решение, заех предсънна поза и се приготвих за отлитане в страната на сънищата. Но не беше писано. Чух стъпки по алеята и след това по стъпалата, вратата се отвори и гласът на Миро изпълни пространството:

-          Ясене, спиш ли?

-          Вече не. – отговорих и запалих лампата на нощното шкафче. Часовникът показваше 2 часа.

Миро влезе в хола, запали лампите и надникна в стаята:

-          Чух радиото да свири и си рекох да изпием по бира преди лягане.Нещо против?

-          Нищо против, но моята ще се води след лягане. – надигнах се, въпреки желанието за сън.

Нахлузих дънките и пуловера и влязох при него. Дължах му тази бира, почти не се видяхме тази вечер.  Той се беше навел под бара и извади от там две кутии „Астика“. Донесе ги и се изпъна на единия фотьойл. Видях го тази вечер да пие доста. Но по състоянието му не можеше да се каже, че е пиян. Държеше се стабилно, нямаше проблем с говора, само очите му блестяха.

-          Дълъг ден. От сутринта на крак, докато се приготви всичко, помагах колкото можех, после гостите и другото го знаеш. – започна той, след като отворихме бирите и се чукнахме. – Но пък стана добра веселба. Всички бяха доволни. А ти пропусна началото. Трябваше да си там. Владимира и Мария направиха истински фурор. Пристигнаха малко по-рано, магазинът още работеше. И като слязоха от колата, няма да ти казвам какво стана. Събраха цялата махала, сякаш идваха за раздаването на Оскарите. Рени едвам ги скри вътре. Не знам къде се бавиха, но влязоха в залата, когато всички вече бяха вътре. И същият ефект. Аз, да си призная, не можах да ги позная. Евала на фризьорката. Има една жена тук, която им прави косите, много е добра. Ходи дори по състезания за прически. Разказаха, че ги снимала и ще изпрати снимките за следващия конкурс. Не очаквах, че заради мен ще се направят по този начин. Обраха овациите. А ти, наред ли беше всичко? Нали не се сърдиш, че почти не ти обърнах внимание?

-          Не се притеснявай, Миро. Всичко беше както трябва. Събирането мина наистина чудесно. Компанията си я бива.

-          Нали? Трябваше да видиш и доктора. Голям образ е. Но Генералът също е сладкодумник. Аз с него много работа нямам. Виждаме се по подобни поводи, но не сме сядали да говорим, така, като приятели. Дядо ми не го харесваше. Имали са големи разправии навремето и някак и аз възприех от него това отношение.

-          Той ме покани на гости, на чаша вино и каза да ти се обадя, ако реша. Ти си щял да ни свържеш.

-          Странно. Досега не съм чул да е канил някого на гости. Знам, че живее сам, на другия край на града. Не съм ходил и не мога да ти покажа мястото, но му имам телефона и ако решиш, ще се разбера с него и ще те заведа.

-          Едва ли ще се наложи. Обещах му просто от любезност. При теб как стоят нещата?

-          Какво имаш предвид?

-          Имах дълъг разговор с баба Елена днес, като пристигнах. По-точно вчера де. Разговор силно казано, защото тя говори почти през цялото време. Каза всичко, което й е на сърце.

-          Знам за какво говориш. И мен постоянно за това ме ръчка, но май утре ще се зарадва вече.

-          А, има новина?

-          Виж, Ясене. Откакто се случи нашата история, – повдигна гипсираната ръка и продължи – много мислих. Не че и преди не си блъсках главата по тези въпроси, но сякаш това, че ми счупи ръката, подейства като някаква ж.п. стрелка. Мислите ми тръгнаха по други релси и сякаш онзи Мирослав се промени за един ден. На първо място, окончателно реших да спра да тичам след Влади. Знам, че ще ми тежи много, може и да не мога да я забравя, но си казах, че трябва да вървя напред. И второ, реших да предложа на Мария да се сгодим и тази вечер, като я изпращах й казах да предупреди техните, че утре с баба Елена ще дойдем у тях да поговорим по тези въпроси.

-          Браво, Миро. Много ме зарадва. Заради онази постъпка, останах с впечатлението, че акълът ти е още момчешки, но това което сега ми каза, е доказателство, че имам пред себе си мъж. Честито.

Миро изведнъж се оживи. Лицето му цъфна в усмивка. Стисна ми ръката и скочи да извади още две бири.

-          Ясене, много ценя това, което каза. Аз … аз те чувствам някак си повече от приятел. А и днес ни взе акъла на всички. Никой не очакваше, че можеш да се опънеш на директорката, а ти я накара да пъшка и да се поти като на изпит. Това ме кара да те уважавам повече, аз не мога да говоря като теб.

-          Стига, Миро. Нищо толкова специално не се случи. Просто заварих директорката неподготвена. Но искам да се върна малко на това, което каза за Владимира. Знаеш ли, бил съм в твоето положение. Абсолютно същата ситуация, с тази разлика, че аз бях по-възрастният...

-          И как се справи? – прекъсна ме Миро.

-          Не се справих. Много съм чел и слушал за подобни случаи, че времето е единственият лечител. Просто трябва да отмине определеният период, в зависимост от степента на нагазването и всичко се забравя. Само че при мен не сработи. Вярно, нещата  поутихнаха, болката вече не е толкова силна, но не мога да забравя. И знам, че ако сега онази жена ме потърси, ще ми струва огромни усилия за да остана на място. Дано при теб проработи лечението.

-          Не знам, мога да ти кажа след година. Но знам със сигурност, че за нея вече съм история, ако въобще съм означавал нещо. И знаеш ли, бих дал половината си живот Владимира да ме погледне така, както гледаше теб, когато танцувахте тази вечер. Не знам какво й разказваше, но докато махаше с ръце и въртеше глава, тя не откъсваше поглед от теб. Всички го видяха и дори някои започнаха да шушукат. Затова ти сложих шапката. Ясене, знам какво означава този поглед. Все пак и аз имам някакъв опит, но искам да те помоля нещо. Бъди честен с нея, не я наранявай. Тази жена заслужава да е щастлива. Извинявай, не искам да се бъркам. Лека нощ.

Миро стана и с бързи стъпки напусна стаята. Допих бирата и с натежала глава се мушнах под одеялото, като забраних на изтормозения мозък да развива повече мисловна дейност.

Събудих се към 8. Подложих глава под чешмата и вече напълно буден и освежен, събрах багажа и потеглих. Баба Елена беше в градината и почистваше около цветята. Не пожела и дума да чуе, докато не седнахме в кухнята за един чай. Описах й накратко снощното събиране, намекнах й да очаква днес радостни новини, след което се сбогувахме, като я оставих в нетърпеливо очакване на Мировото пробуждане. Прибрах се преди обяд в София и посветих остатъка от деня в решаването на домашни задачи.