-Да вземем още една чанта?

- Нека напълним тези двете! - отговори бащата на своя син.

И двамата бяха безработни. Чувстваха се неудобно от другите хора. Възрастният мъж бе научил от познат, че изкупуват шипки. Той знаеше, че се берат трудно, но сподели това със сина си. Младежът с готовност прие тази възможност. Като при всеки млад човек, той за миг дори не си помисляше, че няма да се справи.

- Отиваме! Берем шипките. Няма да се молим на никого. Няма да се срамуваме. Не можем да разчитаме на подаяния. Пълним чантите и предаваме. Колко му е!

Бащата се усмихваше. Той се радваше на ентусиазма на сина си. Страхуваше се само от това да не се разочарова момчето от нелеката работа.

Денят бе слънчев от сутрунта. Двамата мъже вървяха по улицата. Поздравяваха хората, които минаваха край тях. Излязоха извън града. Слънцето се издигаше над отсрещния хълм. Нямаше облаци. Тихо. Младият мъж пое дълбоко въздух. Издиша и каза:

-Е, колко е хубаво! Няма началник. Нито работно време. Каквото изкараш е за теб.

Бащата се усмихна и продължиха да вървят. Стигнаха до гора. Поеха по пътека, която ги изведе на поляна.

- Ето, тук е! - каза бащата. - Идвали сме преди години с приятели.

Пред двамата мъже стояха няколко храста. Червените плодове бяха отрупали малките клончета. Като ги видя, младият мъж каза:

-Виж, колко са много! Сега почваме и няма да ни се опрат.

Хвана чантата за едната дръжка, а с другата ръка береше червените плодчета. Усмихваше се. Мечтаеше. Кроеше планове, за какво ще похарчи изкараните пари. Навлизаше навътре в храста. Извика от болка. Ръката му бе одраскана от бодлите на шипковия храст. Младежът не се отказваше. Береше шипките и пускаше в чантата. Претегляше с ръката си и поклащаше глава. Влезе още по-навътре. Трудно достъпно място. Вече и краката му бяха надрани от хилядите трънчета по клоните на храста. Не смееше да се оплаква на баща си. Срамуваше се.

- Искаш ли да спираме вече? - попита възрастният мъж. - Като събереме двете чанти ще напълним едната. Колкото сме събрали, толкова.

- Има още много шипки. Но ме надраха целия тези бодли. Аз правих една сметка, то се получи съвсем друго. Какво събрахме? толкова малко, а я ми виж ръцете и краката!

Бащата се усмихна. Прегърна сина си и каза:

- Да тръгваме, момчето ми! Потрудихме се. Не е без хич. Шипката я наричат "дива роза". Примамва. Красиви плодове. Но е пълна с бодли. Може би пазят от лакомия и алчност. Видят ли те, че ламтиш и драскат. Да тръгваме.

Двамата мъже влязоха в града. Отидоха до изкупвателният пункт, който бе в един фургон. Изтеглиха събраните шипки и им платиха. Бащата даде парите на своя син. Младежът ги преброи. Затвори очи. Не даваше път на тръгналите да се вливат в сърцето му сълзи. Спря пред първия магазин по пътя им.

- Изчакай ме, сега ще дойда!

Излезе с два хляба. Пусна ги в празната чанта и погледна към одраните си ръце.

- Ще ядем хляб без бодлите на срама, нали?

- Да! - отговори бащата. - И с всяка троха драскотините ще изчезват.

В този ден хлябът се бе опекъл в храстите.

Шипкови храсти.

Явор Перфанов

10.10.2022 г.

Г. Оряховица