Пишеш край с главни букви, започваш да чертаеш старта… Лятото е в разгара си, имаш приятелките си, любими ресторанти и марка шардоне. Дискотеките са твои, времето ти също – съобразяваш плановете си единствено със себе си и с тях.  Четвъртък  е, на работа си, денят минава бързо, ти си привлекателна. Вечерта е твоя, уговорка с приятелки, вкусна храна в любимия ти ресторант, чашка от любимото вино, защо не две, намираш десерта за секси и си нетърпелива да го получиш,  мъжете от съседната маса имат същите помисли  относно теб, нетърпеливи са. Вечерта минава неусетно в тази така приятна за теб компания – приятелки, вино и десерт, задушевна атмосфера. С настъпването на нощта пристъпваш в дискотеката, настъпваш газта – ти можеш… Нищо не ти е забранено, нали се съобразяваш само със себе си. Искаш – правиш го. Еуфория. Сънят е враг. Поне 2 от 7 нощи в твоята седмица се преповтарят напълно, а останалите са подобни, водят се „почивка”. Море, безпаметни нощи и такива, които ти се ще да не помниш, няколко завъртени мъжки умове, носителка си на много от техните погледи. Минава лятото. И тук повтарям Слави...
 След него есента.
 Есен е. Очаква те нещо ново. Ново – ти самата знаеш само толкова. И това, че не е същото, което си планирала. Достатъчно. Градът е нов, леглото също. Нови хора, много запознанства, нови места, много уговорки.  Любимите ресторанти вече са други, дискотеките са нови, ти в тях също. Нова си и си интересна. Нова за кратко, но пък интересна. Кратки срещи. С маса мускули, капризни физиономии, колите са нови и лъскави като тях. Всички носят чантички, кавалерничат, разказват за бизнеса си, добра компания са и бла-бла-бла… Стават за вечеря, клубче, дискотека. Всичко е наред. Наред идват и разделите. Този нюанс на розово не ти е любим. Следващият се оказва още по-розов. Изпраща ти подаръци, цветя, бонбони. Дори не знаеш как изглежда. Но знаеш, че е розов. Не ти е по вкуса. Разбира се, между тях има и нормални момчета. Пушат коз, разхождат те в парка, изненадите са сладки, приказките също. Същите. Ти обаче далеч не си същата, не си тази, която беше, друга си. Не се познаваш. За себе си знаеш само, че обичаш десерти и бяло вино. Не знаеш какво търсиш, а само това, че не го намираш. Няма го. Може би си написала името му на листа, на които написа „край”. Да, онзи край – с главните букви. Ти си импулс. Не знаеш. Знаеш обаче, че никой от тези 50 нюанса розово не е твоят. А може би не харесваш розово, новото си АЗ също.
 Всички са толкова сладникави, държат се мило и те гледат влюбено,правят комплименти и  много искат да уловят ръката ти, ти също толкова старателно я пазиш. За някои дори не споменаваш, имаш романтични уикенди, за чиято романтика не си допринесла. Други са докосвали всичко, което обгръща същността ти, само не и нея. В настоящето си, не мислиш за бъдеще, за миналото също. Това ти стига – идеята е такава. 
Зима е. Празници – студентски, петъчни, съботни… Пътуваш, празнуваш, не мислиш. Декемврийска сутрин. Един семпло розов нюанс, чието име избягваш да споменаваш поне поради две причини, те събужда с новината за натрупалия сняг. Отваряш очи и мислиш. Зимата, особено около Коледа, е уютно обути в дебели чорапки крачета, нечия прегръдка и подаряване на  предимно  любов. Тя е обичане. Ти не обичаш. Мислиш. Започваш да губиш играта. Зима е. Красива като сняг, но и студена като него. Тази е студена, да. …
Разби пролетта на частици, с които доовкуси горните два сезона. 
Отново е лято. Година по-късно не се чувстваш готова с анализа на тазгодишните летни емоции и събитията дотук. Сигурна си само, че почти докосваш себе си, но пак си склонна да сложиш отпред едно „може би”. Второто „може би” поставяш тук и след него си позволяваш да допълниш, че не се е получило, защото е било твърде наред, твърде лесно, твърде хубаво или пък твърде розово. Ти харесваш този цвят, но като един от цветовете на дъгата. Сега нямаш дъга, а само палитра с розови нюанси и собствения си кървавочервен душевен отенък...